Адриан Иванов
Втората монета (5)

Пролог

В една леденостудена февруарска нощ на 1934 година двама мъже седяха на трикраки дървени столчета, в най-тъмният и отдалечен ъгъл в пивница „У кафану при Ружа“. Градчето се казваше Прилеп, някъде на юг от Скопие, в Македония. На ниската дъбова маса пред мъжете нямаше нищо друго, освен, запалена свещ, две купчини със старинни монети, две пълни догоре глинени чаши с ракия и шише от същата с етикет — „Люта Комановска грапа“. Сивият дим от цигари и наргилета се носеше на талази навсякъде и стигаше чак до ниския таван на помещението. Атмосферата се допълваше от висока глъч и патриотични песни, изпълнявани от не дотам надарени с певчески способности мъже. Камината гореше и допълнително опушваше, но създаваше уют в пивницата, която беше пълна още от сутринта.

Никой от присъстващите не обръщаше внимание на мъжете, седна ли в полумрака. Единствено трептенето на свещта, отразяваше част от лицата им. Единият от тях — с дълга черна коса, сини очи, орлов нос, висок и слаб на средна възраст македонец, се казваше Панчо Градич. Другият — с гъсти вежди, мургав, нисък, с дебел врат и ниско чело, по-млад грък на име Мосхос Стефанополус. Двамата се знаеха от години, бяха далечни братовчеди. На някаква роднинска сватба, вече не помнеха кога, седяха случайно един до друг и така се напиха, че през целия ден си викаха един на друг брато — брато, та така си и остана и за напред. Често си гостуваха един на друг не само по работа, но и за да се забавляват и не на последно място да се напият, само както те си знаеха.

Този път Мосхос Стефанополус беше дошъл при „брато“ не само да изпият цялата грапа (или поне да се опитат) на кафану при Ружа, но и да продадат на бугарите монетите, които Мосхос беше донесъл от Солун. Често го правеха. Той, освен строителен работник, обикаляше през останалото време гори и паланки в търсене на имане. Беше сънувал, че ще изкопае съкровище и оттогава тази мисъл не му даваше мира. Македонецът пък се кискаше много от всяка, понякога напълно, измислена история на своя „брато“ и искрено се радваше с него. Освен че имаше дар слово, Панчо бе надарен и с остър ум и изключително комбинативен дух и усет. Умееше внимателно да слуша и запаметява само това, което считаше, че ще има полза някога и по някое време в по-нататъшния му живот. Основното му хоби, както и работа, беше да търси старинни монети във всяка местност около града. А там, за негова радост, имаше и се намираха — по много и от всичко. Това допълнително сближаваше мъжете, които само за това и говореха. Къде са чули, видели и са готови да изкопаят и след това да продадат поредната си монета или находка от монети. Като основен пазар им бяха „бугарите“. Освен че бяха по-заможни, имаха и повече интерес към тези неща от месните мъже.

Двамата, в този ден бяха донесли в пивницата последните си открития — златни, сребърни и бронзови монети. Разглеждаха ги една по една. Подаваха си ги и изказваха всевъзможни мнения от кой век са, колко са редки. Но, на първо и най-важно място за двамата мъже беше — колко пари могат да вземат за всяка една поотделно, след което да разделят по „братовски“ парите. Именно в тази снежна нощ, разглеждайки златните монети, им се видя (може би с помощта и на грапата) монета и то… не каква и да е. Монета, с която можеше да се похвалят пред стар техен познат — млад нумизмат от „Бугарско“.

Панчо беше местен, родом от град Прилеп, но беше живял и следвал история в Софийския университет. Родителите му бяха богати, заможни хора. Единствените зъболекар и зъботехник в града и бяха уважавани наравно с попа и кмета. Беше отличник, четеше много и обичаше да се забавлява като измисляше всевъзможни шеги и това му носеше допълнително удоволствие от живота. Ходеше по музеи и сбирки из цяла България по време на следването.

Бяха му провеждали лекции в последните студентски години и в Археологическия музей в София. Веднъж дори присъства на годишнина от основаването му. Обичаше историята, но беше обсебен от тази толкова древна науката нумизматиката. На една от тези срещи се беше запознал с младия и амбициозен тогава уредник на нумизматичния отдел в НАМ София — Тошо Герасков. От време на време ходеха заедно на мачове, а след това пиеха и по някоя и друга бира или просто се разхождаха в Борисовата градина и разговаряха. Основната им темата беше история и нумизматика. Следването свърши и Панчо се върна в родния си град. Поддържаха приятелството си предимно по пощата. Изпращаха си картички по най-различни поводи, най-вече нумизматични, за предстоящи сбирки и събирания от двете страни на границата. Купуваха и продаваха, заменяха и разменяха. Монети — единствено и само монети. По-късно, Панчо го запозна и със своя „брато“ Мосхос — грецкйо.

Така, на този двайсти ден от февруари, Панчо и Мосхос видяха възможност да изпитат техния бугарски другар Тошо на нумизматика.

— Он, щото много се курчи, па да го видим сага, колко му разбируе главата. Ке му я нарисуваме. Надписа — ке и туриме, както е на нея, па после ке му я пратим с картичка, да виде оназ златната монета… която досега НИКОГАЖ и НИКОЙ не е виждал, та да каже — па що е това?

Мосхос го поправи:

— Охи и на техен цар е майче, та като я види хептен да онемее. Златна като на Византийците, макар само май они нашите грецки царе да са имали таквиз!?

След няколко месеца, работите станали сериозни и двамата мъже усетиха невероятна възможност да станат богати… много богати. Били намерили „уникална“ монета на български цар…

ЦАР ЙОАН II АСЕН.

Две години по-късно, правителството в България, през 1936 година, на извънредно заседание в парламента приема указ за закупуване и размяна на златната царска Перпера, за много римски денара от хранилищата на нашите музеи.

За уникалната монета, която Тошо Герасков, заедно със съпругата си, бе отишъл при другарите си, чак в Белград — Югославия да направи размяната. Жената пренесла униката поставен на връв на шията си през целия път обратно към България. Най-обсъжданата и най-голямата гордост в българската нумизматика, а в голяма степен и българска история се намираше в изложбената зала на Археологическия музей вече осемдесет години!

Дали, това бе краят на тази история!?

Години след този ден, двамата „брато“ се питаха и си задаваха само един и същ въпрос. В коя от двете купчинки бяха открили монетата. Тази, намерена до град Прилеп на Панчо, или в тази, донесена от Солун на Мосхос — грецкйо.

Надявам се всеки от вас читателю лично за себе си да си отговори на този въпрос, когато прочете тази книга.