Адриан Иванов
Втората монета (35)

35

Дани Блу допи чашата си с калифорнийско вино „Дон Диего и дона Джейн“ и си погледна часовника.

— Минава час — нетърпеливо припомни той на Еспиноса.

— Нека да го поизнервим малко — отговори лаконично той и се обърна да повика сервитьора за сметката. Остави десет процента бакшиш и се изправи бавно. Бяха минали точно час и дванадесет минути от разговора му с двуликия Янус. Поеха обратно надолу с ескалатора по посока на телефонните кабини.

След като Еспиноса му затвори телефона, Янус затвори очи и се замисли. Знаеше, а и трябваше на всяка цена трябва да притежава това богатство. И не само това. Част от него бе семейна реликва от баща му. В трудните години, по време на войната, баща му подпомагаше издръжката на семейството с продажба на антики и монети, намирани при тежкия физически труд около строежите, на които работеше. Всъщност, той бе и самоукият му учител. Години наред, още като малко момче, баща му го водеше из полета и горите в околността на града, за да търсят антики. Бяха трудни години. Още тогава се бе заклел, че като порасне, ще направи всичко по силите си да не живее в такава мизерия. Въпреки това, когато нахлуха нацистите в техния град, баща му започна да строи къща, да отглеждат животни и най-важното, вече не бе гладен преди лягане. И тъкмо когато мислеше, че животът му след войната се състои от безгрижни детски игри, ходене за риба и игра с приятели, баща му се разболя от нелепа случка в живота му (след като успя да оцелее дори през войната) и след три месеца почина. Беше началото на 1950 г. Една студена сутрин, малко преди да умре, баща му го повика на смъртния си одър.

— Слушай сине, искам от теб да направиш три неща последно за мен. Освен че искам ти да поемеш грижите за семейството, искам и да върнеш вкъщи семейните реликви, които чрез измама с фалшиви пари ми бяха взети.

Все още понякога в съня си Янус си спомняше за тази история, разказана от баща му преди повече от петдесет години. В къщата им, по време на войната, бил отседнал търговец на селскостопански машини от Швейцария. Дори Янус имаше смътен спомен от този човек, който временно живееше на горния етаж в таванското помещение в семейната им къща. Та на него на два пъти бил продавал кесии с монети. Старинни монети. Предпоследния ден, преди да отпътува, чужденецът с хората си от града, в баща му се породило някакво съмнение, че е измамен. Това предчувствие не му давало мира. Баща му не мигнал цяла нощ. Рано на сутринта отишъл при свой комшия лихвар. Той потвърдил, че е измамен. Съмненията му се оказали верни. Значи, помислил си той, нямам вече пукната пара вкъщи. Как и с какво ще живеем? С какво ще храня семейството си? Мислел как да си върне монетите от мнимия търговец на машини. Поне за тях бил сигурен, че са истински. Та нали самият той ги бил намерил. Веднага, след като разбрал истината от лихваря, същият ден, с пистолет в ръка тръгнал да търси измамника, скрил се в близката горичка на около пет километра от дома си. Знаел, че това е единственият пряк път и възможност да се стигне до главния. Видял в далечината как двамата с шофьора му се опитват да оправят нещо по колата при мостчето. След това забелязал как пристигат отнякъде трима войници, които говорят нещо с тях. Проследил и разговорът между двамата мъже. След близо час, колата отново потеглила право срещу него. Тичешком, навлязъл навътре в горичката. Стигнал до стръмно възвишение, което изкачил и приклекнал между два бора на метър от ляво на пътя. След известно време чул трудно изкачващата се кола по склона, с ръмжене и много газ, обгърнат от прах, вдигаща се от черния прашен път. Видял накрая подаващата се черна предница на колата. След като се изравнила с него, той с два куршума в страничното стъкло убил шофьора. Изстрелял още два, с които ранил човека до него в рамото и крака. Колата спряла, макар и с работещ двигател. Баща му се огледал и изтичал до предната лява врата. Отворил я и извлякъл ранения човек навън. Издърпал пистолета му от колана и го захвърлил в близкото тресавище. Подпрял го на задната врата и започнал да го пребърква. Не намерил нищо, освен документи и солидна пачка с пари. Оставил го на земята и започнал да тършува в колата. Нито в багажника, нито в купето намерил кесията с монети, които му бил продал предишния ден. Пребъркал и вече издъхналият шофьор, но и там ги нямало. Върнал се при ранения „швейцарец“ и го заплашил с пистолет в слепоочието, да му каже къде е скрил торбичката с монетите. Отначало човекът само мълчал. Баща ми се ядосал още повече. Ударил го в раненото рамо два пъти с дръжката на пистолета. Отново не получил нужния му отговор. Бързал, да не би някой да е чул изстрелите, макар че било доста затънтено място. Прострелял го в другия крак. Едва тогава Томас Мотц, който гордо се представил с истинското си име, му казал как преди около час срещнал стар свой другар, на който ги е подарил. Разчитал, че като му каже това, мъжът ще го остави жив. Разбрал името му и че е французин. Баща му нищо не можел повече да направи. Прострелял го в тялото с последния му останал патрон. Всичко това му разказал със сълзи на очи. Разкайвал се за постъпката си. Труповете завлякъл до тресавището, където потънали, а колата я скрил в дълбоко дере, след което я покрил с клони от гората. Човекът взел кесията от Томас Мотц, бил лейтенант Ален дьо Мюли. Той живеел недалеч от град Ница — Франция. „Заклевам те да го намериш и да върнеш семейната кесия със златните монети — казал баща му. — Ще ги продадеш и ще довършиш строежа на къщата. Третото ми желание е да отмъстиш за боя, които ми нанесоха в полицията, заради алчния ни съсед Леонидис.“ След седмица баща му починал.

И вече толкова години Янус още не можеше да изпълни заръката на баща си. Получил бе всичко от живота, имаше вече милиони, но кесията все още не беше в ръцете му. Години наред му трябваха, за да установи къде точно живееха семейство Мюли. И точно разбра, когато случилото се с римското гърне на Антонио Калви вече преля чашата. Сега искаше всичко, включително да „плати“ парите на тези жалки престъпници. Само и само да притежава ценностите. Чакаше ги изненада.

Телефонът иззвъня. Янус се стресна и го вдигна на второто позвъняване.

— Да или Не — чу в слушалката гласа на Клод Еспиноса.

— Да, но при едно условие. Без него няма сделка.

— И какво е то? — с ирония в гласа попита Клод, вече доволен от получения отговор.

— Условието ми е да ми донесеш нещата лично. Тук при мен, в Гърция. И тогава ще си получиш парите.

Опита се да протестира нещо, но Янус го прекъсна.

— Ще получиш три милиона долара в брой, ако ми донесеш цялата стока тук лично ти, иначе няма сделка. При това искам нещата до три дни. Това е гаранция, че няма да имаш време да ги подмениш! Ако до три дни те няма със стоката в Солун, ще обърна света, но ще намеря теб и приятелчетата ти. Тогава Господ да ви е на помощ. Когато пристигнете тук, аз вече ще знам това и ще се срещнем. Времето почва да тече точно… сега.

След това затвори телефона.