Ада Чумаченко
Човекът от Луната (9) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Ново село

На сутринта Маклай премисли още веднъж решението си.

„Разбира се, всеки ще ме нарече чудак — говореше той на себе си, като приготвяше пътническата си чанта. — Може и наистина да съм чудак. Папуасите съвсем не са длъжни да виждат в мене приятел. Те може да ме нападнат и тогава аз съм длъжен да се защищавам. Значи, револверът трябва да бъде с мене. Така. Добре. А от друга страна, какво ще направя аз със своя револвер против стотици силни и пъргави хора? Ще убия пет или шест души и после все пак ще се предам. По-лесно ли ще умра, ако убия тия пет души? Мисля, че не!“

Маклай взе в ръката си револвера и го подхвърли в дланите си.

„А най-опасно е това, че аз сам не зная как ще се държа с такова нещо в джоба си. Ако изведнъж не ми хареса нещо в държането на папуасите? Да предположим, че се разсърдя и изляза из себе си. Кой може да гарантира, че няма да гръмна, макар и във въздуха? Какво приятелство после ще имам с папуасите? Никакво, разбира се!“

Маклай пъхна решително револвера в отвореното чекмедже на масата. Револверът остана у дома. Вместо него, Маклай турна в джоба си бележник и молив.

Олсен и Бой спяха. Мъглата висеше още по клоните на дърветата и се разстилаше по земята.

Маклай излезе на пътечката и навлезе в гората. Искаше му се да иде в Хоренду, селото, в което за пръв път срещна Туй.

Жителите на Хоренду бяха най-близките съседи на Маклай. От там достигаха нощем глухи звукове на свирки и барабани — големи, изкусно издълбани стъбла от дървета. Над Хоренду се издигаха сутрин високи стълбове дим. От там идваха при дома на Маклай всеки ден мълчаливи и любопитни гости.

Хоренду беше близко и на Маклай му се струваше, че пътечката сама ще го изведе там.

Вървеше се леко. Слънцето беше още ниско. Гората беше пълна с роса, блясък, птичи гласове. Краката като че сами прескачаха корените на дърветата. Ръцете лесно отместваха клоните на виещите се растения.

Острият вик на птиците лори привлякоха вниманието на Маклай.

Той вдигна глава. Птиците подхвърчаха от клон на клон, подобни на пъстри изведнъж оживели цветя. Червените, жълти и сини пера изглеждаха още по-ярки от слънчевия блясък, проникващ между листата.

Изведнъж Маклай се спря. Точно над главата му, съвсем ниско, трепна птица, не приличаща на нагласените си другарки.

Това беше кокки, птица-колибарка^[1], която и по големината и по черно-синия си цвят изведнъж напомни на Маклай родните му, прости руски врани.

Маклай се засмя.

— Вранке! — извика я той. — Вранушке!

Птицата го гледаше без страх. Черните й блестящи очи внимателно гледаха човека. После птицата лениво подхвръкна и кацна на съседния клон.

Маклай се приближи няколко крачки до нея.

— Ах, ти, вранке! — повтори той. — Ах, ти вранушке!

Птицата пак подхвръкна на друго дърво.

Маклай протегна предпазливо ръка.

Птицата беше близко. Като че можеше да я достигне. Кой знае защо мили му бяха простите й черни пера, любопитните й очи, наведената й настрана глава.

Той изведнъж си припомни детството на село, пухкавия мартенски сняг и враните по клоните на белите брези.

С измокрени до колена крака, той по цели дни скиташе тогава по наводнените пътища, пускаше корабчета по набъбналите мътни ручеи.

Още тогава, в село Рождественско, Новгородска област, като единадесетгодишно момче, той твърдо реши да стане пътешественик. Това не му се удаде лесно. Баща му умря рано, нямаше средства, животът беше труден. Но каквото и да беше, той сдържа думата си.

И сега пред него не беше простата родна врана, а новогвинейската птица кокки, зад гърба му — океанът, под краката му — пътека за папуаското село Хоренду. И изведнъж Маклай се огледа с учудване наоколо.

Не, това съвсем не е пътеката за Хоренду. Тая горска полянка миналия път не е виждал. Ето и дълбоката урва. Нея също я нямаше. Между клоните се мяркат покриви на колиби, но това не е Хоренду. Той е дошъл в друго село.

Четиринадесетгодишно момче изтича иззад дърветата. То с изумление видя Маклай и изведнъж завика и се спусна да бяга назад. Зад дърветата запискаха жени, силно заплакаха деца. Някой завика, предупреждавайки за опасност и изведнъж замълча.

Маклай се спря. Виковете изведнъж прекъснаха. Изведнъж стана тихо. Маклай сви рамене и отмести клоните.