Адриан Иванов
Втората монета (17)

13

Като добър играч на покер, който държи в ръката си четири аса със седмица купа и обмисля как да разиграе ръката си по най-добрия начин, така и Жан Емануил мислеше как да изиграе своята. Щеше неминуемо да се издаде, затова взе следващата табла е монети. Повечето бяха бронзови и златни скифати на византийските императори: Андроник Първи Комнин, Алексий Първи Комнин, Михаил Осми Палеолог, Андроник Първи Палеолог заедно е Михаил Девети и други, които почти не виждаше от потта, която се стичаше по челото му. В този момент графът, за да наруши тишината, не без известно задоволство спомена, че той лично е продал монетите от тази кутия на приятеля си Якоб Уверих. Припомни даже, че именно те му били завещани от неговия баща.

Жан Емануил избърса челото си с кърпичка и отвори втората, последна кутия. В нея бяха наредени монети предимно от периода седемнадесети — двадесети век: талери на Мария Тереза, имаше няколко златни дуката (някои Дожове са били за много кратко време на власт и именно техните са изключително редки), сребърни и златни и платинени царски рубли, няколко златни наполеона от различни години. Две лири на крал Джордж трети от хиляда деветстотин и дванадесета година с изображение на свети Георги победоносец върху обратната страна на монетите. Тази тематика на Жан му бе по-далечна, въпреки че със сигурност имаше скъпи екземпляри. Макар и много по-близък до наши дни период. Прегледа ги набързо, като през цялото време мислеше за монетата от третата табличка на втория ред, третата монета от ляво на дясно. Златната, скифатата перпера на българския цар.

Графът посочи отново моментите от плюшената табла и повтори пак:

— Тези, точно тези монети аз лично продадох на моя приятел Якоб!

Използва момента на откровение на графа, за да събере мислите си и го попита дали знае как баща му се сдобил с тях или как и къде точно ги е намерил.

Макар и видимо изморен, графът се оживи и с радост започна да разказва история, която по неговите думи баща му многократно му бе разказвал с пълни подробности. Жан Емануил погледна часовника си — бе точно деветнадесет чеса и тридесет и три минути.

Жули поклати глава:

— Дори и на мен дядо ми е разказвал тази история няколко пъти. И всеки път я преживяваше по негов си странен начин.

Граф Филип дьо Мюли започна разказа си:

— Било април 1941 г. Германските войски нападат Гърция през българска територия и на 3 май 1941 г. към Царство България се образува Беломорска област с център Ксанти. През 1943 г. Царство България обявява война на държавите от Съюзническите сили. Въздушните удари на военновъздушните сили в района на България и Гърция били под кодовото име Тайдал уейв (Приливна вълна) и Пойнт бленк (Насочено в целта). По-важното за тази история е да ви разкажа нещо, което сигурно не сте чели по историческите книги. Още в първите месеци на четиридесет и трета година след като руснаците си връщат Сталинград, започва нечувано контранастъпление. За по-малко от три месеца руснаците напредват с близо седемстотин километра. На всички вече е ясно кой ще спечели войната. На Чърчил това никак не му харесвало. Първо, той не желаел руснаците да влязат в България, Югославия, Австрия и т.н. Затова той настоява Турция да влезе във войната, но тя не го прави, а английското командване започва разработка на план за десант в Гърция. Това става в края на лятото на четиридесет и трета година. Кодовото наименование е „Солунската операция“. Тя предвиждала изтласкване на север на германските войски от територията на Гърция и окупация на България. Така мислели да изпреварят Червената армия. Съюзническите части се готвели да дебаркират на пристанището в град Солун. Според сведенията от командването, в района вече нямало германски войски и не се очаквало почти никаква съпротива от малкото останали части на българската войска. Въпреки това, на брега били изпратени пет разузнавателни групи: три английски и две френски, с нареждане да се огледа града и околностите и да се подсигурят подстъпите откъм сушата до идването на основните сили.

Още на 15 май 1940 г., пет дни след като Франция пада под хитлеристка окупация, баща ми бяга през Ла Манша в Англия и постъпва като доброволец в тяхната армия. Оттам го изпратили да служи в по-късно сформираните френски експедиционни части под командването на генерал Жуан. Отначало баща ми се сражавал в Африка. Участвал и в дебаркирането на о. Сицилия през четиридесет и трета година с кодово име „Хаски“, а оттам го прехвърлили в боевете за Италия. По-късно, пак служил под английско командване, след което тяхната рота била пренасочена към бреговете на Гърция. Та още на кораба, командирите били разпределили хората си на патрули от по трима души. Били определили и секторите за наблюдение и разузнаване. Разпределени в различни точки на крайбрежието, петте групи се разпръснали да изпълнят поставените задачи. Командирът на едната френска тройка разузнавачи бил лейтенант Ален Дьо Мюли — моят баща. С другите двама войници той поел към сектора, който им бил определен от командването.

Наведе се напред и като отпи от питието, запали пура и продължи:

— Чакало ги доста път, тъй като трябвало да заобиколят града, да навлязат навътре в сушата и да подсигурят един мост. Тръгнали рано подминавайки Солун от северна страна в посока зададените координати. Придвижвали се почти без да се прикриват и затова напредвали доста бързо. Всичко в околността било спокойно. Единствените хора, които срещнали, били група селяни, идващи през полето, понесли на гръб кошове със зеленчуци. Предположили, че отиват на пазар в града. Дори по време на война животът си искал своето. Хората изгледали равнодушно малкия отряд и продължили пътя си. Какви ли не войници от векове насам били минавали и отминавали по тези места. И тези щели да минат и заминат.

— Баща ми, лейтенант Дьо Мюли — разказваше не без гордост графът — извадил карта на местността, за да свери местоположението на патрула. Наближавали крайната цел. Оставало им да заобиколят един невисок хълм, приличащ по-скоро на могила, да минат през малка маслинова горичка и да излязат на пътя, точно пред моста. Лейтенантът подал команда и всички отново поели мълчаливо напред. Хълмът останал зад тях и те навлезли в горичката. Дърветата били нагъсто, а имало и много къпинови храсти, които затруднявали движението и ограничавали допълнително видимостта. Налагало се да изберат малко по-оголени места или да заобикалят особено гъстите храсталаци.

— Разказвам ви с такива големи подробности, защото съм чувал тази история десетки пъти — продължи графът.

— Така, увлечени от ритъма на движение, който им налагала природата, не усетили как изведнъж гората свършила и те излезли на пътя. За миг останали застинали на място от това, което видели. На не повече от петнайсетина метра от тях, наклонен над пътната канавка, бил спрял черен „Мерцедес“. Край него били приклекнали двама цивилни мъже, които явно се опитвали да сменят спуканата гума на колата. Заети с работата си, те забелязали войниците едва когато чули зад гърбовете си прищракването на затворите на оръжията им. Последвал миг на вцепенение, после двамата край колата се изправили мълчаливо и бавно вдигнали ръце. И тогава се случило нещо необикновено. По лицето на баща ми, а и на единия от цивилните мъже, грейнали широки усмивки. Те се приближили един към друг със сърдечни възгласи се прегърнали.

Всички в стаята, освен Жули, който бе чувал историята, се спогледаха. Графът продължи разказа си:

— Войниците гледали и не можели да разберат какво се случва. Те също нямали представа как да реагират и затова останали в напрегнато очакване. Командирът им се обърнал към тях и все още широко усмихнат им казал да бъдат спокойни. Положението било под контрол. Познавал добре този човек. Можели да свалят оръжията. Разузнавачите спуснали предпазителите и преметнали своите автомати на рамо. Напрежението изведнъж се стопило. Другият цивилен свалил ръцете си и с леко треперещи пръсти извадил пакет цигари от джоба на якето си. Преди да си вземе, предложил с колеблив жест на двамата френски войници срещу себе си. Тримата седнали, подпрели гърбове на спрелия автомобил и мълчаливо запушили.

— Графе, докога ще ни изтезаваш с тези подробности? — попита нетърпеливо Уверих.

Графът се усмихна и попита дали искаме да чуем цялата история с всички подробности. Мъжете единодушно започнаха да кимат в потвърждение. Жан Емануил бе сигурен, че вече никой няма да го прекъсва. Дьо Мюли продължи.

— През това време лейтенантът и мъжът до него, който говорел перфектен френски език, оживено разговаряли, седнали под дърво край пътя.

— Добре, но как се озова в този повреден автомобил на това затънтено място. И какво прави човек като теб в Солун — не можел да скрие учудването си баща ми.

Двамата с него били завършили история на изкуството в Париж. През студентските си години делели една и съща студентска квартира в Латинския квартал край Сена. Като повечето момчета от аристократични семейства, през свободното си време се занимавали с езда и фехтовка. Били неразделни и в учебните зали и в спортните състезания, и в нощните похождения.

— След като завършил образованието си, баща ми се завърнал в Ница, за да поеме от възрастния ми дядо грижата за семейното имение. А Томас Мотц, така се казвал приятелят му, се върнал в Германия, където бил роден и започнал да се занимава с научна дейност към един от отделите на Берлинския музей. Гостували си от време на време, като не пропускали случай да премерят сили и майсторство във фехтовалната зала, да пояздят или да отидат на лов. Когато пък Томас идвал на гости в родната къща на баща ми, разказвал му за работата си в музея и споделял проблемите, които го вълнували в научната му дейност. Двамата ожесточено обсъждали, спорели и търсели нови идеи. И така до започването на войната. Светът, както знаете, се обърнал на сто и осемдесет градуса. Нищо, а и никога вече, нямало да бъде както преди. Животът разделил двамата приятели, докато съдбата, следвайки своите странни приумици, не решила да ги събере отново на това място. Но да се върна на разговора им.

— Всъщност, няма нищо необикновено — започнал разказа си Томас — когато армията завладява нови територии, едни от първите подразделения, които навлизат в тях, са специални групи на Аненербе, съставени от експерти в областта на изкуството, археолози и историци. Тяхната задача е да вземат всичко ценно от местните музеи, галерии, библиотеки, църкви и манастири, да го опишат и да организират транспортирането им до Германия. В дългосрочен план, хората от тези групи трябва да установят връзки с местното население, с цел изкупуване от частни лица на всичко онова, което преценят, че притежава висока историческа, художествена и културна ценност. Като сътрудник на Берлинския музей и експерт по история на изкуството, след като ме мобилизираха, попаднах в една от тези специални групи. Аристократичният ми произход и връзките на моето семейство ми осигуриха офицерски чин и длъжността на командир на такава група. Избрах Солун от няколкото възможности, защото е пристанищен град, освен това е и врата към вътрешността на Балканския полуостров. Такова местоположение е голямо удобство при събирането и транспортирането на експонатите.

— Както знаеш Ален — продължил Томас Мотц — градът се намира в регион, богат на културно-исторически ценности от най-древни времена.

— Имам един въпрос — прекъснал го баща ми. Ти казваш, че изкупувате от местното население всичко, което прецените, че представлява голяма историческа ценност. Откога сте започнали да купувате това, което може да вземете насила?

Томас Мотц се усмихнал и с поклащане на глава обяснил:

— Инструкциите, които получихме, бяха недвусмислени. Никакво плячкосване, мародерство и грабежи. Това би било грешка и единственият резултат ще бъде, че хората ще изпокрият и дори заровят всичко ценно, което притежават. От друга страна, плащайки щедро за тези предметни ценности, които получаваме, ние правим така, че те сами идват при нас, за да им ги купим.

След тези думи, баща ми не могъл да прикрие иронията си:

— Не само плащате, но и плащате добре? Ще се разнежа от умиление. Ти ще го изкараш, че Аненербе и СС са като благотворителна организация. Ето защо Германия ще загуби войната. Хора като вас ще я разорят.

— Е, не точно — усмихнато отговорил Томас Мотц. — Има и уловка, разбира се. Що се отнася за войната, ние вече почти сме я загубили. А уловката е: хората не вярват в нашата валута и отказват да я приемат. Всичко, което купуваме, плащаме с британски лири и долари. Фалшиви, разбира се. Разработен е широкомащабен план за саботиране на икономиките и подкопаване на доверието в паричните единици на Англия и САЩ. Дейността ни е част от този план. Затова нашите групи разполагат с неограничени пълномощия и финансови средства. Командващите от всички родове войски, армейските и гражданските служби са длъжни да ни оказват пълно съдействие. А когато става въпрос за изпълнението на проектите на преките ни задължения да се подчиняват на нашите нареждания. Имаме специални служебни пропуски от Аненербе — аз съм шеф на организацията за Гърция и отговарям за всички придобити антики. Тези карти ни гарантира тази толкова голяма власт, подписани са лично от Хайнрих Химлер и подпечатани с личния печат на Адолф Хитлер. Сигурно вече не е голяма тайна, но считам, че след това, което отмъкнахме в тази война, именно той вече притежава една от най-големите колекции антики и антични монети. Лично аз му поднесох, във Волфсшанце — извинявай във „Вълчата бърлога“ на Фюрера, копието, с което е бил прободен Христос от римския центурион. Много негови притежатели предимно императори са смятали, че който го притежава, е непобедим. Съмнявам се вече, дали тази традиция, няма да бъде прекъсната именно от майн Фюрер, който вярва до лудост на тези неща…

— А какво ще стане, когато хората, на които плащате с фалшива валута, разберат, че ги мамите? — попитал баща ми.

— Войната сигурно скоро ще свърши. Тогава в цяла Европа хората ще имат нужда от налични пари за закупуване на неща от първа необходимост, за възстановяване на разрушената си собственост, за започване на производство или търговска дейност. Произведенията на изкуството не хранят. Затова и всички предпочитат сигурната валута. Парите, които вземат от нас, не ги харчат, дори не ги показват от страх, то и няма за какво. Крият ги и чакат края на войната. Чак тогава сигурно ще разберат, че са фалшиви.

— И тогава какво? Истината ще излезе наяве.

— Тук грешиш. Като ти казах, нашата дейност е дълбоко засекретена. Аз и хората ми никога не сме обличали своите военни униформи. Официално сме швейцарски граждани, търговски представители на фирма за производство на селскостопанска техника и инвентар със седалище в Берн. Това прикритие ни позволява безпроблемно да пътуваме, закъдето се наложи и дискретно да вършим своята работа. Хората свикнаха с името на фирмата, изписано върху нашите камиони и престанаха да ни забелязват, което е и целта ни. Чувството на неприязън и дори открита омраза към германците се превръщаше в доверие и симпатия към служителите на „швейцарската“ фирма. Не забравях на празници да наредя да раздадат на всяко дете по парче марципан. Това се помнеше дълго. Хората приемаха за нормално това, че представителите на такава богата държава проявяват голям интерес към произведения на изкуството и са склонни да плащат големи суми дори за неща, които никой тук не смята за някаква ценност. Планът бе обмислян и подготвян месеци наред. След войната, появата на толкова големи количества фалшиви лири и долари навсякъде из Европа ще разклати доверието в паричните единици на Англия и Америка. Ще настане страхотна паника. Дори и тези, чийто пари са истински, ще гледат да се отърват от тях. Това неминуемо ще се отрази на валутните пазари и световните борси. Лавината вече е задвижена. И никой няма да може официално да обвини за това хитлеристка Германия. Малък реванш, за една изгубена война, но все пак е нещо.

— Добре сте го планували, но ако приемем, че бяхте спечелили войната, какво щеше да последва.

— Тогава на фона на дестабилизираните лира и долар, германската райхсмарка щеше бързо да възстанови доверието към себе си и да ги измести от световните пазари. Както ти споменах, никой няма да ни свърже с предизвиканата криза, а и нали знаеш — победителите не ги съдят, или по-точно казано, няма кой да ги съди.

Двамата мъже се загледали към пътя, където шофьорът отново се беше захванал със спуканата гума на автомобила, а френските разузнавачи пушеха и разговаряха.

Отварянето на вратата прекъсна графа, младото момиче влезе в хола, като буташе пред себе си количка за сервиране, пълна с ястия, салати, студени и топли ордьоври. Беше и казано, предварително, в колко часа да поднесе вечерята. Сервира професионално, пожела им добър апетит и тактично се оттегли. Никой не посегна към храната. Чакаха графът да продължи историята.

— Как се случи така, че се озова на този път и в тази повредена кола — попитал го баща ми. — Ако на вас се беше натъкнал някой от другите разузнавателни патрули, сега вече щяхте да сте в щаба за разпит.

— Едва ли — отвърнал Томас. Както ти казах, ние официално сме швейцарски граждани. Документите са ни перфектно изработени и се съмнявам, че някой би се усъмнил. Но, наистина е късмет, че съдбата е решила да ни срещне отново. Очаквахме, че ще дебаркирате чак утре. Всички заминаха, а аз и шофьорът ми останахме, за да изпратя последния камион късно снощи. По-безопасно беше да пътува през нощта, макар че кой би се заинтересувал от земеделския инвентар, който превозва. Истинският товар — червено фигурна керамика, мраморни бюстове и части от барелеф, бяха добре скрити под сандъците с резервни части за машините. През целия вчерашен ден пристигаха пратки, които трябваше да бъдат натоварени. Мое задължение беше да проверя дали описите са пълни и дали всичко е добре опаковано. Към един часа през нощта бяхме готови и товарът потегли към София, откъдето със самолет трябва да бъде транспортиран за Берлин. Аз не бях спал две нощи. Шофьорът ми също беше уморен. След като през деня беше помагал в опаковането и товаренето реших, че е по-добре да си отспим и да тръгнем рано тази сутрин. Така нямаше да се срещнем с теб, ако не беше спуканата гума на автомобила. Ето че както виждаш, във всяка ситуация си има и минуси и плюсове.

— И сега оттук накъде? — продължил разговора баща ми.

— Пътуваме към София, където трябва да се кача на същия самолет и да придружа товара до Берлин. Ако трябва да отговоря на въпроса ти в по-широк смисъл, вероятно ще трябва да помисля как да уредя живота си след войната, но тук има твърде много неизвестни. А ти какво мислиш да докладваш на своето командване.

— Това, че край моста сме се натъкнали на двама швейцарци, претърпели авария на път към София, където отиват по работа. Нищо особено не се е случило.

Отново погледнали към пътя, където е помощта на двамата французи шофьорът бе успял да свали спуканата гума, да постави резервната и сега му оставало само да затегне гайките.

— Колкото и да ми е приятно тук, ще трябва да тръгвам. Денят напредва, а мен тепърва ме чакат някъде около триста километра път. Преди да се разделим обаче, искам да ти дам нещо.

Томас Мотц бръкнал в някакъв вътрешен джоб на якето си и извадил неголяма брезентова торбичка. Подал я на баща ми е думите.

— Искам да ти подаря това като спомен. За нашата среща и доброто ни приятелство! Война е! Не зная дали ще доживеем да се видим отново. Затова те моля да не ми отказваш.

Баща ми взел торбичката, като забелязал, че е доста тежка. Развързал връвчицата, пристягаща я в горния край и погледнал вътре. Зениците му се разширили от учудване.

— Какво по дяволите е това — успял накрая да промълви с развълнуван глас.

Торбичката била почти догоре пълна със златни, сребърни и бронзови монети. Те имали странна форма. Били изпъкнали и приличали на долната част на лъжичка за чай, на която липсвала дръжката. Той знаел, че монети с такава форма са отсичани и са били в обръщение по времето на византийската империя. Даже имал няколко подобни екземпляра в семейната колекция. Толкова много и толкова добре запазени, обаче, виждал за първи път.

— Откъде имаш това съкровище? — го попитал той.

Германецът наблюдавал реакцията на своя приятел с лека усмивка. В семействата и на двамата колекционерството било традиция, която се предавала от поколение на поколение. И двата рода притежавали сбирки от картини, скулптори, оръжия, порцелан, ръкописи, книги, монети и бижута. Той знаел, че Ален дьо Мюли може в пълна степен да оцени истинската стойност на това, което вижда в момента.

Томас Мотц продължил:

— Нали ти казах, че изкупуването на предмети с историческа и художествена стойност беше основно задължение за мен и моята група. Веднъж споменах пред собственика на къщата, в която бях на квартира, че се интересувам от старинни предмети и произведения на изкуството.

Между другото, въпросната къща се намирала в покрайнините на града, съвсем близко до моста, край който се срещнали.

Видял как в този момент в очите на домакина му блеснало алчно пламъче. Той го поканил на долния етаж, където живеел с жена си и двамата си сина. Масата, на която седели, била застлана с чиста покривка. Домакинът донесъл бутилка узо, две чаши и кана студена вода.

— Тук трябва да кажа — пояснил Томас — че познанията по старогръцки, които учителите почти насила ми наливаха в главата, се оказаха изключително полезни при контактите ми е местното население. Отначало, трудно можех да разбера и обясня думите в един разговор. С течение на времето, контактувайки с голям брой хора, значително подобрих произношението и обогатих речника си. Като цяло се справях доста добре.

Та седял той с неговия домакин, отпивали от ароматната напитка и си приказвали за времето, цените на пазара, за риболов и реколтата от маслини тази година. По тези места хората никога не пристъпвали направо към деловата част. Трябвало да проявяваш търпение и такт, за да стигнеш до съществото на разговора. В случая, тази същност се оказала брезентова торбичка, подобна на тази, която подарил на баща ми. Когато събеседникът му изсипал съдържанието от монети върху бялата покривка, Мотц реагирал точно като Ален, когато видял подарената му. Хазяинът обяснил, че намерил монетите преди около четири години, когато копаел основите за новата къща на свой роднина в едно съседно село, на около тридесет километра на север от Солун. Монетите били скрити под един камък, лежейки в земята, в торбичка, която с времето вероятно била изгнила и се разпадала. Другите работници отишли да обядват, а той останал да укрепва вече започнатия изкоп. Така никой не разбрал за късмета, който го споходил. Увил монетите в кърпата, която връзвал на главата си, за да го предпазва от слънцето и ги скрил в торбата с дрехите си.

След като разказал историята, попитал наемателя дали иска да купи тези монети, като го увещавал, че сигурно са много скъпи и ценни. Томас попитал за цената, която би поискал за тях. Отново видял същото алчно проблясване в очите му. Домакинът назовал доста висока сума и явно останал много учуден, че той приел, без да се пазари. Там хората били свикнали да се пазарят и за най-дребните неща. Мотц се качил до стаята си, извадил от желязната преносима каса необходимата сума пари, слязъл отново долу и пред него преброил парите. Прибрал монетите в торбичката и изчакал хазяина, пред него, да преброи купчинката е банкноти. След като се уверил, че всичко е наред, домакинът вдигнал отново наздравица. Очевидно доволен от успешната сделка, той продължил разказа си за съдбата на неочакваната си находка.

Наскоро, след като се върнал в Солун му потрябвали доста пари, за да направи нов обор за животните си и да погаси стари свои дългове. Тогава отделил половината монети и ги занесъл на свой съсед — богат местен търговец и лихвар. Двамата дълго се пазарили, докато накрая, притиснат от нуждата, той се съгласил с цената, която му предложил търговецът. Поискал да знае дали ако откупи обратно другата половина от монетите от съседа си лихвар, чужденецът ще му плати за тях същата цена, каквато платил току-що. Когато Томас му отговорил утвърдително, за трети път тази вечер, видял в очите му да проблясва искрата на алчността. На другия ден, Мотц описал монетите, опаковал ги и вписал сметката във формуляра за разходите. Заедно с други предмети ги пратил с поредния транспорт за Германия. Оттогава минали два месеца и той, ангажиран с други неща, почти бил забравил за разговора с хазяина. Затова останал много учуден, когато предишната вечер, след като се прибрал в стаята си, домакинът почукал припряно на вратата и с нервен шепот го попитал дали държи на уговорката им от преди два месеца. Томас го пуснал да влезе и след като си припомнил за разговора им за другата половина от монетите, отговорил утвърдително. Тогава гърка извадил от джоба си торбичка, подобна на предишната и му я подал. Така и не казал как си е взел обратно монетите от лихваря. Почти заспивайки от умора, на светлината на газената лампа, Томас набързо прегледал монетите и без дори да ги преброи, извадил пари и му платил обещаната сума. Селянинът стиснал парите в потната си ръка и като промърморил някакво пожелание за приятни сънища, набързо се измъкнал в мрака на коридора. Томас пуснал резето на вратата, слушайки как стъпките на мъжа отекват надолу по стълбите. Заключил монетите в касата си и се строполил на леглото, както си бил с дрехите. Спал непробудно до изгрев-слънце. Приготвил се набързо и потеглил с шофьора, но стигнал едва до канавката при моста.

Лейтенант дьо Мюли бил преодолял първоначалното си смайване и с интерес заразглеждал монетите, като се стараел да държи така торбичката, че да не бъде видяна от мъжете на пътя. И докато се наслаждавал на изображенията върху малките кръгчета със странна форма, една фраза, казана от Томас Мотц, започнала да отеква в съзнанието му.

— Правилно ли те чух да казваш, че искаш да ми подариш цялото това съкровище — запитал Ален.

— Разбира се, чу ме правилно. Виж, помисли си, ние губим войната. Аз летя за Берлин, без изобщо да знам какво ме очаква там. Нямам представа какво би било бъдещето ми в една победена и разграбена Германия и дали изобщо ще го доживея. Ти си от страната на победителите. Твоят шанс да оцелееш и да се върнеш към нормалния начин на живот е много по-голям. Докато седяхме тук и разговаряхме осъзнах, че съдбата ни е срещнала с определена цел. Разбрах, че трябва да постъпя именно по този начин. Да не говоря за благодарността си, че ме оставяш свободно да продължа пътя си. Аз на твое място бих постъпил по същия начин, но това не ме прави по-малко признателен.

Той се усмихнал и продължил.

— А и какво е една шепа монети между стари приятели.

— Но, тези монети със сигурност струват страшно много пари.

— Да, наистина страшно много и то в долари. При това всички до един — фалшиви. Както ти казах, тези пари се изразходват по наша преценка, така че винаги мога да разхвърлям сумата между други покупки и никой не би се усъмнил, че съм заделил нещо. Още повече че няма как да се разбере за тази сделка. Вчера, през нощта, изпратих и последния камион, както ти споменах. С него заминаха и инвентарните описи на ценностите. Съдбата очевидно си знае работата. Нека, ние простосмъртните, да не и пречим. А и едва ли вече някой ще ми държи някаква сметка. Сега ме извини приятелю, но е време да тръгвам. Виждам, че шофьорът ми е готов с колата и няма смисъл да се бавя повече. Чака ни доста път. Бог да те богослови, дьо Мюли!

— Бог да те закриля, драги ми Томас — отговорил Ален дьо Мюли.

Баща ми завързал връвчицата на брезентовата торбичка с монети и я прибрал в кожената командирска чанта, висяща на рамото му. Двамата мъже се изправили, прегърнали се отново и тръгнали към спрелия автомобил. В главите им се въртял един и същ въпрос, дали някога съдбата отново ще е така благосклонна да ги срещне живи и здрави или мелницата на войната ще ги погълне и раздели завинаги.

Загледал се във вдигащата облаци прах кола, докато тя се скрила от погледа му в далечната гора…

Графът тъжно продължи:

— Баща ми никога повече не видял Томас Мотц. Макар че го бе търсил след войната години наред, никой нямал информация за него. Дори не разбрал дали е стигнал София или Берлин. Всички архиви за тези групи били унищожени.