Адриан Иванов
Втората монета (19)

15

Докато продължаваше да разглежда златицата, Жан Емануил не чу кога господин Уверих убеди графа да остане да пренощува в неговата къща. Естествено, поканата се отнасяше и за него. Сепна се, едва когато Жули и Сийд станаха и си взеха довиждане, с уговорката, на следващия ден да ги вземат оттам с бронирана кола на банката, за да занесат куфарчето с ценности на графа до трезора на Банк ъф Америка. Погледна часовника си. Часът беше двадесет и два и пет минути. Уверих беше прав. Нямаше смисъл да се рискува и по тъмно из града да се носи куфарче с ценности за милиони евро. Без значение дали щяха да отседнат в сина на графа или в хотел, рисковете щяха да бъдат еднакво големи. Жан Емануил се сепна, като се усети, че вече държи в ръката си повече от десет минути златната монета. Прибра я обратно в класьора, затвори го и го остави върху другите на масата.

На осветената площадка, пред входа на къщата, се виждаше как Жули и Джон Сийд се качват в лимузината и шофьорът потегля към портала. Якоб Уверих се обърна наляво, както си стоеше и натисна някакво копче на панела, монтиран дискретно на колоната до него. Желязната врата започна безшумно да се отваря. Около минута беше нужно до пълното отваряне на двете крила и все още се виждаха стоповете на колата. След като изчака, да преминат през портала, той натисна съседното копче за затваряне. Изправи се веднага и отиде да съобщи на прислужничката да подготви две от стаите за гости. Жан Емануил и графът се бяха обърнали с лица към него.

Никой не забеляза, как секунди преди да се затвори железният портал, две приклекнали ниско до земята сенки на мъже влязоха в двора на къщата и се скриха зад декоративните храсти отстрани на алеята. Двете фигури бяха на Клод Еспиноса и единият мъж от Рино.

Другият гангстер седеше зад волана на джип „Форд-Експлорър“, паркиран не далеч от къщата. Моделът бе поръчков — висок, с предни и задни роубари, изработени от дебела неръждаема стомана. Отпред, над бронята, бе монтирана макара с телено въже за изтегляне на коли, но досега никога не бе ползвана по предназначение. Отзад пък имаше теглич, на който обикновено се закачаше каравана или нещо за дърпане. Той също никога не бе ползван. Мъжете от Рино бяха специалисти по шосейно магистрални и улични обири. Освен маските в джипа, имаха и хокейни каски, а в жабката и каучукови — отливки за зъбите като на боксьорите. Освен това разполагаха и със специални тръби, направени от молибден, много здрави за по-безпроблемен удар по калено стъкло. Отпред на тръбите имаше вградено керамично топче. До сега не се беше случвало да повтарят удара с подобен инструмент, независимо дали то е на кола, бус или камион. Начинът им на действие бе следния. Челен удар или рязко спиране пред набелязаната кола. Тегличът или предната макара на джипа, се забива като таран в нея. Всичко ставаше за не повече от десетина секунди, от началото до края на обира. Янус знаеше за техния начин на работа, защото и друг път бяха работили за него. Фед Мънкис и Дани Блу бяха инструктирани, щом пристигнат в Сан Франциско да се свържат с Клод Еспиноса и на всяка цена да „пресоват“ колата, която той им посочи.

След няколко часа шофиране, минавайки напряко през Сакраменто, джипът спря на сто метра от желязната ограда на имението на господин Якоб Уверих, а зад него паркира колата си и Еспиноса. Докато чакаха, обмислиха подробно целия план за действие. Накрая, стигнаха до следното решение: когато се отвори портала и се подаде предницата на колата Еспиноса и Дани Блу да са от дясната страна, готови да дадат знак на Фед Мънкис, който ще чака зад волана на приближилият се вече Форд. Той трябвало да потегли и с предницата да блъсне лимузината точно в колонката между двете врати. Така колата щеше да бъде блокирана както в ляво от рамката на портала така и от дясно от предницата на джипа. Те, от своя страна, ще дотичат до тях и ще вземат куфарчето, което Янус им бе наредил да откраднат. Еспиноса видя, че графът го носи още на летището и бе докладвал на шефа си. След това бе планирано да се отправят към Лос Анджелис. Планът беше пост и ефективен, използван многократно, затова и тримата единодушно се съгласиха с него.

След близо четири часа чакане, щом порталът започна да се отваря, Еспиноса видя през процеп в оградата, че в къщата на осветения партер са Жан Емануил, графът и още един човек. В лимузината се качиха други двама мъже от летището, но не и тези, които му бяха наредили да обере. Значи, куфарчето оставаше вътре в къщата — помисли той светкавично. Веднага размаха ръце към Фед Мънкис като знак, че операцията се отлага. От своя страна, те двамата приклекнаха до отварящата се врата, като ги прикриваше мракът. Оттам преминаха незабелязано до задния десен калник на излизащата лимузина, която се забави няколко секунди преди да потегли по тихата уличка. Порталът бе доста масивен и едва ли щеше да поддаде, ако го атакуваха директно с джипа, когато вратата се затвореше. Със сигурност от удара щяха да разбудят половината квартал, а резултатът може би, щеше да не е в тяхна полза. Точно сега полиция най-малко им трябваше. Затова приклекнали, бързо се вмъкнаха в къщата и се скриха зад храстите вътре.

Еспиноса каза на Дани Блу да изключи телефона си, за да не светне дисплея в тъмното или вибрацията да привлече кучетата, ако, разбира, се има такива. За техен късмет, Уверих обичаше повече разноцветните си рибки в аквариума, отколкото всяко четирикрако животно. Този път двамата трябваше да вземат бързо решение без предварителен план. Притесняваше ги фактът, че в този богаташки квартал почти всяка къща имаше алармена система. Повечето датчици по двора бяха автоматични и обикновено се включваха в нагласен от собственика час. Дани Блу се бе подвизавал в този район и информацията му бе достоверна. Решиха да изчакат още точно двадесет минути, докато очите им привикнат с мрака. След това да проникнат в къщата през плъзгащата се врата на хола на приземния етаж, където се виждаха другите мъже.

След няколко минути, Якоб Уверих се върна при гостите си и ги увери, че стаите са приготвени. Попита ги дали желаят още нещо или да освободи прислужничката. Мъжете кимнаха отрицателно, бяха доволни от всичко. Жан Емануил продължаваше да мисли само за монетата на Цар Йоан Асен II. Графът, като че ли не чу питането, а подкани Уверих да седне до него. Взе своето куфарче в скута и започна да набира комбинацията за отваряне. След като нагласи шифъра той го отвори. Монетите бяха сложени в найлонови пликчета, които се затваряха отгоре с цип, като се плъзнеше палецът и показалецът по ръба на отвора. Всяка една бе в отделно джобче, за да не се търкат една в друга ако са повече.

„Сигурно тези двадесет минути му трябваха на графа, преди да напуснем Флоа Орош, за да прехвърли монетите от дървените кутии в пликчета“ — помисли си Жан Емануил.

В пликчетата имаше монети — гръцки, римски и византийски, които Жан Емануил бе виждал преди докато му бе разглеждал колекцията в замъка. Ауреусите от керамичното гърне бяха поставени в друго отделение на куфарчето, заедно с огърлицата. Освен това, имаше две златни фибули, златен венец, листата на който бяха точно копие на лавровите и златна статуетка на Херакъл, висока около двадесет сантиметра. Уверих се пресегна през дьо Мюли и подаде едно от пликчетата на Жан Емануил, като спомена, че такъв ауреус на император Комод вижда за първи път. Жан Емануил погледна монетата през пликчето и потвърди, че действително е много рядък екземпляр. Извади я и държейки я внимателно за гурта с палеца и показалеца на лявата си ръка. Винаги хващаше монетите по този начин.

Рискуваше иначе върху лицевата и обратна страна на монетата да остави мазни отлагания от пръстите си, които след време се окисляваха под въздействието на въздуха и щяха да се появят тъмни петна. В дясната ръка държеше лупата си, предпочиташе да е от кристално стъкло и на местна оптична фирма с увеличение десет пъти. По-голямо от това увеличение, се ползваше за оценка на диаманти. Започна да оглежда монетата. Първо, почти винаги, откъм лицевата страна, като след това със средния пръст на същата ръка я завъртя плавно като я обратната от другата страна. Металът (златото) бе антично, отпечатъкът — ясен, зрънчестият кръг — почти пълен и от двете страни. Имаше, само едно „но“. Жан Емануил бе категоричен, че ауреусът е фалшив. Приятелските отношения, които имаха с графа, не му позволяваха да премълчи този факт.

— А какво ви кара да мислите така? — попита дьо Мюли.

— Първото и най-очевадно — започна Жан Емануил — е, че първата и третата, както и седма и осма букви върху аверса на монетата, не са в една ос на надписа.

И започна да обяснява:

— Известно е, че матрицата за отсичане на монети се е състояла от две части — горна подвижна за аверса, която се е държала с ръка и долна — неподвижна за реверса, която е била здраво закрепена към земята или дървена плоскост. И двете части са били изработвани от желязо. Античният майстор, когато започвал да изработва матрица, първо е гравирал портрета на императора. След това е очертавал с пергел или калем три концентрични окръжности, които му служели като ориентир при по-нататъшната работа. Първата и най-външна е бил така нареченият — зрънчестият кръг. Той се образувал от допрени една до друга точки като зрънца. Оттук е и името му „зрънчест кръг“. Другите две окръжности са били под него, на достатъчно разстояние една от друга, за да могат буквите от надписа да се съберат между тях и да се четат без проблем. Преди това, гравьорът е преценявал дали и къде да прекъсне тези две окръжности на място, (обикновено в най-горната част) където са косата, венецът или шлемът на императора. Никъде в долната част, където е шията, туниката или ризницата няма надпис. Той се изписвал винаги между двете очертания и никога не се излизало от тях, независимо дали нагоре или надолу. А тук погледнете — продължи и посочи Жан Емануил — първата буква е надолу, втората е в равнина с другите, а третата е по-нагоре. Същото се отнася и за третата и петата букви от името на императора. Това ми е достатъчно и не е необходимо да търся други признаци, за да съм категоричен, че тази монета е фалшива. Да не говорим, че златните монети в древността са били с много висока покупателна стойност. По тази причина изображенията върху тях се изработвали изключително старателно от най-добрите майстори гравьори в монетарницата. Всякакви неточности били недопустими. Както сигурно съм споменавал пред вас господа, дори да имам и един процент съмнение или само да се замисля, че монетата може и да не е истинска, аз не бих я купил никога. Графът възкликна изумен.

— Казах ли ти Уверих, че моят приятел е страхотен експерт.

Въобще, не помисли в момента колко пари е загубил от тази фалшива, „рядка“ монета.

Жан Емануил се усмихна и каза:

— Е, едва ли има още много неща, които ще научите от мен господа. Девизът — „Губиш пари, печелиш опит“ не е за подценяване! Надяваше се, че и този път съм ви бил от полза. Мосю графа няма да направи подобна грешка за напред, сигурен съм.

— Драги ми дьо Мюли — продължи разговорът Уверих — ти спомена в разказа за твоя баща, че Хитлер притежавал внушителна колекция от антични монети. Никога не съм чул някой да говори за нея. Нито пък за това, какво е станало с нея след края на войната. Аз като един любопитен евреин искам да науча повече за това съкровище.

Граф дьо Мюли се изправи и театрално с жест на ръцете каза:

— Действително, малко преди руските войски да влязат в Берлин, тя е изчезнала и до ден-днешен не е открита, както и много други ценности. Стотици хора в Европа продължават да ги търсят — с усмивка заключи графът. От предишния ми разказ сигурно сте чули, че Томас Мотц лично е предал на Фюрера „Свещеното копие“. Няколко месеца правих допитвания, на различни места и попаднах на следа. Купих папка, с печат „Строго секретно“ от офицер на бившето Щази, който продаваше по малко информация, за да преживява, защото мизерната пенсия не стигала за лекарствата му и ето продължението. Със сигурност това, което мога да кажа и което е факт е, че генерал Патън изпраща елитен отряд в Берлин да търсят и открият съкровищата на Райха. Те се натъкват на бункер, който е в близост до „Бранденбургската врата“… пълен с антики. Знае се също, че в един от дървените сандъци, които откриват там е намерено на плюшена червена възглавница — върхът на копието, за което се смята, че римският центурион Лонгин е пронизал Исус Христос. Легендата гласяла, че всеки притежател на тази реликва считал себе си за непобедим. Притежавали са го много велики мъже дори и император Константин I. Хубавото е, че ние знаем за Томас Мотц, който го е връчил и как е попаднало в ръцете на Хитлер. Но, малцина знаят, че Патан е искал да го задържи лично за себе си. В момента се намира (не е ясно дали е оригиналът) в Америка, в музей като военен трофей от спечелената война. Може би, тогава този отряд от войници са намерили и античната колекция от монети на Фюрера, но за нея никой нищо не споменава в този доклад.

В този момент в стаята влезе младата прислужничка. Обърна се към домакина и го попита дали може да си тръгва. Тримата бяха навели глави над стъклената маса и Уверих само махна ръка, в знак, че я освобождава. Момичето пожела лека вечер на всички и тръгна към плъзгащата се врата на просторния хол. След като излезе, отново я затвори. Оттам продължи по леко издадената тераса, която бе само на три стъпала от отъпкания чакъл на алеята, водеща до големия портал и малката врата до него.

Тъкмо бе направила три-четири крачки по чакъла и спря. Дори не разбра какво се случва. Главата и се люшна силно наляво, ударена в дясното слепоочие от юмрука на Клод Еспиноса. Дани Блу я прихвана под мишниците, преди да се е свлякла на земята и я издърпа зад храстите. Остави я там да лежи в безсъзнание. Двамата мъже решиха, че е време да проникнат в къщата. Еспиноса бе взел плетената качулка от Фед Мънкис. Мислеше, че ще му послужи при нападението на лимузината по-рано край портала. Прецени, че сега е моментът да я използва, иначе щеше да се наложи да убие хората в къщата, които видят лицето му, за да не го разпознаят впоследствие. Дани Блу също сложи своята маска с три дупки: две за очите и една за устата. Леко приклекнали и скрити в сянката на колоните, те стигнаха до вратата. Бяха наблюдавали от коя от двете врати ще излезе момичето, защото не искаха да рискуват тя да се окаже затворена. Дани Блу плъзна вратата рязко и направи път на Еспиноса пръв да влезе с насочен към мъже пистолет „Смит и Уесън“ със заглушител. Заповяда им да дръпнат масата напред достатъчно, за да се освободи място, където да легнат на земята по очи с ръце на тила. Всички бяха вцепенени от внезапното нападение и никой не реагира на заповедта на Еспиноса. Пръв се изправи граф дьо Мюли, като отмести на страни куфарчето си от скута.

— Това да не би да е маскарад от Хелоуин — опита се да каже той.

В този момент, вече приближаващият се към него Дани Блу му нанесе два силни удара — единия в корема, другия в брадичката. Чу се силно изпукване на долната челюст и графът с трясък се строполи върху масата. За голямо негово щастие, тя не подаде и не се счупи под тежестта му, иначе последствията сигурно щяха да са фатални. Еспиноса се обърна към Уверих и го попита къде са копчетата за отваряне и затваряне на външния портал. След това каза на Дани Блу да завърже първо Жан Емануил, а след това и Уверих. Посочи му две от носещите колони в хола, които бяха на разстояние повече от пет метра една от друга. Накара ги да седнат на земята, за да не могат да се изправят, а така и движенията им щяха да се ограничат до минимум. Освен подсиленото тиксо, което Дани Блу беше взел от джипа и носеше във вътрешния джоб на якето си, той се подсигури допълнително. Отряза въжето на щорите от прозорците, като завърза с тях здраво мъжете. Не пропусна да им залепи и устите, с изключение на графа, който бе изгубил съзнание и едва ли скоро щеше да проговори. Клод Еспиноса излезе в коридора, водещ към стаите на къщата. След малко се върна с голям сак, в който Уверих държеше градинарски инструменти. Бе ги изсипал по средата на килера, без да се притеснява, че щатските полицаи, ще се досетят какво е сложил в него. Градинарски комплекти, поставени в такива сакове, имаше сигурно във всяка втора къща или кола на територията на САЩ. Дори да ги бяха спрели по пътя за рутинна проверка, едва ли биха погледнали вътре. Изсипа съдържанието на куфарчето в сака, като не забрави да сложи вътре и петте класьора с монетите на Уверих. Дани Блу, претърси чантата на Жан Емануил, но в нея нямаше нищо, освен бельо, ризи, лупи и няколко каталога за монети. След това, със заплашителен тон, предупреди вързаните мъже, че ако по някакъв начин полицията тръгне да ги преследва, ще намерят начин да се върнат и едва ли тогава ще им се размине по този безболезнен начин.

Преди да натисне бутона за отваряне на портала, Еспиноса изпрати Дани Блу да провери състоянието на момичето. Каза му да я върже, след което да я пренесе в хола при другите.

— Тя е в безсъзнание, но има стабилен пулс — каза Дани Блу, като я внасяше през вратата.

— Остави я на земята и да изчезваме!

Еспиноса натисна копчето за отваряне на портала. Когато се отвори докрай, той натисна съседното копче за затваряне и двамата се затичаха по алеята, за да излязат на тротоара, преди вратата да се е затворила пред тях. Цялата операция продължи не повече от няколко минути. Завиха на ляво, покрай оградата на къщата, като едновременно си свалиха маските. Стараеха се да вървят спокойно, докато стигнат джипа, в който зад волана ги чакаше Мънкис. Не искаха да привлекат вниманието на някоя случайно преминаваща полицейска патрулна кола. Дани Блу седна отпред, а Еспиноса със сака отзад.

Извикаха почти едновременно:

— Карай! Карай!

— Накъде? — извика Мънкис.

— Лос Анжелис — побърза да отговори Еспиноса. Обърна се и остави сака в отделението зад неговата седалка, като го покри с измачкан стар найлон, а отгоре постави резервната гума. Мънкис го гледаше през цялото това време в огледалото за обратно виждане. Дори при проверка, никой нямаше да се усъмни, че превозваха крадени ценности. Най-вече разчитаха на това, че ще имат преднина минимум четири-пет часа. За това време можеха да стигнат достатъчно далеч и да избегнат евентуално блокиране на пътищата. Първото правило, което спазваха, бе — „Не отивай там, откъдето си дошъл, а точно в обратна посока“. Знаеха, че със сигурност камерите са заснели джипа на кръстовищата, както и че е влязъл от северозапад на града и седем часа по-късно е излязъл югозападно в посока Лос Анджелис по щатската магистралата. За радост, стотици други коли бяха направили същото този ден. По документи, джипът се водеше собственост на фермер от Хюстън, щата Тексас — човек със скромно минало и още по-скромно бъдеще. Камерите заснемаха колите само отгоре и отзад с регистрационния номер и бе изключено да се види кой шофира или се вози вътре. А и докато полицаите разберат на кого е колата и кой е карал, щяха да минат дни, дори седмици. Никой от къщата също не знаеше с каква кола са дошли до там.

В момента Клод Еспиноса имаше доста по-сериозен проблем. Не след дълго, полицаите щяха да намерят паркирания на стотина метра от къщата на Уверих, син Крайслер. С него той ги бе проследил от аерогарата до дома му. Умът му трескаво работеше. Не трябваше в никакъв случай ченгетата да се доберат до тази кола. Вътре имаше достатъчно уличаващи го неща, включително неговите отпечатъци навсякъде. Огледа се навън през прозореца. Виждаха се покрайнините на града. Видя светеща табела, на която пишеше, че след пет мили има бензиностанция на „TEXACO“.

Каза на Мънкис да спре непосредствено след бензиностанцията в края на паркинга.

— Ти да не си полудял! — изкрещяха почти едновременно двамата мъже отпред. Искаш да ни хванат ли?

— Направи го, ако искате да отървете по двадесет години затвор за обир с взлом, плюс нападение срещу повече от един човек. Може и да извадите „късмет“, като попаднете на някой чернокож прокурор, които да види във вас престъпна група и веднага да минете по следващия член и параграф, който предвижда до живот без право на замяна или направо да ви изпрати да си „почивате на ел-фотьойла“. По този начин, ще бъде щастлив да отмъсти за прадедите си от Африка, които белите са малтретирали. Какво ли ви обяснявам, та нали сте били по затвори и съдилища знаете добре как се процедира с хора като вас. Има и по-лошо от това, надявам се, че се досещате. Дано само когато влезете вътре, не дочуят с какво голямо съкровище сте разполагали. Тогава горко ви. Докато не им дадете всичко, до последната златна паричка дори и вехтият сак ще ви вземат. Независимо дали те са още във вас или не, ще трябва всяка божа вечер да правите разни неща на босовете вътре в затвора докато не ги получат. Разбира се има и друг вариант. Изпълнявате ли всичко, което ви казвам, скоро ще забогатеем с по няколко десетки хиляди долара. Добре е да знаете, че Янус плаща добре за тези джунджурийки. А сега, трябва да се отърва от колата, с която дойдох, затова не ми пречете и противоречете повече.

Двамата отпред се спогледаха.

— Ти, да не би да се явяваш някакъв шеф на групата бе, приятел? — подигравателно и с иронична усмивка — подхвърли Фед Мънкис. — А за това, където ги говориш, не смятаме да се връщаме в затвора, без… теб. И на теб в панделата, ще ти задават същите тези въпроси по цяла нощ триста шейсет и пет дни в годината, ако нас прецакаш!

— Да, но само аз знам как и къде ще получим парите. Янус даде задачата само на мен и не би се доверил на никого от вас. Вече сме заедно в кюпа, а това се нарича партньорство.

Подминаха бензиностанцията и Мънкис спря джипа. Докато слизаше от него, Еспиноса се обърна и ги предупреди отново:

— Без номера, момчета. След като се върна и вие „случайно“ не сте тук и сте забравили за мен, много скоро вече ще ви търси цялата полиция и щатски шерифи на Калифорния. Това обаче ще бъде по-малкия ви проблем, защото същевременно ще започне да ви търсят и хората на Янус. А той хване ли ви… Такова нещо не бих пожелал и на надзирателя, който ме тормозеше в затвора докато бях там. По-добре, вместо да си мислите лоши неща, пуснете аварийните светлини и вдигнете капака на двигателя. Скоро се връщам и ще е добре за всички нас да ви видя отново тук и да продължим напред — заедно!

Като избягваше охранителните камери, със силно наведена към земята глава, Еспиноса се отправи встрани от бензиностанцията. Обикновено, там се намираха кабинките с телефони. Във всяка една имаше завързан с дебела верига телефонен указател. В две от тях той липсваше, но в третата стоеше, макар и доста скъсан и с липсващи страници и корици. Още в началото на първата буква А намери нужния номер — Американска автомобилна асоциация или както бе известна — трите AAA. Пусна три монети по четвърт долар. Знаеше, че разговорът няма да трае дълго и набра номера. На третото позвъняване операторът вдигна слушалката:

„Служител от AAA Мърфи слуша. За по-добра връзка разговорът се записва! — Какъв е проблемът, господине“? — Знаеше, че на този номер се обаждат хора, само с проблеми и никога за нещо друго. Асоциацията имаше клонове в цялата страна. Срещу символична годишна такса от няколко долара, поемаха безплатно транспортирането на повредени коли. От всяка една точка на щатите до посочен от клиента адрес, плюс минимално допълнително доплащане.

— Колата ми се скапа… умря на пътя — с леко дрезгав, подправен глас започна Еспиноса — адресът, на който се намира, е Сан Франциско… Бихте ли я откарали на кей № 13-С в Маями — Флорида. Оставете я на паркинга пред хангар 30–10.

— Разбира се, господине. Продиктувайте ми номера на полицата. На ваше име ли се води колата? Номер на талона, книжка и осигурителен номер. Както и банкова сметка, от която ще си погасим допълнителните такси.

— Нужно ли е всичко това? Много е късно сега, да търся тези документи.

— Да, разбирам ви, но иначе може да ни карате да „крадем чужда кола вместо вас“.

Бе заучена фраза, която служителят казваше вероятно по стотици пъти на ден. Еспиноса реши, да не губи време с излишен спор. Въпреки тази пълна отчетност, рискът му се видя по-малък, отколкото полицаите да намерят колата близо до къщата, където бе станал обира. Служителят, Мърфи едва ли щеше да направи компромис за него точно сега. Продиктува всички данни, като не забрави отново да каже, че бърза и колата му трябва спешно. Възможно най-бързо да я вдигнат и да му я доставят пред хангара. Служителят Мърфи го увери, че автомобилът ще бъде вдигнат до тридесет минути, след което веднага ще бъде транспортиран до посочения от него адрес в Маями — щата Флорида.

— Мога да ви препоръчам наш сервиз — продължи той, — който е доста по-близо.

Еспиноса го прекъсна и изстреля през зъби.

— Само закарайте проклетата кола на посочения адрес — и затвори телефона.

Върна се по същия път до джипа, като не забрави да се скрие отново от камерите. Мънкис затвори внимателно предният капак. Докато се качваха, Еспиноса погледна назад, зад седалката, за да се увери, че гумата не е размествана. Всичко си бе на мястото, така както го бе оставил. Мънкис попита дали всичко е наред, но вместо отговор Еспиноса му каза да пусне радиото и да намери местна станция с новини и музика. Двамата с Дани Блу се спогледаха и глупаво се ухилиха.

Бяха изминали около петнадесет мили, когато видяха светеща неонова табела с надпис „Сакраменто в ляво към магистрала № — 680“. Клод каза да намали и да завие на това отклонение. Двамата мъже отпред, отново се спогледаха.

— Грешната посока казваш, ние се връщаме. Този е заобиколен път.

— Мънкис, карай към Сакраменто. Оттам ще хванем шосе № 50 през Карсън сити. На разклона при Фалон ще се включим по шосе № 95 през планините за Лае Вегас.

— Та това е „Призрачният път“. Никой не минава по него — запротестира Мънкис. Само камъни, пустош и пясък стотици мили.

— Нали щяхме да ходим в Ел Ей? — попита Дани Блу.

— Не. Промяна в плана — отговори Еспиноса — отиваме при леля ми в Лас Вегас. Къщата е голяма, а и във Вегас е пълно с туристи. Ще бъдем напълно незабележими.

— А какво общо има това с нас?

— Като стигнем, ще разберете. Може би искам да ви направя богати… като взаимно си помогнем!

— Мисля, че май че се досещам! — отвърна на свой ред Фед Мънкис.

— Ти, луд ли си?! Искаш да обереш не който и да е, а страшилището — Янус? Дано поне парите си заслужават и по-важното е, да не попаднем в неговите ръце. След като замълча отново каза: — Че кой не иска да го направят богат?

— Сега поне всички сме партньори с еднакъв дял, нали? — попита на свой ред Дани Блу!

— Господ обича смелите — каза на свой ред Мънкис и продължи да шофира, без да превишава допустимата скорост.

Усмихнат, Клод Еспиноса се отпусна на кожената седалка удобно, като въобще не затвори очи. Наблюдаваше пътя отпред, между рамената на двамата мъже, вече и негови съучастници. Подозрително лесно му се стори това тяхно съгласие, като се имаше предвид кои са и колко алчно говорят само за пари. Пресметна, че ще му бъдат само от полза. Продължаваше трескаво да мисли и да съставя план за предстоящите им действия. Сам нямаше как да се справи. Тези двамата отпред бяха част от плана му.

След два часа шофиране, вече бяха навлезли в пустинята Невада. Еспиноса си включи телефона, който бе изключил още край къщата на Якоб Уверих. Същото направиха и другите двама мъже. Клод имаше осем входящи повиквания, всички от един и същ номер — този на Янус. Разкърши рамене, изключи телефона и каза да отбият отстрани на пътя. След като слязоха им каза да изтрият всички изходящи и входящи номера, както и гласовите повиквания и всички съобщения. После да нулират всички броячи. Същото направи и със своя телефон. След това извади батериите на телефоните и ги изхвърли в близката канавка. Отново потеглиха. След около шейсет мили стигнаха до дълбок каньон, над който минаваше мост, от там изхвърлиха и самите апарати. Знаеше наизуст телефона, който му бе необходим.

В същото време Янус беснееше в къщата си в Солун. Никой не си позволяваше да не изпълни заповедите му, а немислимо бе, да не отговаря на обажданията му. След поредното позвъняване затвори телефона, запали лулата си и потъна в размисъл. Имаше не повече от три причини за това положение.

Първо, да се бяха издънили и да ги бяха заловили от датската полиция.

Второ, да бяха убити в престрелка с охраната на хора, които трябваше да ограбят. Ако са имали охрана, разбира се.

И последната трета причина, която не му се искаше да си представи, бе, че бяха взели плячката за себе си. Алчността ги бе накарала да действат неразумно, като го прескочат и офейкат с неговото съкровище. Да го предложат евентуално на негов конкурент срещу повече пари. Обля го топла вълна, която започна от главата и усети, че кръвното му се повишава. Сигурно, може би имаше и четвърто, съвсем обикновено обяснение на ситуацията, за което за жалост не можеше да се сети в този момент.