Адриан Иванов
Втората монета (36)

36

Жан Емануил, Жули и Джон Сийд пиеха мълчаливо чай и чакаха да мине времето до телефонното обаждане. Но вместо него чуха звънеца на външната врата. Жули се изправи и отиде да отвори. На вратата стоеше мъж с вече извадена полицейска карта на тринадесети район от Сан Франциско.

— Главен инспектор Мопс — представи служебната си карта — може ли да вляза, за да поговорим?

Жули го покани да влезе. Когато стигнаха хола, домакинът го покани с жест да седне. Полицаят огледа другите двама мъже и кимна на Джон Сийд, докато сядаше.

— Господин директор, имаме сведение, че сам искате да решите този не лек случай, относно взломния обир в къщата на господин Якоб Уверих — започна направо той, — като искате да платите голяма сума пари на похитителите. Искате да върнете на баща ви ценностите, отнети също от къщата на господин Уверих. Нека Ви уверя, че ние можем сами да се справим със случая. На нас за това ни плащат. Лично шефът се е заел със задачата възможно най-бързо крадците да бъдат заловени и изпратени на съд. Затова Ви призовавам да ми кажете всичко, ако крадците са се свързали с вас и са поискало откуп. Всяка нова информация, ако се сещате за нещо по този случаят ще ни е от полза.

— Да, но нали вече ви казахме всичко — отвърна Жули.

— Едва ли ще можем да ви кажем нещо повече — вдигайки рамене, той погледна към Жан Емануил и Сийд.

Инспектор Мопс се наведе напред към масата с жест, който използваше, когато се готвеше да каже нещо важно, клатейки китката на дясната си ръка.

— Вижте сега, драги ми господа, аз не съм от вчера в този занаят. Шефът ми скоро ще се кандидатира за следващ мандат, не искаме това да се провали заради един обир, от който могат да възникнат доста проблеми. Знам, че сте приготвили голяма сума пари, които сте готови да дадете на похитителите. Това няма да стане, ако не ни съдействате. Ние сме длъжни да открием крадците и да ги изпратим, където им е мястото. Няма да позволим пресата да ни оплюва, че само си седим и харчим парите на данъкоплатците. Мисълта ми е следната: — от този момент нататък ние поемаме нещата. Не ни интересува колко и на кого се готвите да плащате. Случаят е федерално престъпление и ще гоним престъпниците в цялата страна. Затова Ви призовавам да не предприемате нищо, което не е съгласувано с нас. В противен случай, ще го тълкуваме като възпрепятстване на разследването и закона. И първото нещо, което искам от вас, е в никакъв случай да не плащате и цент на крадците. Всичко ще бъде координирано предварително от нас и моят началник.

Инспектор Мопс извади от вътрешния джоб на сакото си, визитка и я остави на масата. Изправи се и без да се обръща, се отправи към външната врата — само каза:

— Не ме изпращайте зная изхода.

Докато пресичаше улицата, натисна копчето за бързо набиране на мобилния телефон и изчака сигнал свободно.

— Шефе, постреснах ги малко. Огледах и мъжът, който е на гости при директора. Мисля, че до часове или най-късно утре ще се опитат да си откупят ценностите.

— Добра работа, Мопс, ще те имам предвид при назначаванията в новото ръководство на отдела. Гледай само да не ги изпуснеш от поглед — и затвори телефона.

Джон Сийд пръв наруши мълчанието.

— Тези хора не са вчерашни. Ще развалят всичко. Каквото и да се уговорим с онези типове, полицията ще бъде до нас. Трябва да ги отклоним в три различни посоки и ако е възможно, да ги заблудим. Намесят ли се в размяната съм почти сигурен, че ще се стигне до стрелба и кой знае още какво може да се случи.

Жан Емануил се обади за първи път от както инспекторът си бе отишъл.

— Вие се опитайте да ги заблудите и да им отклоните вниманието, а аз ще направя размяната. Мен тук никой не ме познава и затова имам най-голям шанс да се измъкна от хората, които наблюдават къщата.

— Не, не — възпротиви се Жули — нещата са на баща ми и на Уверих… Не мога да рискувам със здравето Ви, затова трябва да съм аз, а и познавам най-добре райо… — Щеше да каже района, но в този момент телефонът иззвъня.

Телефонният номер на баща му се изписа на дисплея. Жан Емануил се пресегна и взе слушалката. Бяха се разбрали, че той ще разговаря с крадците, когато позвънят отново. Познаваха вече и гласа му.

— Приготви ли парите? — бе краткият въпрос.

 

 

Бяха изминали близо два часа, откакто Еспиноса бе провел разговора с Янус. Бяха се прибрали в къщата на леля му. Дълго обмисляха заедно с Мънкис и Блу как да постъпят. По пътя купиха карта — атлас на Европа. Еспиноса видя коя е най-голямата му забележителност. Искаше да знае, къде точно се намира това място и какво пише за него. Дали да вземат от строителния предприемач, както го обявиха във вестника, в който пишеше за обира, два милиона или да се пробват за пет милиона, когато съберат двамата кандидати на едно място. Накрая, не разумът, а алчността надделя. Решиха, да се обадят по телефона, за да направят новото си предложение, без да навлизат в подробности относно новото условие на Янус.

Жан Емануил още не отговаряше.

— Събра ли парите? — за втори път попита Еспиноса.

— Да — бе краткият отговор. — Къде да се срещнем: в града на оживено място или в парка до…

— Нито в града, нито извън него — нервно отговори Клод Еспиноса. — Аз поставям условията и казвам къде и как ще стане, разбра ли? Реших, че няма да е в този щат, държава и даже на този континент.

Жан Емануил повдигна вежди от чутото, но запази самообладание и продължи да слуша.

— Слушай внимателно, господинчо, който и да си, защото няма да има повече разговори по този или по който и да е друг телефон. Точно по залез-слънце след три дни, на крайбрежната улица до кулата, в най-близкото кафе, отвън на масите. Кулата е „Бялата“, градът е Солун, а държавата Гърция, континента е Европа. И най-важното, носи парите и то в брой, ако още държиш на дрънкулките! Стари, използвани банкноти по сто долара. Два милиона. Виж къде се намира това място и бъди там сам. Аз ще те позная, виждал съм те вече… веднъж в къщата, без ченгета — и затвори телефона.

Жан Емануил още държеше телефона в ръката си.

— Какво стана, къде да занесем парите? — пръв попита Жули. — Да тръгвам ли да ги взема от банката? — настоятелно задаваше въпроси той.

Джон Сийд се протегна и взе телефона от ръката му.

— Хей, какво стана?

Чак тогава Жан Емануил се опомни.

— Искат да направим размяната в Солун — Гърция.

Двамата мъже го гледаха с широко отворени очи.

— Гърция, какво? — попита Сийд.

— Да, това ми казаха. До седемдесет и два часа трябва да бъда в Солун и да нося парите. Там ще стане размяната.

— Гърция? Ами, добре нека помислим. Нали не мислиш, че ще отидеш сам — погледна го Жули.

— Не, разбира се. Ако всичко е наред, нали някой трябва да върне тук ценностите на графа и господин Уверих. Ще пътуваме двамата. Първо — продължи Жан Емануил, вече със спокоен глас — така или иначе тази страна граничи с България, откъдето съм аз и е крайно време, след като свърши всичко, да се прибера. Второ, не бих се разхождал през два континента и един океан с два милиона долара сам. И третото — най-важно за мен е, че обещах на баща Ви и на господин Уверих да им помогна да си върнат ценностите и монетите. Аз, много държа на думите си. Да кажа, че има и четвърто, но не и по важност — продължи той — искам да „купя“ от господин Уверих златната монета на нашия цар, когато я откупим.

— Как може да им вярваш на тези престъпници, те сигурно само ни разиграват — попита Сийд.

— Не ни разиграват, те просто имат и друг купувач за тях. И той е именно този, който е поръчал обира в къщата. Янус. Той ги е накарал да отнесат нещата там, в Солун.

Жули се облегна на стола:

— Хитър ход. Как ли ги е подмамил? Значи ли това, че човекът, за който разказваше баща ми, наистина съществува и ще направи всичко възможно да вземе неговите ценности.

— Да, разбира се! Щом срещата е в неговия роден град, със сигурност е така.

— Добре тогава. Аз и Жан Емануил заминаваме със самолета на баща ми. Вие, Сийд, трябва да заблудите полицията, за да не ни възпрепятства заминаването. Задачата ви никак няма да е лесна.

 

 

Шефът на охраната на Банк ъф Америка, Джон Сийд, харесваше шефа си. Жули няколко пъти му беше помагал през годините. Уреди му заем от банката с най-ниската лихва, която беше възможна и гъвкаво погасяване на ипотеката за новата семейна къща. Помогнал и при изпращането на децата му в престижен колеж. Реши, че сега е момента да направи всичко по силите си, за да му се отблагодари.

Започна да мисли, кой от всички ще е най-полезен в този момент.

Звънна по телефона на брат си. Макс Сийд Чатъл. Той беше пенсиониран полковник от „Централното разузнавателно управление“. Най-подходящия и единственият човек за случая. Набра номерът му веднага.

— Ей старче, здрасти, надявам се, че си добре. Не съм те чувал отдавна.

— Здрасти, братле, „старчето“ бе една красива дама в бунгалото си на плажа. Гледах преди малко как се плискат вълните на океана и си играят с нейните „бузки“. Хи-хи — засмя се той. — След малко ще отидем с яхтата да половя риба, а тя да хване океански тен. А ти да нямаш проблем… щом ми звъниш по никое време?!

— Добре, добре, разкри ме веднага. Нали това правиш цял живот, разкриваш и решаваш проблемите на добрите хора. Ще карам по същество — продължи той.

— Можеш ли да дойдеш днес тук в Сан Франциско? Шефът ми има голяма нужда от мен, а аз от теб. Трябват ми връзките ти в чужбина. Подробности ще ти кажа, когато се видим в нашето кафе на улица „Ламбард“ в четири следобед. Надявам се, че госпожицата няма да се сърди, че ще я оставиш за няколко часа сама! Нека си почине малко от теб.

Полковникът каза „добре“ и затвори телефона.

— Излизам за няколко часа до града. — Обърна се той към голата жена до него. От мен зависи националната сигурност и бъдещето на Америка. Докато се изкъпеш и си допиеш бърбъна, аз ще съм се върнал.

Целуна я, облече се и излезе.

Няколко часа по-късно, двамата братя Сийд седяха и разговаряха в едно отдалечено сепаре. Пред тях имаше бира, пържени картофи и пълна купа пилешки крилца по специална рецепта на заведението със сусам и уорчестър сос.

Сийд разказа подробно на брат си каква е ситуацията. Не пропусна нито една подробност от случилото се до момента. Знаеше, че като бивш шеф на отдел към ЦРУ, бе запазил добрите си отношения и връзки с колегите си. Полковникът го изслуша внимателно и си записа няколко неща в подвързания с червена кожа тефтер. Зададе му още няколко въпроса и стана от масата.

— Надявам се, няма да оставиш един пенсиониран полковник да плати сметката. Ще ти звънна, когато имам някакъв резултат. Ще се опитам да ти помогна. Познавам колеги, които често ходят на „почивка“ в Гърция. Та нали тази страна ни е от първите Натовски братя.

Малко по-късно, полковникът проведе няколко дълги телефони разговора. Първо, с един от заместник-директорите на управлението, от когото поиска разрешение за по-нататъшните си действия. После и с шефа на управлението в Солун. Добре смазаната, военна машина се задейства леко и без много шум.

По същото това време, Жули се обади на баща си в болницата. Съобщи му, че ще отсъства за няколко дни и че ще му трябва самолета. Графът бе умен и досетлив. Разбра, че има някакво развитие по случая, но не попита за подробности. Каза, че ще се обади на летището, за да подготвят самолета за плет. Само попита докъде и колко. Отговорът бе — „Гърция, двама“. Каза му да предаде поздрави на мосю Жан Емануил и на господин Уверих.

Жули се обади за втори път по телефона. Този път в банката. Нареди само да го изчакат заместникът му и главният касиер, без да дава повече обяснения. След половин час слезе от лимузината пред банката. Качи се в кабинета си и нареди на двамата си служители да изготвят документите за трансфер на два милиона долара на негово име от Банк ъф Америка до клона им в Солун — Гърция.

Инспектор Мопс остана учуден, когато след тридесет и пет минути видя, отново на входа на банката, директора Жули. Лежерно крачейки с празни ръце да се отправя отново към служебната кола, която го откара пред дома му. Вдигна учудено рамене, запали пура в колата си и продължи да наблюдава входа на къщата.

 

 

Клод Еспиноса гледаше в една точка на стената. Мислеше. Сега въпросът бе как с всичко това злато да стигнат до Гърция. Трябваше да преминат поне през три митници. Достатъчно пъти бе пътувал до Латинска Америка и знаеше, че проверките са убийствено строги. Освен наркотици и оръжие се проверяваше за злато и диаманти в подозрителни количества. Знаеше, че с парите от продажбата им се финансираха цели правителства и държави, както и военни конфликти. А това количество бе доста внушително. Обикновено, контрабандата се транспортираше с бързи самолети, яхти и дори с подводници, но в техния случай те нямаха нито едно от тези неща. Да не говорим за малкото време, което Янус им бе дал като срок. Тогава се сети за една хитрост, която лично Янус му бе казал на времето, докато работеше в контрабандния склад в Маями. Самият той му бе изпращал пратки по този вече изпитан метод до Гърция, преди работодателите му да го усетят, че краде от тях. Обърна се към Мънкис и му даде банкнота от сто долара. Каза да отиде до най-близкия магазин и да купи цял кашон е консерви от ананас — шайби от 415 грама, 24 броя. Да е голям двадесет и пет на петдесет сантиметра, здрав и да не е разпечатван. Преди това да купи един лист стиропор и безцветно, широко тиксо. Мънкис го гледаше учудено.

— Ама…

— Тръгвай!

— А рестото за мен ли е?

— Тръгвай, нямаме никакво време!

— Майтапя се бе… — и излезе.

— Ти Дани, вземи тези пет хиляди и отиди да купиш билети за самолет в една посока на тримата до Гърция. Не знаем как ще се развият нещата там и затова няма да взимаш билети е фиксирана дата за връщане. На летището ще прецениш с кой полет и през коя държава да стигнем там най-бързо. Действай.

— А ти?

— Аз ще се погрижа стоката да пристигне там без проблеми. Ще ни чакаш тук, ако се забавим повече от теб.

Фед Мънкис се върна в къщата след двадесет и пет минути. Клод го накара да остави внимателно кашона на земята и му каза да начупи стиропора на ситни зрънца. С кухненски нож внимателно отряза горната лента на капака. Вътре имаше два реда с по дванадесет консерви. Извади ги всичките една по една много внимателно, за да не повреди кашона. Посипа дъното, на вече празната кутия, със стиропора. Бръкна под масата и придърпа сака към себе си. Мънкис следеше всяко негово движение с почуда. Най-отдолу сложи големите два класьора, като допълнителна основа на дъното. После поръси нов тънък пласт стиропор. След това и останалите четири по-малки, два до два и отново стиропор.

Дойде време на огърлицата, венеца и другите неща. Видя, че всичко пасва добре като размер и отново изпразни кашона.

— Не гледай тъпо — троснато му каза Еспиноса — а започвай да вадиш всички монети от джобчетата на класьорите.

Започна наново да ги нарежда и след поредния слой стиропор изсипаха безразборно и купчината златни, сребърни и бронзови монети от колекцията на графа. След това допълни с последен слой стиропор, преди да затвори капака.

— Сега, дай тиксото! — обърна се той към Мънкис и залепи капака на кашона.

— Е, готови сме.

— Ама ти да не си луд бе, така ли ще се качим с този кашон в самолета.

— Не ние, други ще го качат. Отиди на улицата и спри произволно някое такси. Щом го спреш идвам с кашона.

Макар че слънцето вече залязваше, тротоарите бяха пълни с хора, а улиците с коли. Двамата мъже седяха на задната седалка, а между тях кашонът с надпис — „консерви ананас — на шайби“. Пътуваха на север към летището. Трафикът беше нормален и въпреки това им отне близо час, докато стигнат терминалите. Там бяха хангарите на самолетните фирми за карго превози. Неоновите светлини вече бяха включени. Клод Еспиноса почука на разделителното стъкло на шофьора, каза да намали и да кара по-бавно. Една след друга се нижеха рекламите — „DHL“, „TNT“, „PRACTIC and Go“, „UBS“, „DOOR TO DOORS“…. SPEEDY..

— Спри тука! Ето ти петдесет долара. Ако ни изчакаш и върнеш, ще получиш още толкова — каза Клод и слезе от таксито. Огледа се и в двете посоки на тротоара. Вдигна глава и отново прочете „От врата до врата“ — куриерски услуги. От и до целия свят.

Придържащ кашона под мишница, Еспиноса изчака Мънкис да му отвори двойната огледална врата на офиса. Влязоха в квадратно фоайе. Тук, освен голямо дъговидно бюро, на което с медни златисти букви бе изписано — „DooR to DooRS“ и блондинката, седяща на стол зад него, нямаше нищо друго. Еспиноса се отправи направо към нея.

— Добър ден, господа. С какво мога да ви помогна? — изправяйки се зад бюрото попита тя.

— Искам, с моя приятел, да изпратим този колет в Европа, по-точно в Гърция — Солун до поискване.

— Значи сте попаднали на точното място господа — отново се усмихна момичето.

— Първо ни кажете за колко часа пратката най-бързо може да пристигне там.

— Най-близкият ни полет за Европа е тази нощ в три часа и пет минути. Момент, все пак да проверя в компютъра, за да съм сигурна. Да, точно така, в три часа и пет минути. Преди да попълните документите, бих искала да проверя съдържанието на колета. Трябва да се опише в товарителницата. Такава е стандартната процедура. Има неща, които не се разрешава да бъдат транспортирани.

Фирмена политика, съобразена с изискванията на закона. Сякаш се извиняваше за това — дамата зад бюрото.

— Разбира се. — И докато служителката махаше лентата на капака, Еспиноса небрежно каза — сувенирни монети, копия на екземпляри от различни епохи. Ще има в Солун панаир на изкуствата… та изпращаме на нашите домакини подаръци — сувенири.

Момичето бръкна с ръка в кашона. Ръката и премина през стиропора и напипа първия пласт насипни монети. Извади пълна шепа и очите и се разшириха от удивление.

— Тези ми приличат на златни и сребърни монети, господа. Не мога да приема пратката ако са истински! Те са под специален режим… процедурата е сложна и се изискват доста разрешителни.

— Ха-ха, това са евтини копия. Да, да, просто имитация. — Настъпи мълчание и Клод Еспиноса продължи: — Щом мислите, че са златни веднага съм готов да ви подаря една. Или по-добре нека са две. Те и без това не струват почти нищо, така поне ще можете да си направите чифт обеци или ръкавели на любимия ви — пресилено се засмя Еспиноса.

Блондинката, се замисли за момент и вдигна рамене, след което прибира две от златните монетите в джоба на ризата си, убедена, че действително са евтини копия, щом господина с такава охота и ги подарява.

— Е добре, така да бъде, записвам в декларацията към товарителницата копия на… какво да пиша?

— Просто пишете „съвременни копия на монети“. Или по-добре напишете съвременни сувенири.

— Добре, така ще запиша. Сега да претеглим колета и да го опаковам с вакуумния найлон — говореше си само момичето, сякаш да не забрави нещо от установената процедура. — Сега и етикетът. Кого да пишем като получател на пратката?

— Еспиноса. Клод Еспиноса. Европа. Централна поща.

— Добре. Ето ви и разписката, с която получателят ще вземе пратката. А той е под номер с код КЕ 4480 СОЛУН — първи букви от името на получателя, четири цифрен код и града. Който ще получава колетът, дава кода и името, а служителите му дават пратката. Таксите се плащат сега, тук при мен. Общо това ще ви струва, момент — точно двеста четиридесет и три долара.

Еспиноса остави пет банкноти по петдесет долара и каза:

— Задръжте рестото, мила госпожице. Бяхте много любезна.

Вече обърнал се към външната врата, се спря за миг и се завъртя на пети, отново попита момичето:

— Значи до два дни колетът ще е в Солун, нали?

— Да, разбира се, господине, ние никога не закъсняваме. Приятна вечер господа.

И вече на излизане Еспиноса чу:

— Използвайте и в бъдеще нашите услуги.

— Да, разбира се. При първа възможност — бе отговорът.

След час всички се събраха отново в къщата на леля Мюриел. Дани Блу бе купил билетите за полета до Европа. Започнаха да се приготвят за път. Изтриха, възможно всички отпечатъци в стаята, оставени от тях. След това и по перилата на стълбите към първия етаж и в кухнята. Бяха изпратили възрастната жена да напазарува ядене, за да не види това странно почистване в дома й. Еспиноса остави бележка на масата, че си тръгват. Плюс двеста долара, не искаше да остави повече, за да не се замисля леля му, че с другите са направил нещо нередно. Побързаха да изкарат от гаража джипа и с него пристигнаха на летището. В подземния паркинг спряха в най-ниското ниво — минус шест, до покрит с дебел слой прах бежов шевролет. Автомобилът нямаше гуми, очевидно стоеше там от години, без да бъде потърсен. Колите в тези паркинги обикновено се паркираха на първо ниво след това на минус едно и най-много на минус две или три. Ако някой иска да скриете кола и тя да не бъде потърсена с години се паркираше на най-долното ниво, където никой не ходеше.

Платиха такса паркинг за седмица и се запътиха към терминала за заминаващи — международни полети.

Двата самолета излетяха почти по едно и също време. Единият „Честна — Лиърджет 60“ с фамилния герб на графа и двама пътника на борда от Сан Франциско. Другият „Боинг 747 — Джамбо джет“, на Луфтханза, от международно летище — Лас Вегас. Разликата, освен големината на самолетите и бройката на пасажерите бе, че единият имаше междинно кацане на нюйоркското летище Кенеди, а далеч по-големият — междинно кацане на международното летище в Мюнхен, Германия.

Преди да вземат такси за летището, Жули бе дал на Сийд да облече неговите дрехи и шапка. Притичвайки до черната лимузина, бързо се вмъкна в нея. Мопс, който наблюдаваше къщата, видя само гърба на качващия се мъж и помисли, че това е шефът на банката. Лимузината потегли бавно и той тръгна след нея. Минута след това, Жан Емануил и Жули дьо Мюли седяха на задната седалка на поръчаното такси. За да заблуди полицията, ако имаше още такива пред дома му, даде адрес с два номера преди неговата къща. Синът на графа каза на шофьора да мине по заобиколен маршрут, след което да ги откара на ВИП терминала за частни самолети от северната страна на летището. Всичко до качването им на борда мина без проблеми. Машината, ги чакаше със запалени двигатели и излетя след десет минути.

Мина час и четиридесет минути, откакто вече не се виждаше пустинята Невада под тях, на път за летище Кенеди в Ню Йорк. Опитвайки от втория джин е много тоник, Жули се обърна към Жан Емануил, с доста странен и нетипичен за него въпрос.

— Дори за толкова малко време Ви опознах доста добре, Жан Емануил. За това искам да Ви задам един доста личен въпрос. Разбира се, не сте длъжен да ми отговорите.

— Разбирам, нека първо го чуя, няма проблем! — малко сънен му отговори Жан.

— Вие сте един от най-добрите специалисти нумизмати и явно, това Ви прави горд и щастлив. Сигурно изкарвате и доста пари. Не се интересувам колко — побърза да уточни той. — Интересно ми е в какво ги влагате. Ценни книжа, имоти, лихва в банка, злато, колекция, акции на борсата или нещо друго? Просто професионално любопитство, нищо повече. Та аз съм банкер.

Жан Емануил се усмихна, след което кимна с глава:

— Да, разбира се, че ще удовлетворя любопитството Ви като шеф на банка. Предполагам, че вашите служители по цял ден умуват на кого, защо и колко да отпуснат кредит за бизнес начинание. На кой ваш клиент да се отпусне кредит, какво е обезпечението и колко е голям рискът за самата банка. По всичко личи, че банките като цяло са събирачи на идеи, проекти и доста умело използват целият този човешки потенциал като идеи за правене на пари. Затова се казва, че банката няма желание да ви прави богати, но има ли възможност да черпи нови идеи от вас сте добре дошъл. При мен нещата стоят по съвсем различен начин. За това са необходими доста смелост и не на последно място, умно премерен риск.

— Аз Ви питах за пари, които влагате! Убедих се, че сте смел, след това, което преживяхте тези дни.

— Едното и другото вървят ръка за ръка. — Прекъсна го Жан. — Не може да си глупав и да имаш пари. Също и — не може да си умен и да нямаш. Разбира се, има и изключения, но те са много малко.

— И все пак — настоя Жули.

— Значи, аз искам да изпълня един свой проект. Да сбъдна своя мечта. Искам да направя лицей, колеж или учебен център, както и да се казва това нещо. Драги ми Жули, къде според вас са най-добрите училища за кулинари?

— Ами… сигурно във Франция, Италия или Англия, а може и в Америка, предполагам.

— А къде са най-добрите модни агенции?

— Сигурно пак там в тези страни, не съм сигурен.

— Ето виждате ли, тези държави са свързани традиционно с тези дейности. И най-вероятно сте прав в преценката си. Аз пък искам да направя една от най-добрите школи за експерт нумизмати в Европа. Искам да обхваща период от две хиляди и петстотин години дори и повече — като се започне от домонетните форми и се премине през Етруските, древна Елада, Рим, Византия, ранно и късно Средновековие, та чак до наши дни. Ще бъде заложено изучаването на история, география, бит и обичаи на народите, рудодобив, металообработка и много други дисциплини, които са неизменна част от нумизматиката. Най-много време ще се отделя на монетите. Това е наука. Обширна и много интересна.

Жан Емануил продължи:

— Ето това искам да направя. Искам хората да свързват страната ми не с отрицателни, а с положителни неща. Като питат някого — „Ти от къде си?“, да си казват: — България! „Стоичков, розово масло, прекрасна природа и море, планина, и древна история. А, вие имате едни от най-добрите експерти нумизмати“. Разбира се, че ще има преподаватели за всяка отделна дисциплина: — реставрация и съхранение, метал експертиза — по векове и години и много — много други. Да не влизам в подробности. Сигурен съм, че ме разбрахте. Там ми е желанието да вложа скромния си капитал, скъпи ми Жули. Дори вече имам съгласието на няколко мои колеги да водят отделни курсове по специалности. Изграждането на сградата е в доста напреднал стадий, с акт 15, но това едва ли ви говори нещо.

Жули беше очарован.

— Идеята Ви е чудесна. Това е прекрасно. Дали е изпълнимо?

— Всичко е изпълнимо, стига да знаеш какво правиш. Задължително е човек да има търпение и амбиция, да знае точно какво прави и да доведе нещата до желания край.

Жули се замисли.

— А аз мога ли да ви бъда полезен е нещо в това начинание?

Жан Емануил се замисли на свой ред.

— Засега не, но си запазвам правото да Ви кажа, ако се нуждая то вашата помощ. Голяма японска банка иска да закупи дял от акциите на бъдещето дружество. Още сме в преговори, тъй като искат петдесет и един процента. Тогава вече няма да съм независим, а това не бих допуснал. Сградата ще е готова до месеци. Вече има записани курсисти за първата учебна година от Англия, Испания, Австрия и още няколко други държави. Подал е документи и един мъж от Африка. Възрастова граница няма. Като цяло, приоритет ще са ни родните курсисти. За мен, те са най-важните! Както и да Ви прозвучи егоистично това.

Самолетът навлизаше в небето над голямата „ябълка“ — Ню Йорк. След двайсет минути кацна на летище „Кенеди“.