Ада Чумаченко
Човекът от Луната (20) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Война няма да има

Не стигнал още до първите колиби, Маклай чу тревожни удари на барабан и женски викове. Папуасите бързо изнасяха от колибите си лъкове, брадви, копия. Мъжете разговаряха високо, като размахваха ръце. Туй стоеше сред тълпата. Превръзката, която той още не сваляше след болестта, беше се смъкнала настрана. Ръцете му бяха стиснати в юмруци.

— Туй, Туй! — извика той и се спусна срещу Маклай.

Маклай се спря учуден. Какво му е на Туй? Нима е забравил името му? Защо го нарича така?

— Туй! Туй! — завикаха и другите папуаси и също се спуснаха срещу Маклай. — Туй!

— Хората от Марагума са лоши хора.

— Хората от Марагума нападнаха днес жените ни. Ние ще идем и ще изгорим колибите им.

— Ще избием мъжете им!

— И ти също ще дойдеш с нас, Туй!

— Но защо аз да съм Туй? — попита Маклай.

Папуасите го погледнаха учудено. После се изгледаха помежду си. И… изведнъж се разсмяха, макар че съвсем не им беше сега до смях.

— Ти си Туй… — уверено му отговориха те. — Туй лежеше болен и ние вече приготвяхме телрун — торба, за да го покрием. Туй лежеше болен, и ние вече събирахме орехи, за да ги поставим в гроба му, боядисахме му нов пояс, за да облечем с него мъртвия, издялахме вече прътове, за да го носим, а ти дойде тук, даде му свое лекарство, седя при него от слънце до слънце, ти туряше ръката си на челото му и ето той сега стои и се смее! И ръката му е силна като преди. И очите му виждат като преди. Брат ли си му ти сега? Ти си му повече от брат. Ти си сега Туй. А той е Маклай. Неговият живот сега е твой живот. И така чак до смъртта.

Маклай слушаше мълчаливо. А после изправи глава и попита тихо, попита всички:

— Значи Маклай е ваш брат?

— Маклай е наш брат — отговориха в хор папуасите.

— Тогава Маклай казва „стига“. Война няма да има.

— Няма да има война?

— Война няма да има — твърдо повтори Маклай.

Недоволен ропот се понесе из тълпата. В задните редове някой извика заплашително: „Ще има!“ Някой удари о земята дървото на копието. Някой се изсмя подигравателно.

— Война ще има — упорито повтори Туй. — Ние ще запалим колибите им!

— Ние ще изсечем хлебните им дървета. Ще убием децата им…

— А те ще убият вашите — прекъсна го Маклай и бързо се обърна към младия папуас, който стоеше най-отпред. — Те ще убият твоята Маша. Искаш ли да убият твоята Маша?

— Те изплашиха жените ни! — също така упорито продължаваше Туй. — Те са взели парче месо, което жените не са успели да доядат. Те ще правят над него магии и всички жители на Хоренду ще умрат тогава от техните магии. Война ще има!

— Ще има война! — забръмчаха пак папуасите, и само младият баща на Маша, кой знае защо, мълчеше и гледаше Маклай.

Маклай свали от рамото пушката.

— Гледайте! — каза той. — Виждате ли оная птица? Сега ще пратя в нея огън и тя ще падне мъртва.

И Маклай гръмна. Птицата разпери крила и падна мъртва на земята. Между разрошените й пера се показаха големи капки кръв.

Папуасите се спуснаха към птицата. Те търсеха стрелата, която я е убила. Стрела нямаше. Изплашени, те гледаха пушката на Маклай, която виждаха сега за първи път. Някои запушваха ушите си, за да не чуват повече страшния гръм.

— Ако хората на Марагума дойдат в Хоренду — продължи Маклай — аз ще хвърля и в тях огън и те ще избягат, и няма да закачат жените и децата ви. Но ако хората от Хоренду идат сами да воюват с Марагума, тогава ще се случи голямо нещастие. Аз, Маклай, ви говоря това.

Забъркан, Туй гледаше Маклай и тежко дишаше.

— Какво нещастие? — изговори той най-после.

— Няма да кажа какво, а казвам само: голямо нещастие.

— Кажи ни, какво, Маклай.

— Ще видите сами, ако започнете война.

— Може би ще бъде земетресение? Тангрин?

— Не казвам, че ще бъде тангрин.

— Ти каза: „страшно нещастие“. Тангрин е страшно нещастие. Кажи, може би ще бъде тангрин?

— Може би — късо отговори Маклай.

— Маклай казва, че ще бъде тангрин — каза Туй, като се обърна към папуасите. — Има ли нещо по-страшно от тангрин?

— Ние не знаем нищо по-страшно от тангрин.

Туй решително пристъпваше от крак на крак.

Той гледаше изпод вежди ту папуасите, ту Маклай и като че не се решаваше да говори по-нататък. Мълчаха и папуасите.

Маклай преметна пушката през рамо.

— Аз си отивам — каза той. — Но искам да чуя думата ви. Аз казах: война няма да има. Нека сега хората от Хоренду да кажат думата си.

Папуасите продължаваха да мълчат. Като почака две-три минути, Маклай се обърна и направи няколко крачки. Една ръка го спря.

Маклай обърна глава. Младият папуас, бащата на Маша, го гледаше.

— Война няма да има — запъвайки се проговори той и страхливо изгледа другите.

Но Туй също поклати глава:

— Война няма да има!

— Война няма да има — вече съвсем уверено се понесе в тълпата на папуасите. — Маклай знае, какво говори. Маклай е брат на папуасите! Маклай не иска нещастия за хората от Хоренду. Война няма да има!