Катрин Патерсън
Мост към Терабития (5)

Пет
Великаните убийци

Лесли обичаше да съчинява истории за великани, които застрашавали мира в Терабития, но и двамата знаеха добре, че истинският великан в живота им беше Джанис Ейвъри. Разбира се, Джес и Лесли не бяха единствените, над които тя издевателстваше. Джанис имаше две приятелки, Уилма Дийн и Боби Сю Хеншоу, които бяха грамадни почти колкото нея, и трите често се мотаеха из игрището, отнемаха на второкласниците камъчетата за дама, помитаха въжетата за скачане и се смееха гръмогласно, докато децата пищяха. Всяка сутрин заставаха пред тоалетната и караха малките момичета да им дават млякото и парите си, за да им разрешат да я ползват.

Мей Бел обаче за съжаление се учеше бавно. Баща й й беше купил кутия с малки кексчета с вкусен крем и тя беше толкова горда, че когато се качи в автобуса, забрави всичко, което знаеше, и извика на една друга първокласничка:

— Познай какво имам днес за обяд, Били Джийн?

— Какво?

— Кексчета с ванилов крем! — извика тя толкова силно, че можеше да я чуе дори и глух човек на последната седалка. С крайчеца на окото си Джес видя Джанис Ейвъри да наостря уши.

Когато седнаха, Мей Бел все още възхваляваше на висок глас невероятните си кексчета, опитвайки се да надвика двигателя.

— Татко ми ги донесе от Вашингтон!

Джес хвърли още един поглед към задната седалка.

— По-добре си затваряй устата за тези проклети кексчета — прошепна той в ухото й.

— Ти просто ми завиждаш, защото татко не донесе на теб нищо.

— Добре. — Джес сви рамене към Лесли, сякаш искаше да каже „Все пак я предупредих, нали?“ и Лесли кимна в отговор.

През междучасието нито един от тях не се изненада, когато Мей Бел се затича към тях, пищейки:

— Тя ми открадна кексчетата!

Джес въздъхна.

— Мей Бел, нали ти казах?

— Ти трябва да убиеш Джанис Ейвъри, Джес. Убий я! Убий я! Убий я!

— Шшт — рече Лесли, милвайки Мей Бел по главата, но Мей Бел не търсеше утеха, тя искаше отмъщение.

— Трябва да я направиш на пух и прах!

Джес предпочиташе да премери сили със самата Годзила.

— Това няма да ти върне кексчетата, Мей Бел. Те отдавна вече са в търбуха на Джанис Ейвъри.

Лесли прихна, но Мей Бел не се предаваше.

— Ти знаеш само да приказваш, Джеси Аръс. Ако не беше така, нямаше да позволиш на някой да вземе кексчетата на малката ти сестра. — При тези думи тя отново избухна в плач.

Джес се скова. Избягваше погледа на Лесли. Боже, не му оставаше нищо друго. Трябваше да се бие с женската горила.

— Виж, Мей Бел — каза Лесли. — Ако Джес се сбие с Джанис Ейвъри, ти знаеш много добре какво ще се случи.

Мей Бел избърса носа си с опакото на ръката си.

— Да, знам, тя ще го набие.

— Нееее! Брат ти ще бъде изгонен от училище за това, че се е бил с момиче. Знаеш какво е отношението на мистър Търнър към момчетата, които се закачат с момичета.

— Но тя ми открадна кексчетата.

— Знам това, Мей Бел. И Джес, и аз ще измислим някакъв начин да й го върнем. Нали, Джес?

Той кимна енергично. Всякакъв друг изход беше по-добър, отколкото да се бие с Джанис Ейвъри.

— Какво ще направите?

— Все още не знам, Мей Бел. Трябва да планираме всичко много внимателно, но ти обещавам, че тя ще си го получи.

— Прекръсти се и се закълни!

Лесли направи тържествено кръст пред сърцето си. Мей Бел се обърна в очакване към брат си и той побърза също да се прекръсти, опитвайки се да не изглежда като глупак заради това че ходи по акъла на една първокласничка по средата на игрището.

Мей Бел подсмръкна шумно.

— Но все пак предпочитах да я видя на пух и прах — тросна се тя.

— Да, знам — каза Лесли. — Сигурна съм, че е така, но докато мистър Търнър е директор на това училище, това е най-доброто, което можем да направим. Нали, Джес?

— Да.

 

 

Този следобед, сгушени в непристъпния замък на Терабития, те проведоха военен съвет. Как да отмъстят на Джанис Ейвъри, без да бъдат набити или наказани в училище — това беше техният главен проблем.

— Може би да се опитаме да я хванем как прави нещо нередно — предложи Лесли, опитвайки се да измисли някаква нова идея, след като и двамата бяха отхвърлили варианта да намажат седалката й в автобуса с мед или да залепят с лепило лосиона й за ръце. — Знаеш, че тя пуши в момичешката тоалетна. Ако можеше да стане така, че мистър Търнър да мине покрай нея, докато димът излиза навън…

Джес поклати унило глава.

— Няма да й отнеме и пет минути, за да разбере кой я е натопил. — Настъпи момент на мълчание, докато и двамата си мислеха какво би направила Джанис Ейвъри на онзи, кой я е издал. — Трябва да го направим така, че да не разбере откъде й е дошло.

— Да. — Лесли дъвчеше една сушена кайсия. — Знаеш ли какво най-много мразят момичетата като Джанис?

— Какво?

— Да се чувстват като глупачки.

Джес си спомни как изглеждаше Джанис онзи ден в автобуса, когато беше подхвърлил онази шеговита реплика по неин адрес. — Да. — Той кимна и на устните му трепна усмивка. — Да. Дали да не използваме пак това, че е дебела?

— А какво ще кажеш — поде бавно Лесли — за някое момче? По което тя си пада?

— Например Уилард Хюс. На всички момичета от седми клас им се разтреперват краката, когато мине покрай тях.

— Да. — Очите на Лесли блеснаха, планът беше готов. — Ще й напишем бележка, нали се сещаш, уж че е от Уилард.

Джес вече ровеше в металната си кутия за молив, после откъсна лист хартия от тетрадката, която беше затисната под един камък. Подаде ги на Лесли.

— Не, ти пиши. Моят почерк е твърде добър за Уилард Хюс.

Той се приготви да пише и зачака.

— Добре — каза тя. — Ъ… „Скъпа, Джанис.“ Не. „Моя най-скъпа, Джанис.“

Джес се поколеба.

— Повярвай ми, Джес. Тя ще се хване. Добре. „Моя най-скъпа, Джанис.“ Не мисли за пунктуацията и разни такива неща. Трябва да го направим така, сякаш наистина Уилард Хюс го е писал. Добре. „Моя най-скъпа, Джанис, може би няма да ми повярваш, но аз те обичам.“

— Наистина ли смяташ, че тя…? — попита Джес, докато пишеше.

— Казах ти, че ще се хване. Момичета като Джанис Ейвъри вярват на онова, което искат в такава ситуация. Добре, да продължим. „Ако ми кажеш, че не ме обичаш, това ще разбие сърцето ми. Затова моля те недей. Ако ме обичаш толкова много, колкото аз теб, моя скъпа…“

— Чакай малко. Не мога да пиша толкова бързо.

Лесли го изчака и когато Джес вдигна глава, продължи да нарежда със замечтан глас.

— … „Нека да се срещнем днес следобед зад училището след края на часовете. Не се тревожи, че ще изпуснеш афтобуса. Искам да те изпратя до дома ти и да поговорим за НАС — напиши «нас» с главни букви — скъпа моя. С любов и целувки, Уилард Хюс.“

— Целувки?

— Да, целувки. А сега направи един ред с кръстчета. — Лесли замълча, гледайки над рамото на приятеля си. — А, да. Най-долу напиши „P. S.“.

Той го направи.

— Хм. „Не казвай на никого. Нека засега любовта ни да си остане само наша тайна.“

— Защо трябва да пишем това?

— За да е сигурно, че ще каже на някого, глупчо. — Лесли прочете отново бележката и кимна одобрително. — Добре. Не си написал вярно „автобус“ и си пропуснал няколко запетайки. — Очите й пробягаха още веднъж над текста. — Боже, бива си ме в тези работи.

— Така е. Сигурно си имала някаква голяма любовна тайна там в Арлингтън.

— Да, Джес Арънс, и сега, когато научи за това, ще трябва да те убия.

— Хей, ако убиеш царя на Терабития, ще си имаш неприятности.

— И тогава ще стана цареубиец.

— Ама че дума!

— Разказвала ли съм ти историята за Хамлет?

Джес завъртя очи.

— Все още не — каза той щастливо. Боже, колко обичаше историите на Лесли. Някой ден, когато станеше достатъчно добър, щеше да я помоли да ги разкаже всичките в книга и да му позволи да ги илюстрира.

— Добре — поде тя, — имало някога един принц на Дания, който се казвал Хамлет…

В ума си Джес нарисува мрачния замък и нещастния принц, крачещ по крепостните стени. Как можеше да направи така, че от мъглата да изплува призрак? Цветните моливи, разбира се, щяха да свършат работа, но ако имаше бои, можеше да наложи няколко пласта един върху друг, така че да създаде впечатлението, че бледата фигура излиза някъде от дълбочината на листа. Той се разтрепери от вълнение. Знаеше, че може да го направи, ако Лесли му позволеше да използва боите й.

 

 

Най-трудната част от плана за отмъщението над Джанис Ейвъри беше предаването на бележката. На другата сутрин те се промъкнаха в училището преди първия звънец. Лесли вървеше няколко метра напред, така че ако ги хванат, да не си помислят, че са заедно. Тя се приближи до вратата на класната стая на седми клас и надникна вътре. После даде знак на Джес да я последва. В този момент космите на тила му настръхнаха. О, господи!

— А как ще намерим чина й?

— Мислех, че знаеш къде седи.

Той поклати глава.

— Тогава май ще трябва да погледнеш под всички, докато го откриеш. Побързай. Аз ще пазя отпред. — Тя затвори тихо вратата и го остави да рови под чиновете. Джес се опитваше да не разбърква много нещата, но непохватните му ръце трепереха толкова силно, че му беше трудно даже да изважда тетрадките, за да прочете имената върху тях.

Изведнъж чу гласа на Лесли.

— О, мисис Пиърс. Точно вас чаках тук.

Боже! Учителката на седми клас беше отпред в коридора и се беше запътила точно към тази стая. Джес замръзна на мястото си. Не можа да чуе отговора на мисис Пиърс през затворената врата.

— Да, госпожо. Има едно много интересно гнездо в южното крило на сградата и — тук Лесли заговори още по-високо — тъй като вие знаете толкова много за науката, се надявах да отделите време да го видите и да ми кажете каква птица го е построила.

Последва неясен отговор.

— О, благодаря ви, мисис Пиърс — Лесли почти крещеше. — Това няма да отнеме дори и минута, а ще означава толкова много за мен!

Когато чу отдалечаващите се стъпки, Джес се втурна да обиколи останалите чинове, докато най-накрая — о, радост! — се натъкна на една упражнителна тетрадка с името на Джанис Ейвъри върху нея. Пъхна бележката най-отгоре върху другите неща под чина и излетя от стаята, насочвайки се към тоалетната на момчетата, където се скри в едно от отделенията, докато звънецът не го призова в час.

През голямото междучасие Джанис Ейвъри си шушукаше нещо оживено с Уилма и Боби Сю. След това, вместо да преследват малките момичета, трите се отправиха ръка за ръка към игрището, за да гледат как големите момчета играят футбол. Когато триото мина покрай тях, Джес видя, че лицето на Джанис беше пламнало и преливащо от гордост. Той завъртя очи към Джанис и тя отговори многозначително на погледа му.

Малко преди автобусът да потегли същия следобед, един от седмокласниците, Били Морис, извика на мисис Прентис, че Джанис Ейвъри още не се е качила.

— Всичко е наред, мисис Прентис — извика Уилма Дийн. — Тя няма да пътува днес с автобуса. — Сетне зашепна, но достатъчно високо, за да я чуят другите наоколо: — Сигурно всички сте чули, че тази вечер Джанис има много важна среща.

— С кого? — попита Били.

— С Уилард Хюс. Той е толкова луд по нея, че направо не може да си намери място. Дори ще я изпрати чак до дома й.

— Така ли? Аз пък току-що видях автобус №304 да потегля с Уилард Хюс на задната седалка. Ако той наистина има среща, явно не знае за нея.

— Лъжеш, Били Морис.

Били подхвърли някаква неприлична дума и целият автобус се впусна в разгорещена дискусия дали Джанис Ейвъри и Уилард Хюс са влюбени, или не и дали се виждат тайно.

Когато Били слезе от автобуса, той извика на Уилма:

— По-добре кажи на Джанис, че Уилард страшно ще се ядоса, когато разбере, че тя дрънка такива неща из цялото училище!

Лицето на Уилма беше станало мораво червено, когато извика през прозореца:

— Добре, глупако! Говори с Уилард и ще видиш. Само го попитай за писмото! Ще видиш!

 

 

— Бедната Джанис Ейвъри — каза Джес, когато седяха по-късно в замъка.

— Бедната Джанис? Тя заслужава всичко, което й се случва, та даже и повече!

— Предполагам, че е така. — Той въздъхна. — Но все пак…

Лесли изглеждаше сащисана.

— Ти съжаляваш, че го направихме, нали?

— Не. Мисля, че трябваше да го направим, но все пак…

— Все пак какво?

Джес се ухили.

— Може би аз гледам на Джанис по същия начин, както ти гледаш на китовете убийци.

— Хайде да отидем да намерим някакви великани или зомбита, с които да се сражаваме. Писна ми от тази Джанис Ейвъри.

На другия ден Джанис Ейвъри премина с тежки стъпки през автобуса, а изразът на лицето й сякаш казваше: „Само да чуя думичка!“. Лесли смушка Мей Бел с лакът.

Мей Бел отвори широко очи.

— Ти ли…?

— Шшт. Да.

Мей Бел се извърна цялата назад и погледна към задната седалка. Сетне се обърна отново и сръчка Джес.

— Вие ли я ядосахте толкова много?

Джес кимна колкото може по-незабележимо.

— Ние написахме онова писмо — прошепна Лесли. — Но не трябва да казваш на никого, защото иначе тя ще ни убие.

— Знам — каза Мей Бел с грейнали очи. — Знам.