Катрин Патерсън
Мост към Терабития (7)

Седем
Златната стая

Мистър Бърк се зае с ремонта на старата къща на Пъркинсови. След Коледа мисис Бърк беше точно по средата на книгата, която пишеше, и не беше в състояние да му помага, поради което се наложи Лесли да се заеме с издирването и донасянето на нужните инструменти. Въпреки всичките си знания в областта на политиката и музиката мистър Бърк беше доста разсеян. Той оставяше чука, за да вземе справочника „Направи си сам“, след което чукът загадъчно изчезваше от полезрението му. Лесли беше добра в намирането на разни неща и освен това той обичаше компанията й. Затова след училище и през уикендите искаше дъщеря му да е край него. Лесли обясни всичко това на Джес.

Джес се опита да ходи сам в Терабития, но не се чувстваше особено добре. Нещата не се получаваха без магията на Лесли. Той се страхуваше, че може да разруши всичко в опитите си да вдъхне живот на техния фантастичен свят, тъй като му беше ясно, че не владее магията. У дома или майка му го хващаше да й помага нещо, или Мей Бел го караше да си играят с нейното Барби. Поне хиляда пъти вече беше съжалил, че помогна да й купят проклетата кукла. Щом легнеше на пода да рисува, Мей Бел веднага дотичваше при него и го молеше да я събличат и обличат. С Джойс Ан нещата стояха още по-зле. Тя изпитваше някакво сатанинско удоволствие да сяда направо на задника му, докато лежеше по корем и работеше. Ако й кажеше да се разкара, тя пъхваше показалеца си в ъгълчето на устата си и започваше да пищи. При което, разбира се, дотичваше майка му.

— Джеси Оуенс! Остави бебето на мира. Какво си се излегнал там на пода, а не вземеш да свършиш нещо полезно? Не ти ли казах, че не мога да сготвя вечеря, ако не нацепиш дърва за печката?

Понякога той се промъкваше към старата къща на Пъркинсови и намираше принц Териен да скимти на верандата, където мистър Бърк понякога го заточваше. И човек не можеше да го вини за това. Никой не беше в състояние да свърши каквото и да е било, докато натрапчивото куче хапеше ръката му или скачаше във въздуха в опит да близне лицето му. В такива случаи Джес повеждаше кутрето на разходка из полето. Ако денят беше хубав, мис Беси мучеше неспокойно оттатък оградата. Тя като че ли не можеше да свикне с лая и джафкането. А може би никой не се чувстваше уютно в края на зимата. Нито животните, нито хората изглеждаха щастливи.

С изключение на Лесли. Тя се беше отдала изцяло на ремонта на старата разнебитена къща и й беше приятно да помага на баща си. През половината от времето обаче двамата, вместо да работят, се смееха и шегуваха един с друг. Лесли просто се учеше да „разбира“ баща си, обясняваше после тя с грейнало лице. На Джес никога не му беше идвало наум, че родителите са хора, които трябва да бъдат разбирани. Със същия успех на някой можеше да му хрумне, че сейфът на Първа национална банка в Милсбърг е сложен там в очакване някой да го разбие. Родителите си бяха просто родители и на никой не му влизаше в работа да се опитва да ги проумее. Имаше нещо странно в желанието на един голям човек да бъде приятел със собственото си дете. Той трябваше да си има приятели на своите години, както и дъщеря му.

Чувствата на Джес към бащата на Лесли бяха като афта в устата. Ти я хапеш, а тя става още по-голяма и по-болезнена. Опитваш се да не я закачаш, но после, разбира се, забравяш за нея и отново започваш да дъвчеш проклетото нещо. Боже, колко го дразнеше този човек. Вгорчаваше дори времето, когато беше насаме с Лесли. Те седяха и си бъбреха в междучасията както едно време и сетне изведнъж, без никакво предупреждение, тя изтърсваше: „А пък Бил смята…“. И хоп, зъбите ти отново се забиват в старата рана.

Най-накрая тя забеляза. Това се случи чак през февруари, което беше доста дълго време за едно толкова умно момиче като Лесли.

— Защо не харесваш Бил? — попита тя.

— Кой е казал, че не го харесвам?

— Джес Арънс, за толкова глупава ли ме имаш?

„Доста глупава“, помисли си той, но вместо това каза:

— Какво те кара да смяташ, че не го харесвам?

— Е, добре, ти престана да идваш вкъщи. В началото си помислих, че аз съм направила нещо. Но не е това. Ти все още разговаряш с мен. Много пъти те виждах да си играеш с принц Териен на полето, но нито веднъж не се приближи до вратата.

— Ти си винаги заета — отвърна той и в същия момент се почувства неловко, когато си даде сметка, че звучи като Бренда.

— Е, ти пък би могъл да ми помогнеш с нещо.

Джес осъзна, че е бил разкрит и в ума му се мярна образът на лампи, които се включват една подир друга след края на електрическа буря. Кой сега беше глупавият?

И въпреки това продължи да се чувства неудобно в компанията на бащата на Лесли. Част от проблема беше, че не знаеше как да се обръща към него. „Хей“ — казваше той и Лесли, и баща й се обръщаха към него едновременно. „Ъ-ъ, мистър Бърк?“, смотолевяше Джес в допълнение.

— Бих искал да ме наричаш Бил, Джес.

— Да.

Той се боричка с името през следващите няколко дни, но малко по малко свикна с него. Помогна му и откритието, че колкото и да беше умен и начетен, все пак имаше неща, които Бил не знаеше. Джес установи, че може да му бъде полезен и че не е някакъв досадник, който трябва да бъде търпян и гонен на верандата като принц Териен.

— Удивително — казваше Бил. — Откъде си научил всички тези неща, Джес?

Джес обаче не можеше да даде смислен отговор и обикновено свиваше рамене, оставяйки Бил и Лесли да го хвалят, въпреки че самата работа беше достатъчна награда за него.

Най-напред откъртиха дъските, които покриваха старинната камина, откривайки червеникавите тухли. Приличаха на златотърсачи, натъкнали се на златна жила. След това отлепиха старите тапети във всекидневната — цели пет ярки пласта. Понякога, докато кърпеха наранените стени и боядисваха, те слушаха песните и албумите на Бил или го учеха на песните, които им беше пяла мис Едмъндс. Случваше се и Бил да ги учи на песни, които пък той знаеше. Понякога просто разговаряха и тогава Джес слушаше в няма почуда, докато Бил разказваше за разни неща, които се случват в света. „Ако мама можеше да го чуе — мислеше си той, — щеше да разбере колко е умен и че не е никакво хипи.“ Всички в семейство Бърк бяха умни. Може би не ги биваше особено в поправянето и отглеждането на разни неща, но пък умееха други работи, които не бяха по силите на хората, които Джес познаваше. Един ден например, докато работеха, Джуди слезе при тях и започна да им чете на глас, главно стихове, някои от които на италиански. Джес, разбира се, не разбра нищо, но се потопи в дълбоката мелодичност на думите, дивейки се на блясъка и ума на забележителните си познати.

Боядисаха всекидневната в злато. Лесли и Джес предпочитаха синия цвят, но Бил държеше на златото, което се оказа толкова възхитително, че и двамата се зарадваха, че са отстъпили. Слънчевите лъчи щяха да се спускат косо в късния следобед, докато стаята започнеше да се къпе в светлина.

Най-накрая Бил нае машина от „Милсбърг Плаза“, с която свалиха черната боя от дъбовите дъски на пода и ги почистиха.

— Никакви черги — отсече Бил.

— Правилно — съгласи се Джуди. — Това би било все едно да закриеш Мона Лиза с воал.

Когато Бил и децата остъргаха с бръснарски ножчета последните пръски боя от прозорците и измиха стъклата, повикаха Джуди от кабинета й на горния етаж да дойде и да види. Четиримата седнаха на пода и се любуваха дълго. Бяха постигнали невероятен успех.

Лесли въздъхна дълбоко и щастливо.

— Обичам тази стая — каза тя. — Не чувствате ли златната магия, която витае в нея. Тя е достойна да бъде в… — Джес вдигна глава обзет от внезапна тревога — в дворец. — Облекчение. В такова състояние човек можеше да издаде и най-голямата си тайна. Но Лесли не го направи, дори пред Бил и Джуди, а той знаеше как тя гледа на родителите си. Навярно беше забелязала безпокойството му, защото му намигна над главите на Бил и Джуди, както понякога той намигаше на Мей Бел над главата на Джойс Ан. Терабития си оставаше само за тях двамата.

Следващия следобед те свирнаха на принц Териен и потеглиха към Терабития. Беше минало повече от месец, откакто за последен път бяха ходили там заедно и когато наближиха коритото на потока, забавиха ход. Джес не беше сигурен, че все още помни как да се държи като крал.

— Нямаше ни много години — прошепна Лесли. — Какво според теб е станало с царството ни по време на нашето отсъствие?

— А къде сме били ние?

— Покорявахме племена от враждебни диваци по северните граници — отговори тя. — Но всякакви пътища към страната ни бяха отрязани и затова месеци наред нямахме никакви новини от нашата обичана родина. — Ето така говореше една истинска царица и на Джес страшно му се искаше да може като нея.

— Мислиш ли, че се е случило нещо лошо?

— Смелост, царю. Защото може наистина да е така.

Прехвърлиха се с въжето през коритото на потока. На другия бряг Лесли взе от земята две пръчки.

— Мечът ви, сир — прошепна тя.

Джес кимна. Те се приведоха и се запромъкваха към непристъпния замък като полицейски детективи от телевизията.

— Хей, царице! Внимавай! Зад теб!

Лесли се обърна и започна да се сражава с въображаем противник. Сетне заприиждаха още врагове и виковете на битката огласиха Терабития. Пазителят на царството описваше щастливи детински кръгове около тях, защото беше твърде млад, за да проумее опасността, която ги обграждаше.

— Свириха отстъпление! — извика храбрата царица.

— Да ги отблъснем окончателно, така че да не се връщат повече да ограбват народа ни.

— Назад! Вървете си! — Отблъснаха врага си чак до речното корито, потейки се под зимните си якета.

— Най-накрая. Терабития отново е свободна.

Царят седна на един дънер и избърса челото си, но царицата не го остави да почива дълго.

— Сир, трябва да отидем в боровата гора и да благодарим за нашата победа.

Джес я последва към тяхната борова обител, където се спряха смълчани под мъждивата светлина.

— На кого трябва да благодарим? — прошепна той.

Отговорът трепна на лицето й.

— О, боже — поде Лесли, която беше повече на ти с магията, отколкото с религията. — О, духове на гората!

— Вашата десница ни даде победата — продължи Джес. Не можеше да си спомни къде беше чувал тези думи, но му се сториха подходящи. Лесли го погледна одобрително.

И подхвана започнатото:

— А сега закриляйте Терабития, народа й и нейните владетели.

— Р-р-р — включи се четирикракият принц.

Джес се опита да не се усмихне.

— А също и това малко кутре.

— А също и принц Териен, нейния пазител и шут.

— Амин.

Те успяха някак да сдържат усмивките си, докато напуснаха свещеното място.

Няколко дни след сблъсъка с враговете на Терабития те имаха друг инцидент от по-различно естество в училище. Лесли излезе през голямото междучасие, за да каже на Джес, че на влизане в момичешката тоалетна е чула някой да плаче в едно от отделенията.

— Знам, че звучи налудничаво — добави тя. — Но съдейки по краката, които видях през пролуката под вратата, съм сигурна, че това беше Джанис Ейвъри.

— Шегуваш се. — Картината как Джанис Ейвъри плаче на тоалетната седалка беше твърде невъобразима за Джес.

— Е, тя е единствената в училище, която е задраскала името Уилард Хюс върху маратонките си. Освен това димът там е толкова гъст, че човек се нуждае от газова маска.

— Сигурна ли си, че плачеше?

— Джес Арънс, аз мога да преценя кога един човек плаче или не.

Боже, какво му ставаше? Джанис Ейвъри му беше причинила толкова много главоболия, а сега сякаш се чувстваше отговорен за нея — също както семейство Бърк гледаше на горските вълци и китовете самоубийци.

— Тя не плака дори когато децата й се подиграваха за Уилард след случая с бележката.

— Да, знам.

Джес я погледна.

— Добре — каза той. — Какво трябва да направим?

— Да правим? — попита тя. — Какво искаш да кажеш?

Как можеше да й обясни?

— Лесли, ако тя беше див хищник, щяхме да бъдем длъжни да се опитаме да й помогнем.

Лесли го погледна озадачено.

— Е, добре, ти винаги си ми казвала, че не трябва да бъда безразличен — оправда се Джес.

— Но тук става дума за Джанис Ейвъри!

— Щом плаче, значи положението е много сериозно.

— Добре, какво предлагаш да направим?

Джес се изчерви.

— Аз не мога да вляза в момичешката тоалетна.

— О, разбирам. Искаш да ме изпратиш направо в пастта на акулата. Не, благодаря ти, Джес Арънс.

— Лесли, кълна се… щях да вляза там, ако можех. — И Джес наистина вярваше, че би го направил. — Ти не се страхуваш от нея, нали, Лесли? — Той не искаше да я предизвиква, но просто не можеше да допусне, че Лесли се страхува от някого.

Тя го стрелна с очи и отметна глава назад, както само тя умееше.

— Добре, влизам. Но искам да знаеш, Джес Арънс, че това е най-глупавата идея, която някога е идвала в главата ти.

Джес запристъпва неловко след нея и се скри в най-близката ниша на път към момичешката тоалетна. Трябваше поне да е наблизо, когато Джанис я изриташе навън.

Настъпи една тиха минута, след като Лесли затвори вратата зад себе си. После чу Лесли да казва нещо на Джанис. Последва серия от ругатни, които бяха твърде гръмки, за да бъдат заглушени от затворената врата. След това се чуха ридания, не на Лесли, слава богу, и още думи, докато накрая прозвуча звънецът.

Не можеше да остане тук и да го хванат, че зяпа момичешката тоалетна, но как можеше да си тръгне? Потокът от деца в сградата реши проблема. Той се остави да бъде увлечен от него към стълбището на сутерена. В главата му все още отекваха дочутите ругатни и ридания.

Щом седна на чина си в стаята на пети клас, Джес прикова очи във вратата. Донякъде очакваше да види Лесли сплескана като герой от анимационен филм. Но вместо това тя влезе усмихната без синьо под очите. Насочи се с валсова стъпка към мисис Майърс и й прошепна извинението си, че е закъсняла, при което мисис Майърс я удостои с характерната си широка усмивка, която беше станала нещо като „Лесли Бърк специал“.

Как можеше да предположи какво се е случило? Ако се опиташе да й изпрати бележка, имаше опасност другите да я прочетат. Лесли седеше отпред, далече от кошчето за боклук и мястото за острене на моливи, така че не можеше да се престори, че отива някъде другаде и пътьом да я попита какво става. Нито пък тя имаше някакво намерение да се приближи към него. Това беше сигурно. Лесли седеше изправена на чина си и изглеждаше изключително доволна от себе си като мотоциклетист, който току-що е прескочил четиринайсет камиона.

Тя продължи да гледа самодоволно и в автобуса, където Джанис Ейвъри й се усмихна накриво на път към задната седалка и Лесли хвърли многозначителен поглед на Джес, сякаш искаше да каже „Видя ли!“. Той вече изгаряше от нетърпение да разбере какво се е случило. Но тя отложи обяснението, дори след като слязоха от автобуса, кимвайки с глава към Мей Бел, което вероятно означаваше, че не могат да говорят за това пред едно дете.

Най-накрая, когато вече бяха обгърнати от сигурния мрак на своята крепост, Лесли му разказа какво е станало:

— Знаеш ли защо плачеше тя?

— Откъде мога да знам. Боже, Лесли, ще ми кажеш ли най-накрая? Какво, по дяволите, стана там?

— Джанис Ейвъри е много нещастно момиче? Разбираш ли това?

— Защо плачеше, за бога?

— Ситуацията е много сложна. Сега чак разбирам защо на Джанис й е толкова трудно да общува с хората.

— Ще ми кажеш ли най-после какво се случи, преди да получа херния?

— Знаеше ли, че баща й я бие?

— На много деца бащите им ги бият. Е, какво стана?

— Не, не говоря за някакъв обикновен пердах, а за истински побой, за какъвто хората ги хвърлят в затвора в Арлингтън. — Тя поклати глава. — Направо не можеш да си представиш…

— Затова ли плачеше тя? Само защото баща й я е биел?

— О, не. Той я бие непрекъснато и тя не би плакала за това в училище.

— Тогава защо плачеше?

— Ами… — На Лесли действително й доставяше удоволствие да протака нещата безкрайно. — Ами днес толкова много й домъчняло за онова, което баща й правел с нея, че разказала всичко на така наречените си приятелки Уилма и Боби Сю.

— И?

— И тези двете… тези двете… — Лесли потърси дума, която да е достатъчно обидна за приятелките на Джанис Ейвъри, но не намери такава. — Тези двете момичета са раздрънкали всичко на целия седми клас.

На Джес му стана ужасно мъчно за Джанис Ейвъри.

— Даже и учителката знае за това.

— Боже! — Думата се откърти от гърдите му като въздишка. В „Ларк Крийк“ имаше едно правило по-важно от всякакви директорски разпореждания и то гласеше никога да не смесваш домашните си проблеми с училищния живот. Ако родителите бяха бедни, необразовани, посредствени или дори смятаха, че не е редно да имаш телевизор, децата им бяха длъжни да ги бранят. Още утре всяко дете и учителка в основното училище „Ларк Крийк“ щеше да говори, подсмихвайки се, за бащата на Джанис Ейвъри. Нямаше значение дали техните бащи бяха въдворени в психиатрична клиника, или във федерален затвор, те не бяха ги предали, а Джанис го беше направила.

— И знаеш ли какво още?

— Какво?

— Аз казах на Джанис, че у дома нямаме телевизор и как всички ми се смяха за това. Казах й, че знам какво е всички да те мислят за особена…

— И тя какво каза?

— Повярва ми. И дори ми поиска съвет, сякаш съм една от ония консултантки по вестниците, които решават проблемите на хората.

— Наистина ли?

— Казах й да се престори, че няма никаква представа какво са дрънкали Уилма и Боби Сю или че не знае откъде им е хрумнала такава налудничава история и всичко ще се забрави до една седмица. — Изведнъж Лесли се наведе разтревожена напред. — Мислиш ли, че това е добър съвет?

— Боже, откъде мога да знам? Тя почувства ли се по-добре?

— Така мисля. Стори ми се поободрена.

— Значи съветът ти е бил страхотен.

Лесли се облегна назад щастлива и вече спокойна.

— Знаеш ли какво, Джес?

— Какво?

— Благодарение на теб, мисля, че сега имам един приятел и половина в Ларк Крийк.

Домъчня му, че Лесли толкова много държеше да има приятели. Кога най-сетне щеше да разбере, че никой от тях не си струваше усилието?

— О, ти имаш дори повече приятели.

— Не. Един и половина. Страшилището Майърс не се брои.

Тук, в тяхното скривалище, чувствата бълбукаха в него като тенджера на печката. Беше му жал, че Лесли е толкова самотна, но в същото време беше щастлив. Да бъде цял приятел на Лесли, беше нещо, което го изпълваше едновременно с удовлетворение и гордост.

Тази нощ, когато понечи да си легне в леглото, без да пали лампата, за да не събуди момичетата, неочаквано го сепна пискливият глас на Мей Бел.

— Джес!

— А ти защо още не спиш?

— Джес, знам къде ти и Лесли ходите да се криете.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз ви проследих.

Джес се озова с един скок до леглото й.

— Не е трябвало да го правиш!

— Защо? — попита дръзко тя.

Той я сграбчи за раменете и я накара да го погледне в очите. Тя премигна в смътната светлина като уплашено пиле.

— Чуй ме, Мей Бел Арънс — прошепна той гневно, — ако те хвана отново да ме следиш, се прости с живота си.

— Добре, добре. — Тя се мушна в леглото. — Боже, колко си лош. Трябва да те обадя на мама.

— Виж, Мей Бел, не можеш да направиш това. В никакъв случай не трябва да казваш на мама къде ходим с Лесли.

В отговор се чу тихо подсмърчане.

Джеси отново я хвана за раменете. Чувстваше се отчаян.

— Говоря сериозно, Мей Бел. Само посмей да кажеш нещо на някого! — Той я пусна. — И не искам да чувам повече, че си ме следила или че ще кажеш на мама, ясно ли е?

— И защо не?

— Защото ако го направиш, ще кажа на Били Джийн Едуардс, че още си подмокряш леглото.

— Няма да го направиш!

— По-добре не ме предизвиквай.

Накара я да се закълне в Библията, че няма да каже никому нищо и че няма повече да го следи, но въпреки това още дълго лежа буден в леглото. Как можеше да довери всичко, което имаше значение за него, на една шестгодишна пикла? Понякога му се струваше, че животът му е крехък като глухарче. Едно леко духване от коя да е посока и всичко се разхвърчаваше.