Ада Чумаченко
Човекът от Луната (29) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Человек с луны: Повесть о великом русском путешественнике Миклухе-Маклае, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
debora (2021)
Корекция, форматиране и осъвременяване
Karel (2024)

Издание:

Автор: А. Чумаченко

Заглавие: Човекътъ отъ Луната

Преводач: Ценко Цветановъ

Език, от който е преведено: руски (не е указан)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Книгоиздателство „Иванъ Коюмджиевъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1940

Тип: повест

Националност: руска (не е указана)

Печатница: Печатница „Довѣрие“, ул. М. Тошевъ, 3 — София

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14602

История

  1. — Добавяне

Разговор в каютата

— Извинявайте, Николаевич, но аз не разбирам нещо. Вие не искате да пътувате с нас?

— Аз мисля, че трябва да остана тук.

— Чакайте, чакайте! Нека говорим разбрано. Колко време прекарахте вие на острова?

— Петнадесет месеца.

— Петнадесет месеца! И това ви е малко?

— Иска ми се да събера повече материали и освен това…

— Но какво пък още? Говорете, Николай Николаевич.

— … и освен това, папуасите се привързаха към мене.

— Хубаво основание за смърт от треска. Та от вас нищо не е останало, Николай Николаевич. Знаете ли, че ние даже не можахме да ви познаем изведнъж. Слаб, жълт, с хлътнали очи. С един крак в гроба, както се казва.

— Това не е нищо. Вие ще ми оставите хинин и това ще ми бъде достатъчно. Виж, Олсен трябва да вземете непременно. Понякога ми се струваше, че той започва да полудява.

— И съвсем естествено. Аз също бих си изгубил ума.

— Уверен съм, че няма. Но за това после. Сега да се уговорим окончателно. Вие ще ми оставите хинин, малко провизии, хартия… Добре ще е, ако се намери чифт ризи и гащи. И обуща. Обуща са ми нужни непременно.

— И значи, отново за година?

— До нов параход. Може би и повече от година.

— Безумие! Чиста лудост! Да бъда проклет, ако ви дам нещо. Нито хинин, нито обуща, нито сухари. Вие ще дойдете с нас, Николай Николаевич.

— Вие просто се шегувате, капитане. Няма пък да ме откарате насила?

— Няма, разбира се, няма. И хинин ще ви оставя колкото искате. Но вие трябва още да помислите, Николай Николаевич.

— Аз мисля.

— Не ми се сърдете, драги, но аз също мисля като вашия Олсен. Какво пък намирате хубаво у тия диваци?

— Да, това е също като моя Олсен… Кажете, капитане, вие някога секли ли сте дърво с каменна брадва?

chovekyt_ot_lunata_14.pngБананово дърво

— Аз? С каменна брадва? За какво пък?

— Е, а ако ви се случи да правите това, как мислите, лесно ли ще ви бъде?

— А ако трябва да направите от кокосов орех хубав, истински хубав съд, с нежни шарки, с интересни рисунки? И то без нож, без пила, без стругарски стан, само с кост и изострена раковина. Ще направите ли това?

— Не. Мисля, че не.

— А как мислите, ако във вашия дом, във вашия голям многоетажен петербургски дом, заболее някой, съвсем чужд за вас — не ваш син, нито брат, нито даже ваш приятел — ще оставите ли вие всичките си работи, за да стоите до леглото му, да бинтовате раните му, да му давате лекарство…

— Е, да, ако има време…

— Аха, ето, ето! Ако има време! А диваците папуаси правят това, без да мислят за нищо… С каменни брадви те си строят къщи, с остри кости украсяват съдовете и оръжията, от прости треви плетат гривни, на които може да завиди коя да е кокетка. Вие казвате „диваци“… А дайте на тия диваци стоманен трион, дайте им тъкачен стан, дайте им в помощ коне или магарета, крави за децата им, доктори за болните им, и вие ще видите какви диваци ще бъдат.

— Николай Николаевич, мили. Та вие, изглежда, че ми се сърдите?

— Не, капитане, не ви се сърдя. Аз просто искам, вие да знаете за какво говорите. Знаете ли за какво мечтая, капитане?

— Е, е…

— Аз мечтая да създам на брега на Маклай колония от истински хора. Аз мечтая да уговоря тия, които уважавам и ценя, да се поселят с мен на тоя бряг. Ние бихме докарали със себе си плугове, търнокопи, лопати. Бихме докарали със себе си домашни животни, семена и лекарства. Бихме научили папуасите да се ползуват от всичко това. Ние бихме доказали, че белите хора не са винаги хищници и господари. И какъв прекрасен край би бил това, капитане.

— Виж, това не е лоша мисъл, Николай Николаевич.

— Е, да. А гледате на мен като на луд.

— Защо говорите така?

— Е, като на чудак, все едно. А тоя чудак иска само едно: да помогне на народ, който заслужава това.

— Значи, вие трябва да дойдете с нас.

— Защо?

— Защото само вие ще съумеете да уговорите тия, които искате да уговорите. Няма аз да правя това. А вие и вашите доклади…

— Да, би трябвало да направя доклад.

— Значи, съгласни сте с мене. А при това, вие и едва стоите на крака. Пътувайте с нас. „Изумруд“ ще ви заведе в Европа. Вие ще закрепнете и ще си починете. Ще съберете хора и пари и тогава на работа — обратно в Нова Гвинея.

— Да, вие сте прав, капитане.

— Значи, решено?

— Не зная. Ще помисля още. Почакайте до утре.

— Добре, ще почакаме до утре.