Адриан Иванов
Втората монета (27)

23

Ръката на графа трепереше силно. Въпреки това успя, с доста усилие, да напише няколко реда. След това се отпусна и химикалката падна на теракотните плочки в болничната стая. Жули се наведе напред и взе листа останал на чаршафа. Загледа се в написаното, като ту отдалечаваше, ту приближаваше листа към лицето си. Накрая прочете на глас: „От вас искам на всяка цена да ми върнете ценностите“. Жули и Жан Емануил се спогледаха. Силните обезболяващи накараха графа след минута отново да притвори очи. Заспа веднага. Жули сгъна листа и го пъхна в джоба на сакото си. Двамата мълчаливо излязоха от стаята и се отправиха към асансьора в края на коридора. Във фоайето долу вече ги чакаше Уверих. Каза им, че момичето е добре и че докторът най-вероятно ще я изпише още утре.

— Разбрахме се — продължи той, — да остане в дома си няколко дни и след това отново на работа. Така смятам, че по-бързо ще преодолее случилото се. Всъщност, двамата полицаи са още при нея, но тя едва ли ще им бъде полезна с показанията, които даде. Излязла на стълбите и после не помни нищо. Кажете ми, имали нещо ново при графа.

— Мисля, че всичко ще е наред — отговори Жули — и скоро и той ще бъде изписан. Лекуващият, дава добри надежди.

Хубавото е, че докторът ни увери, че няма пряка опасност за живота му.

— Жан Емануил, вие ще се върнеш в къщата при мен, пали? — обърна се към него Уверих.

Жан Емануил се поколеба за миг. Не бе мислил по този въпрос досега.

— Видях ви! — продължи Уверих.

— Моля? — учудено го погледна Жан Емануил.

— Видях Ви, как гледате онази златна монета от мояа колекция! Ще ми кажете ли, е какво е толкова специална тя за вас?

Жан Емануил не бе подготвен за това и неловко вдигна рамене. Размисли за миг и предпочете да е откровен.

— Е какво пък, ще ви кажа за нея, щом вече сте забелязал! Това е много, много рядка монета на наш български цар. Не бих казал уникална, защото съм виждал вече такава, но е изключително интересна за мен и страната ми. Царят, който обединява българските земи на Балканския полуостров. Той създава огромно, дори за времето си, царство, граничещо на три морета — Черно, Егейско и Адриатическо. Царувал двадесет и три години и остава в историята ни като един от най-великите владетели на българите. Също е бил изключителен войн, политик и не на последно място — обединител. За него е писано много, но дори това не е достатъчно за такъв велик български владетел. Умира на двадесет и четвърти юни, хиляда двеста четиридесет и първа година. Това е Цар Йоан Асен II. По време на Византийското господство през тринадесети век е имало само бронзови и сребърни монети, а той сече златни монети?! И това е един от най-обсъжданите въпроси! Как само той е имал златни монети с неговия лик? Именно една от тях държах в ръката си вчера, във вашата къща, от вашата колекция.

Якоб Уверих гледаше Жан изумен.

— Е, действително при това положение е много интересна монета. Това, което ми направи силно впечатление е, че бяхте напълно откровен с мен относно стойността на златната монета. Вие сте честен човек, Жан Емануил. Което в наше време и особено в нашите среди си е направо новина за челна страница на вестник. Освен това си добър приятел на граф дьо Мюли, който пък е мой добър приятел. Затова имам следното предложение към вас. Ако си върна колекцията, или полицията я открие и си я взема обратно, ще ви продам златната монета на вашия цар.

Този път Жан Емануил гледаше изумен…

— И… за колко ще ми я… про…

— Ще ви я продам за един американски долар. Да, добре ме чухте, драги ми Жан Емануил! За един долар — това ми е цената. За вас е нещо много ценно, а за мен е поредната златна монета. А и виждам колко много цените историята на вашата страна. И тъй като съм евреин, не мога да ви я подаря. Бих могъл да ви я продам за един долар.

Подаде напред ръката си. Слисан Жан Емануил, също стисна неговата в знак на съгласие. Едно такова ръкостискане за евреин, бе по-силно от всеки подписан договор или уговорена сделка.

— Значи се договорихме! — каза Якоб Уверих. Намерете златната монета и тя е ваша срещу един долар. А сега да се върнем вкъщи и да ви настаня. Вие бяхте много смел тази нощ. Бъдете мой гост.

Жули го прекъсна.

— Господин Уверих, извинете, баща ми пожела да поема приятеля му оттук нататък, до неговото отпътуване за Европа. Съжалявам, но такова е желанието му. Нека аз се погрижа за господин Николов. Моля!

— Добре, нека да бъде волята на графа, но ще поддържаме постоянна връзка. Както за разследването, така и за здравето на моя добър приятел. Нека все пак се отбием в бара — „Бърбън и Бранч“ да почерпя, денят беше много дълъг.

Двамата мъже се съгласиха с кимване, всички имаха нужда да изпият по едно питие. Минута по-късно се отправиха към паркинга, където ги чакаше лимузината с изправения до нея шофьор. След още час, след като се разделиха с Уверих потеглиха към дома на Жули.

По време на пътуването никой в колата не каза дума. След известно време из улиците на Сан Франциско колата спря пред голяма, красива бяла къща във викториански стил, от началото на осемнадесети век. От най-високата част на двуетажната постройка се издигаше кула със стръмен заострен връх и по четири прозореца от всяка една страна. От южната страна бе иззидана от червени, огнеупорни тухли комин, който отвеждаше пушека от камината на партера. Великолепно изпълнение, макар изцяло със съвременни материали.

Жули изчака Жан Емануил до стълбите, които водеха към главната врата. Жан взе чантата си от шофьора и се качи по тях. От входа се преминаваше в преддверие и коридори от ляво и дясно. Две мраморни колони оформяха стълбите от двете страни към горния етаж.

— Въпреки че съм шеф на банка и аз изплащам ипотека за този хубав дом — започна Жули разговора. — Дори с моя доход ще трябва да я изплащам още тринадесет години. Не се оплаквам, напротив, това ме амбицира повече стриктно да си върша работата. Банката е последната институция, която иска да направи някой свой клиент богат.

Най-важно за нас е, единствено тя да печели, а вложителите да са сигурни къде държат спестяванията си — заповядайте. Това е дълга тема за разговор. Искам да ви покажа стаята ви, а след това да обмислим какво ще правим от тук нататък.

— Банкерите не си губят времето в празни приказки — помисли си Жан Емануил. Първоначалният стрес от последните няколко часа вече бе отминал.

Четирима мъже се бяха надвесили над талашитената маса по средата на стая. Освен немитите прозорци, тя бе затъмнена допълнително с дебели пердета. Трима стояха от дясно, а четвъртият — сам отляво. Освен двете включени настолни лампи, на масата имаше парче смачкан вълнен плат, върху което бе изправена златната статуетка на Херакъл.

— Цената, която мога да ви предложа, сигурно ще ви задоволи — наруши мълчанието мъжът отляво. Представи се като Сами. Едва ли това беше истинското му име.

Слаб, висок около метър и деветдесет и пет, с обръсната глава и набола прошарена брада. Имаше белег на челото и златна обица на лявото ухо.

— Да речем — десет хиляди долара — каза той.

— Та ние направо „те ограбваме“ — подигравателно се изсмя Клод Еспиноса — луд ли си… Сами!? Само златото в нея е за петдесет хиляди, а и е доста стара. Да речем — седемдесет хиляди долара.

— Вижте, момчета, аз съм бизнесмен. Усещам, че май си губя времето с вас. Нали като я продам, нещо трябва да остане и за мен. Аз за какво се трудя. Та тука е Вегас, никой не се интересува от подобни играчки. Хората идват да си харчат парите за хазарт, а не за да купуват антики. Освен това, за пръв път виждам подобно нещо, откъде мога да бъда сигурен, че е толкова старо — може да е „стара“ на около две седмици — например?!

Сами се засмя на остроумието си.

— Затова мога да ви дам пари само за златото. Ето, електронната везна е на масата. Камък и киселина. Да определим карата и теглото. Колкото покаже, умножаваме по цената за тройунция и сметката е готова. Като крушите на пазара. И, за да съм по-точен — това прави, да видим… тридесет хиляди и сто долара. В знак на добра воля ще ви дам тридесет хиляди и петстотин долара, като поема и комисионната на господин Али.

Първоначалният изблик на ярост постепенно почна да отминава. Янус нареди да му приготвят наргилето и ваната, където обичаше да разсъждава над даден проблем. Във водата сипваха, по антична рецепта, екзотични аромати билки и масла. Нямаше нищо против, нещата да стават и по трудния начин. Живееше с мисълта, че е велик, защото нямаше предизвикателство, с което не би се справил. Познаваше прекалено много хора и бе убеден, че няма място на света, където могат да се скрият бандитите, на които бе наредил да ограбят граф дьо Мюли.

— Проклети неблагодарници — извика на глас.

Спомни си, че на единия от тях бе спасил живота, като му помогна да се премести от Маями — Флорида в Сан Франциско — Калифорния с нова самоличност. Мафиотите от местната организация за търговия с антики, го бяха надушили. От известно време присвояваше предмети от пратките, които пристигаха от Мексико, Перу и Чили. Работеха и с други страни от Латинска Америка, но доставките от там пристигаха на друг кей. Клод Еспиноса бе пазач на склад, който ползваха за временно депо. Веднъж седмично идваше бус и изнасяше само тяхната стока. Малко по малко обаче, алчността при него надделя. Започна да присвоява от антиките и чрез дребни пратки да ги изпраща в Европа — Гърция и по-точно до Солун.

Човешкото око е ненаситно. На Еспиноса ненаситни бяха и двете очи — докато си припомняше миналото. Янус се усмихна за пръв път от доста време. Беше му златна кокошка, докато не го провериха.

Отново се върна към спомените си. Вече бяха надушили кражбите на пазача и му гласяха последен за него капан. Стоката от Перу се очакваше да пристигне до два дни и склада. Тогава, доверен човек на Янус от синдиката, с който имаше бизнес за превоз на товари с кораби, му съобщи и предупреди. Скоро ще „хранят рибите“ с някакъв пазач на склад в Маями. „Щипвал от стоката“. Янус се усетил веднага. Обади се на свой човек, който да изведе Клод Еспиноса от щата. Не толкова, за да му помогне, а защото бе сигурен, че човекът от склада, преди да му сложат „бетонените ботуши“ щеше да се разприказва. След тяхната обработка, със сигурност щеше да издаде къде отива крадената стока и на кой я продава, под тридесет процента от реалната и цена.

За другите двама нямаше спомен. Вероятно, не ги познаваше. Някой, на когото трябваше да услужи, го бе помолил да се обади на прокурор, който да съдейства за по-ранното им освобождаване от затвора. В замяна на това, Янус получи номер на телефон, на който, когато се наложи да звънне и те да си върнат услугата. Живееха близо до Сан Франциско, в град Рино — Невада, затова се обади на тях. Без много обяснения им нареди да съдействат напълно на Клод Еспиноса, както и да се казваше той преди това. Отначало, не се замисли, че тези дребни престъпници ще му създават някакъв проблем, но явно бе сгрешил. „Винаги има първи път“ — помисли си той и ядосано удари с ръка по водата във ваната, която се разплиска по пода.

Първата му работа бе да заповяда да изпратят факс в Щатите за издирването им. Изкрещя името на един от прислугата. Нареди му какво да направи, както и да му донесе бутилка „Узо — Varvayiannis“ и голяма купа с плодове.