Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Човекът от Луната
Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай - Оригинално заглавие
- Человек с луны: Повесть о великом русском путешественнике Миклухе-Маклае, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ценко Цветанов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: А. Чумаченко
Заглавие: Човекътъ отъ Луната
Преводач: Ценко Цветановъ
Език, от който е преведено: руски (не е указан)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Книгоиздателство „Иванъ Коюмджиевъ“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1940
Тип: повест
Националност: руска (не е указана)
Печатница: Печатница „Довѣрие“, ул. М. Тошевъ, 3 — София
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14602
История
- — Добавяне
Разговор в каютата
— Извинявайте, Николаевич, но аз не разбирам нещо. Вие не искате да пътувате с нас?
— Аз мисля, че трябва да остана тук.
— Чакайте, чакайте! Нека говорим разбрано. Колко време прекарахте вие на острова?
— Петнадесет месеца.
— Петнадесет месеца! И това ви е малко?
— Иска ми се да събера повече материали и освен това…
— Но какво пък още? Говорете, Николай Николаевич.
— … и освен това, папуасите се привързаха към мене.
— Хубаво основание за смърт от треска. Та от вас нищо не е останало, Николай Николаевич. Знаете ли, че ние даже не можахме да ви познаем изведнъж. Слаб, жълт, с хлътнали очи. С един крак в гроба, както се казва.
— Това не е нищо. Вие ще ми оставите хинин и това ще ми бъде достатъчно. Виж, Олсен трябва да вземете непременно. Понякога ми се струваше, че той започва да полудява.
— И съвсем естествено. Аз също бих си изгубил ума.
— Уверен съм, че няма. Но за това после. Сега да се уговорим окончателно. Вие ще ми оставите хинин, малко провизии, хартия… Добре ще е, ако се намери чифт ризи и гащи. И обуща. Обуща са ми нужни непременно.
— И значи, отново за година?
— До нов параход. Може би и повече от година.
— Безумие! Чиста лудост! Да бъда проклет, ако ви дам нещо. Нито хинин, нито обуща, нито сухари. Вие ще дойдете с нас, Николай Николаевич.
— Вие просто се шегувате, капитане. Няма пък да ме откарате насила?
— Няма, разбира се, няма. И хинин ще ви оставя колкото искате. Но вие трябва още да помислите, Николай Николаевич.
— Аз мисля.
— Не ми се сърдете, драги, но аз също мисля като вашия Олсен. Какво пък намирате хубаво у тия диваци?
— Да, това е също като моя Олсен… Кажете, капитане, вие някога секли ли сте дърво с каменна брадва?
— Аз? С каменна брадва? За какво пък?
— Е, а ако ви се случи да правите това, как мислите, лесно ли ще ви бъде?
— А ако трябва да направите от кокосов орех хубав, истински хубав съд, с нежни шарки, с интересни рисунки? И то без нож, без пила, без стругарски стан, само с кост и изострена раковина. Ще направите ли това?
— Не. Мисля, че не.
— А как мислите, ако във вашия дом, във вашия голям многоетажен петербургски дом, заболее някой, съвсем чужд за вас — не ваш син, нито брат, нито даже ваш приятел — ще оставите ли вие всичките си работи, за да стоите до леглото му, да бинтовате раните му, да му давате лекарство…
— Е, да, ако има време…
— Аха, ето, ето! Ако има време! А диваците папуаси правят това, без да мислят за нищо… С каменни брадви те си строят къщи, с остри кости украсяват съдовете и оръжията, от прости треви плетат гривни, на които може да завиди коя да е кокетка. Вие казвате „диваци“… А дайте на тия диваци стоманен трион, дайте им тъкачен стан, дайте им в помощ коне или магарета, крави за децата им, доктори за болните им, и вие ще видите какви диваци ще бъдат.
— Николай Николаевич, мили. Та вие, изглежда, че ми се сърдите?
— Не, капитане, не ви се сърдя. Аз просто искам, вие да знаете за какво говорите. Знаете ли за какво мечтая, капитане?
— Е, е…
— Аз мечтая да създам на брега на Маклай колония от истински хора. Аз мечтая да уговоря тия, които уважавам и ценя, да се поселят с мен на тоя бряг. Ние бихме докарали със себе си плугове, търнокопи, лопати. Бихме докарали със себе си домашни животни, семена и лекарства. Бихме научили папуасите да се ползуват от всичко това. Ние бихме доказали, че белите хора не са винаги хищници и господари. И какъв прекрасен край би бил това, капитане.
— Виж, това не е лоша мисъл, Николай Николаевич.
— Е, да. А гледате на мен като на луд.
— Защо говорите така?
— Е, като на чудак, все едно. А тоя чудак иска само едно: да помогне на народ, който заслужава това.
— Значи, вие трябва да дойдете с нас.
— Защо?
— Защото само вие ще съумеете да уговорите тия, които искате да уговорите. Няма аз да правя това. А вие и вашите доклади…
— Да, би трябвало да направя доклад.
— Значи, съгласни сте с мене. А при това, вие и едва стоите на крака. Пътувайте с нас. „Изумруд“ ще ви заведе в Европа. Вие ще закрепнете и ще си починете. Ще съберете хора и пари и тогава на работа — обратно в Нова Гвинея.
— Да, вие сте прав, капитане.
— Значи, решено?
— Не зная. Ще помисля още. Почакайте до утре.
— Добре, ще почакаме до утре.