Адриан Иванов
Втората монета (6)

1

Осемдесет години по-късно.

Беше два часа след полунощ. В мрака се отличаваше само силует на средно висок човек, който бавно слизаше по широкото каменно стълбище. Вероятно носеше маратонки или обувки с мека подметка, защото нищо не издаваше присъствието му. Кожената му ръкавица се плъзна по перилото. Тъмните дрехи, с които беше облечен, го правеха почти невидим в тъмнината. Силуетът спираше на всеки три, четири стъпала и се ослушваше за друг шум в огромното фоайе на замъка. Знаеше пътя наизуст. С лекота напипа бронзовата дръжка на високата почти до тавана дъбова врата недалеч от стълбището. Извади от десния джоб на панталона си ключ, който точно пасна на ключалката. След две завъртания натисна дръжката и влезе в стаята. Два дни преди това предвидливо беше смазал пантите на вратата, за да предотврати и най-лекото скърцане на метал. Опря гръб в дървената рамка и замалко да бутне с лакът изправения манекен, облечен с рицарски доспехи до него. Отново се заслуша. Всичко беше спокойно. С отмерена крачка стъпи на ръчно ушития афганистански вълнен килим, който опираше до масивни крака, наподобяващи лъвски лапи. Те подпираха голямо бюро в единия край на стаята, близо до прозореца, който гледаше към парадния вход и градината. Мина отляво зад него и отвори едно по едно всичките му три чекмеджета, намиращи се от същата страна. Нито едно от тях не беше заключено. Светна с джобно фенерче и видя, че в тях има само папки с документи, хартиени пликове за писма, писалка, моливи и дребни канцеларски материали.

Затвори последователно един след друг шкафовете и се отправи към другите три от дясната страна на бюрото. В горните две не откри отново нищо съществено. Те също бяха отключени, но третият, най-отдолу, последен се оказа заключен. Отне му секунди да отвори старинната медна ключалка. Вътре имаше четири класьора, поставени един върху друг, подвързани с виненочервена кожа, на които в златисто бе щампован родовият герб на замъка. Човекът с учудване установи, че са значително по-тежки от очакванията му. Леко изохка, докато ги повдигна, и ги остави до ъгъла на бюрото. Отново се ослуша. Стараеше се по никакъв начин да не премести нещо друго, което би издало присъствието му там. Разтвори първия класьор. Под лъчите на фенера, от пречупването на светлината, заблестяха златни, сребърни и бронзови монети — малки и големи, кръгли и елипсовидни, дебели и тънки. Всяка една страница имаше пет хоризонтални и седем вертикални найлонови прозрачни джобчета, всяко от които бе запълнено с монета. Големината им пасваше точно с размера на съответното пликче. Бяха подредени по метал. В първите два листа — златните, в третия и четвъртия — сребърните, и в последните — бронзовите. Силуетът се приведе напред и с леко разкрачени крака опипа джоба на панталона си. Извади от там малък и тънък дигитален фотоапарат. Зае удобна поза и отдели първия класьор. С лявата си ръка разлисти първата страница, а с другата фокусира апарата, който предварително бе нагласил на нощен макро-режим за снимане от близко разстояние. Отне му приблизително седем минути. Някои от кадрите снимаше по два, даже по три пъти, с различно увеличение на фокуса. Най-голямо неудобство изпита, когато извадеше и после връщаше обратно избрани монети от джобчетата им. Макар и с тънки кожени ръкавици, това му създаваше затруднение. Затвори последната страница на четвъртия класьор. Върна ги обратно в чекмеджето, в реда, по който бяха подредени първоначално и отново го заключи. Огледа одобрително бюрото и се отправи към вратата. Излезе навън, завъртя два пъти ключа в ключалката и с разтуптяно от напрежение сърце и потно чело се отправи нагоре по каменното стълбище, откъдето беше дошъл. След секунди силуетът изчезна в тъмнината.