Ада Чумаченко
Човекът от Луната (30) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Прощаване

Папуасите седяха на повалените дървета край дома на Маклай и мълчаха. Лицата им бяха тъжни, очите отправени към земята. Някои, с въздишки се лутаха от страна на страна, като на погребение, когато тялото на умрелия в лек ковчег от палмови листа вдигат в последното му жилище, на напречните греди под покрива в собствената му колиба.

Маклай събираше нещата си. Капитанът на „Изумруд“ го убеди. Маклай сам трябва да изпълни начертаните планове. Но той ще се върне, това не търпи съмнение.

Маклай излиза из дома. Той сяда редом с Туй и също мълчи. Тежко му е. Много, много му е тежко.

— Маклай — казва най-после Туй и вдига към него очи. — Защо си отиваш, Маклай? Нима ти на луната имаш такива братя, като нас?

— Не, Туй, не. Вие сте ми истинските братя.

— Остани при нас. Ние ще ти построим по една колиба във всяко село. Ти ще имаш домове и в Хоренду, и в Гарагасси, и в Хумбу, и в Били-Били. Ще ти дадем жени, Маклай. Във всяка колиба ще има жена и във всяка колиба ще има огнище. Където и да идеш, навсякъде ще те чака горящ буам. Ние ще посадим за тебе таро. Ние ще ходим на лов за тебе, Маклай.

— Не ме задържай. Аз ще се върна пак при вас.

— Върни се скоро, Маклай.

— Скоро. Да…

Между дърветата се мяркат огньове. С факли идат от Били-Били и Хумбу.

— Ела с нас, Маклай — казват те. — В Хумбу са се събрали хората от планините. Там са хората от Тенгум, от Енглам-Мана и от Самбул-Мана. Те искат да погледат лицето ти и да послушат гласа ти.

Маклай гледа изпокъсаните си обуща. Той така и не успя да ги смени на „Изумруд“.

— Болят ме краката — отговаря той. — Мъчно ми е да вървя по камъните в Хумбу.

— Ние ще те занесем на ръце. Виж, ние ще направим от клони носилка и ще те занесем като дива свиня от лов. Не е хубаво, ако хората от планината не те видят сега.

Носилката, подхваната от силни ръце, едва се поклаща по пътя. И отпред и зад нея вървят папуаси със запалени факли. Сенките на хората се залавят за клоните на дърветата, поклащат се по храстите.

— Изпейте ми песен — моли Маклай.

Както винаги, започва Саул. После подхващат и останалите. Дебелият глас на Туй бръмчи като басова струна.

Ако ти не се върнеш при нас отново,

ако ние не те видим,

ще повехнат листата на палмите ни,

и дъждове ще потопят колибите ни.

Ако ти не се върнеш при нас отново,

Тангрин ще разруши земята ни,

морето ще излезе из бреговете си

и лодките ще се разбият о камъните.

Ако ти не се върнеш при нас отново,

във всяка къща ще има сълзи и мъка,

ще плача аз, ще плаче Маш-ша,

ще плаче Туй — силният човек.

На Маклай му става още по-тъжно от тая песен. Той спуска ръка от носилката и пипа къдравите коси на Саул.

— Ще се върна! — казва той шепнешком. — Казах ви вече, че ще се върна…