Адриан Иванов
Втората монета (39)

40

Мъж с бяла риза бе хванал здраво бинокъл и оглеждаше небето. Не му трябваше много време, за да разбере, че малката бяла точка излязла току-що от облаците, не бе птица, а „Лиърджет“. След всяка секунда все повече и повече се приближаваше към летището. На втората минута вече ясно можеше да се различи герба на графство „Флоа Орош“ върху опашката на самолета. Погледна още веднъж през окулярите, за да се увери, че не греши и побърза да се обади по мобилния телефон. Не чака дълго и гласът отсреща направо го запита:

— Какво?

— Шефе, и другите току-що пристигат със самолета, който очаквахте. Какво да ги правим?

— Нищо не им правете, просто ги следвайте. Бъдете плътно до тях, изпълнявайте плана ми, другото оставете на мен.

Янус имаше достатъчно време, за да обмисли нещата. Освен всичко друго, притежаваше и най-силната карта в момента. Бяха на негова територия — направо на лъва в устата или като акула в морето, която с плавни кръгове се приближава до жертвата и накрая я изяжда. Така бе решил да постъпи и той с наглите крадци, които мислеха, че ще го изиграят. Бог забравя — Янус не — обичаше да казва той. Щеше да ги остави сами да решат как искат да свършат земния си път. Преди това, обаче, трябваше да вземе съкровището от тях, което така или иначе смяташе, че му принадлежи.

Срещата му с Еспиноса беше след около четири часа на крайбрежния булевард. Изпрати хората си да огледат за нещо подозрително или необичайно. След като му бе докладвано, че всичко е наред, нареди да блокират района, но да останат незабележими. Едната от двете групи следеше Еспиноса, Дани Блу и Мънкис до хотела. След това се настаниха във фоайето и не изпускаха от поглед никого от гостите. Другата група проследи таксито на Жан Емануил и Жули до хотел, в западната част на града. И двете групи постоянно информираха шефа си кой къде се намира и какво прави. Почти ежеминутно.

Еспиноса погледна часовника си. Оставаха около три часа до срещата с Янус на централния морски булевард, в близост до кулата. Такава бе и уговорка с другия мъж от къщата откъдето взеха сака с антиките. Сега трябваше само да разменят откраднатите ценности с милионите долари. „В най-близкото кафене в ляво от кулата“ — бяха последните думи, които изрече Еспиноса, преди да затвори телефона. Жан Емануил нямаше идея с кого говори. Клод бе достатъчно убедителен, когато уговори срещата. Той или те ще дойдат. Надяваше се също, че няма да се разхождат през половината свят, без да са донесли парите, с които биха откупили предметите и монетите. Мислеше си, че с тях няма да има проблем. Много държат да си ги върнат, щом ги колекционираха от години. Обикновени хора, срещу професионални крадци и бандити. Замисли се. После се усмихна, след което се закикоти, а накрая направо се тресеше целият от смях. Ще имаме най-после много пари.

Първоначално, Мънкис и Дани Блу го гледаха с недоумение. После и те леко се засмяха и накрая и тримата в един глас започнаха да се смеят. Мъжете се чуваха чак в коридора на хотела и една от камериерките почука плахо. След третото почукване, отвори вратата и леко подаде глава вътре в стаята. Чак тогава и тримата погледнаха към нея и спряха да се смеят изведнъж, както и бяха започнали. Еспиноса се извини културно и с жест, с ръката на уста обеща, че ще пазят тишина и няма да безпокоят гостите на хотела.

Преди камериерката да си тръгне, я попитаха къде се намира централната поща на града и до колко часа работи.

Беше съвсем близо до централния булевард и на три пресечки успоредно на крайбрежния. От техния хотел се стигаше дотам за не повече от двадесет минути пеша в южна посока. След като им даде тази изчерпателната информация и с банкнота от десет долара в ръка, камериерката се поклони и тихо затвори вратата след себе си.

Едва утре, в девет сутринта, можеха да вземат колета, когато отворят пощата. Надяваха се, че компанията за международни превози бе спазила срока за доставка на пратката. Преоблякоха се и решиха, че е време да започнат играта. Вечерта щеше да е дълга.

След като излязоха от хотела, тръгнаха по тесните павирани улички. Мъжът във фоайето, с още двама души, ги последваха. Обадиха се на Янус и му докладваха:

— Те излизат от хотела, шефе. Да, и тримата са.

Янус затвори телефона, който след секунди отново звънна.

Еспиноса звънеше от телефона във фоайето.

— Ей шефе, човекът от Фриско е. Вече сме в града и съм готов да се срещнем. Важно е да уточним начина на размяна. От теб парите, от нас „играчките“. Нали?!

— Довечера при кулата. Както искахте. Щом сте вече тук, сте мои гости, аз ще съм ваш домакин — Янус затвори.

Жан Емануил и Жули се настаниха в четири звездния хотел „Медитеранео“. Бяха получили уверение, че парите отдавна вече са преведени в местния клон на Банк ъф Америка. Единствено подписът на Жули дьо Моли ги делеше от парите на стойност два милиона долара. Представител на банката ги увери, че това може, по изключение, да стане по всяко време на денонощието. Служителят остави мобилния си телефон и настоя да не се притесняват и да го потърсят за съдействие, по всяко време. Още на летището им бе предоставена лека кола от банката, но те тактично я отказаха. Предпочитаха да ползват услугите на местните таксиметрови компании. Не знаеха в колко часа ще се срещнат с хората от Америка. Освен това никой не знаеше за какво точно бяха пристигнали и сега най-малко искаха намесата на други хора около тях. Последната дума, която чу Жан, беше — „да отиде до кафене в близост до кулата сам“.

Хората я наричаха още Бялата кула. Построена от Сюлейман Велики, тя беше символ на град Солун вече столетия. Смрачаваше се и двамата мъже решиха, че е време да тръгнат за уговореното място. Не беше трудно да обяснят на таксиметровия шофьор къде искат да ги закара. Той само кимна и каза: „Не сеньор“. Бяха му заприличали на испанци или испаноговорящи. Жан Емануил се настани удобно в таксито. Отново се замисли за златната перпера на цар Йоан Асен II. Нима преди няколко десетилетия по тези места беше намерено толкова ценно нещо, доказващо, че през тринадесети век всичко това е било владение на Българското царство и на неговия велик владетел? Замисли се, докато пътуваха за сходните култури и нрави. За хората и земите, които бяха обитавали в течение на стотици години. За битките и съдбите, за радостите и тревогите на всичките тези хора. Мислеше как днешна България, Гърция, Македония и част от Турция са били в рамките на една държава — България. Със сигурност и Хърватия, където се предполага, че намерена първата монета и до Солун, където е намерена втората такава… Мислите му бяха прекъснати от подрусването на таксито.

Колата рязко зави и спря, изскърцвайки със спирачки.

— До тука може сеньор — каза шофьорът и посочи знака. — От тук нататък пеша, пътят е в ремонт. Кулата е на не повече от пет минути — като посочи с ръка посоката, в която трябваше да тръгнат.

Жули плати на шофьора и тръгнаха двамата надолу по склона. Магазините вече спускаха щорите, а хората започваха да пълнят таверни и ресторанти. Времето бе топло и влажно, почти нямаше полъх от вятъра, който би трябвало да идва от морето. В европейския град се разхождаха двама съвсем обикновени мъже. Разликата беше само една. Тях плътно ги следваха двама от хората на Янус.

— Шефе! — слязоха от таксито и тръгнаха в посока към кулата. — Ще следваме стриктно вашия план.

Отсреща не последва отговор, само се чу шумът от затварянето на телефон.

По алеите край морето се редуваха лехи с цветя, прясно прекопани и светещи фонтани. Пейките бяха почти запълнени от влюбени двойки и хора наслаждаващи се на гледката. Гълъби и чайки съжителстваха по цялата дължина на крайбрежието. Залезът беше в най-разкошните си огненочервени цветове.

Няколко часа по-рано мъж се изкачи по махагоновите, лакирани стъпала, водещи от каютата към палубата. Бавно се протегна и присви очи, заслепен от силното слънце. Нареди на жената до него да му подготви наргилето. Тя слагаше в него микс от специален намазан с мед тютюн и ароматни билки.

Мъжът беше — двуликият Янус. От години той беше следен от международната полиция за трафик на антики и исторически ценности. До този момент беше неуловим. Покровителите му от най-високо ниво в управлението на държавата имаха полза от него, както и той от тях. Двете страни имаха едни и същи интереси. Те бяха пари, власт и пак пари. Властта вече си я имаха. Пари още повече. Колкото повече я имаха, толкова по-трудно ставаше тя да се удържа. Неприятният момент все пак щеше да дойде, рано или късно. И той дойде. Новото правителство на държавата дойде на власт и покровителите на Янус слязоха от сцената. Новите министри от своя страна правеха всичко по силите си да се харесат и представят пред партньорите си от съюза. Избраха нов курс на управление, по-ефективен в борбата срещу корупцията и беззаконието. И тъй като Гърция се гордееше най-вече с историята си, а и икономиката в общи линии се крепеше на нея и туризма, правеше всичко възможно да се справи с трафика на културно-исторически ценности. Бяха им отпуснати милиони евро за тази дейност по различни европейски програми. А тези, от които зависеше отпускането на тези средства, ежеседмично искаха доклади за този вид престъпност. Службите от месеци бяха по следите на Янус.

Знаеха с какво се занимаваше, но не знаеха все още къде укрива съкровищата си. Те бяха единственото доказателство срещу него. Предишният ден, пред кабинета на главния комисар на полицията в Солун, чакаше агент от ЦРУ. Секретарката го покани в кабинета на шефа си. Тема на разговора между двамата висши офицери бе само една — Янус и неговата престъпна дейност:

— Може би, вече моментът е дошъл, господин Морел — обърна се шефът на солунската полиция Ставридис, към агента на ЦРУ Дейвис Морел. След вашия разговор и документите, които ми представихте считам, че имам пълно основание да задържа гръцкия гражданин, Нино Москос Стефанополус — по-известен като двуликия Янус. Той е потенциална заплаха за историческото наследство на Гърция. Затова считам — продължи той — да защитя интересите на нашата, а и вашата страна. Трябва да задържа и престъпна група издирвани от вас, относно обир направен тези дни, които по ваша информация се намират на наша територия и по-точно тук в Солун. Ние имаме спогодби с вас и вашата страна, за такива действия при създалата се обстановка.

— Операцията, не бива да бъде отлагана — с кимане на главата продължи Дейвис Морел. Те са много опасни и по данни от колегите ми в Америка са, голяма заплаха и няма да се поколебаят пред нищо, дори… да убиват. Желая да бъда не просто наблюдател, а и пряк участник в тази операция, е ваше разрешение. Прикрепен към някой от вашите екипи.

След кратко колебание и един телефонен разговор Ставридис каза:

— Добре — приемам предложението ви, но бъдете изключително внимателен. Това няма да е учебна тревога, а реална операция и то опасна. Все пак се борим заедно с международния трафик на археологически ценности. Международните договори — както изтъкнахте — са за сътрудничество между нашите две страни трябва да се спазват. Операцията ще е под кодово име — „Амфора“. За да не изтече информация за нея, ще знаят само ръководителите на екипи и вие разбира се. Засега съм заповядал, само визуално следене на обектите. Чакам да се съберат последни доказателства, за да имаме повече неоспорими факти при повдигането на обвиненията. Отряд едно и три вече са в пълна готовност и чакат само моята заповед. Следвайте и вие указанията на ръководителя на операцията. Не забравяйте господин Морел, вие сте само наблюдател, не желая да давам обяснения на министъра ако нещо се обърка и случи с вас. Успех.

След което двамата се здрависаха и Морел напусна кабинетът.

Не бе изтекъл и час от този разговор, когато двама офицери, облечени в бронежилетки, се качиха в полицейската кола, други два полицейски джипа с по четирима командоси в тях ги последваха.

Жан Емануил и Жули дьо Мюли седяха в почти препълненото предимно с туристи кафе близо до бялата кула. До служебния вход на кафенето младеж, разтоварваше щайги от бял микробус с цитрусови плодове. Имаше само две-три незаети маси. Към тях се приближиха, тримата американци. Еспиноса веднага позна Жан Емануил. Седнаха на тяхната маса, като издърпаха от съседната допълнително още един стол. Дори не поздравиха, а направо започнаха с въпрос:

— Нали ви казах да сте сам. Кой е този и носите ли парите? — започна Клод Еспиноса, вперил поглед в двамата мъже на масата.

— А вие антиките и монетите, които ни откраднахте? — зададе контра въпрос Жули. Аз съм един от собствениците им, от който ги откраднахте.

— Да, тук са, но първо да видим парите! — намеси се Дани Блу — който издърпа още един стол и седна до тях.

— Вие тримата да не мислите, че ей така ще се разхождаме по улицата с два милиона долара в брой! Те са в банка и трябва да се вземат оттам, но преди…!

— А, вие, да не мислите, че сме толкова глупави да ви поднесем на тепсия тези ценни антики. Те са при наш познат, който живее тук наблизо. След малко ще отидем при него. Покани и вас, много е гостоприемен и…

— Ей, никъде няма да ходим — обади се този път Жан Емануил. Донасяте откраднатите ценности. Отиваме до банката, плащаме ви ги и си тръгваме. Достатъчно ли сме ясни?!

— Не, не, не. Няма да стане така — обади се Фед Мънкис, който единствено стоеше още изправен до тях на масата. Ще правите, каквото ние кажем, иначе да го…

— Ей, ей, по-спокойно, приятел, — обърна се Клод Еспиноса към Мънкис, като го хвана за китката и му намигна. Спокойно, та ние всички тук сме бизнесмени и ще се разберем като такива, но първо да поръчаме по едно узо и п…

Не можа да се доизкаже, защото се обърна и видя как със свистене на гуми буквално на метри от тяхната и съседна маса спряха два полицейски джипа. А до тях и полицейска кола. Нямаше сирени или пуснати полицейски лампи. Всичко се разви в рамките на не повече от 30–40 секунди. Маскираните мъже в полицейски униформи с бронежилетки и черни плетени маски на главите. Безмълвно избутаха хората пред тях и обръщайки препятствията от маси и столове се приближиха с насочени картечни пистолети „Узи“ до седящите на масата четирима мъже и петият изправен до тях. На всеки от тях се падна по един от командосите, които за секунди ги проснаха на земята. Завързаха с плътни, найлонови ленти ръцете зад гърба им вместо белезници. Единствено, получиха съпротива от Фед Мънкис. Опита се с лакът да удари маскираният мъж в гърлото, който се бе навел зад него. Единият от полицаите, който вече бе поставил лентите на ръцете на Жан Емануил и беше най-близко до тях, със светкавичен удар в слепоочието го повали на земята.

Приближи се до замаяния Фед Мънкис и му прошепна в ухото на развален, но разбиращ се английски:

— С тази огромна глава, си… — „несбъднатата мечта за всеки снайперист“ — имаш късмет, че по-рано, не съм те срещал, щях много да ти се зарадвам. Сега бъди послушен, защото няма да имаш втори шанс да оцелееш ако ме предизвикаш отново.

На всичките пет мъже им бяха сложени брезентови чували на главите и набутани на пода в спрелия бял микробус до кафето. Момчето от микробуса, което изхвърли и последната щайга с лимони буквално на земята, затвори задната врата изтича отпред на шофьорското място, запали мотора и потегли. Двата джипа, единият отпред другият отзад на микробуса тръгнаха едновременно в ескорт. Полицейската кола ги последва.

Някои от хората в кафето, още лежаха по очи с ръце на тила и не смееха да се повдигнат. С висока скорост колите се отдалечиха и след секунди се скриха от полезрението на изплашените хора от площада.

В микробуса, освен петимата вързани мъже, легнали на пода, се бяха качили и двама полицаи. Бяха прави, леко приведени като се държаха за кожени ремъци, прихванати за напречна греда на тавана. Не изпускаха за секунда търкалящите се в прахта на ламаринения под мъже.

Пръв се опомни Жули:

— Господа — опитвайки се да се изправи, започна той — станало е някаква грешка. Ние сме американски поданици и категорично възразяваме да ни третирате като опасни престъпници. В конституцията пише, че правото на свобо…

След секунда получи удар с тока на военна обувка в глезена. Извика от болка и отново се строполи на пода. Шумът от мотора и ръмженето на ауспуха бяха оглушителни, но въпреки тях мъжете чуха как Клод Еспиноса им извика:

— Вие, май нещо не разбирате, господа наивници. Това НЕ са „полицаи“ това НЕ е акция на полицията — почти крещеше той. Нас ни отвличат, толкова ли сте слепи или глупави!? Нима е нужно да ни слагат чували на главите, за да ни отведат до полицията. На кой му пука къде се намира тя и какви са тези командоси с… перуки, дегизирайки се. На единия му падна мустака, докато се боричкаше с мен. — Това НЕ са полицаи — отново извика той, но никой не му отговори.

Всички бяха изпаднали в ужас от това, което си мислеха. Само един беше човекът, който можеше да направи подобна зрелищна операция. И това беше само двуликият Янус. Богът на смъртта и подземното царство. Всички си задаваха вероятно един и същ въпрос и пак и пак: Къде ли ги водят и от тук нататък каква ще им е съдбата.