Ада Чумаченко
Човекът от Луната (21) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Разговор с Олсен

И така, война не стана. Олсен отново трябваше да приготвя торбата на Маклай и щом се свършиха дъждовете, да го изпраща на дълги пътешествия: ту на островчето Тиару, ту в планината, в селото Тенгум-Мана, ту още по-високо — в Енглам-Мана. Маклай отсъствуваше от дома по няколко дни, после се връщаше уморен, с измокрени и изпокъсани обуща, с издраскани ръце, понякога в припадък от треска, но винаги бодър, с пълна торба и джобове с всякакви съкровища. Между тях имаше и мънички стрели, с които папуасите ходят на лов за грамадни, полуметрови пеперуди, и кожички от гущерите легуана, и украшения катазани — гребени с пера, и мунки-ай — пищялки от кокосови черупки.

Понякога той донасяше чифт птици, убити на лов. Олсен се радваше много повече на птиците, отколкото на другите чудноватости. Той веднага се залавяше да ги чисти и мечтаеше на глас за различни сосове и деликатеси, които можеха да се направят с тях.

— Малко брашънце — казва той — и аз ще ви изпека от това прекрасна пита, пълнена с месо.

— Вече много отдавна няма брашно — кротко му отвръща Маклай.

— Е, тогава поне малко ориз. От това какаду аз ще сваря такава супа, каквато варят само у нас в Швеция…

— Но вие сам знаете, Олсен, че ние нямаме ориз вече повече от месец.

— Е, тогава поне малко сол — възклицава вече съвсем отчаян Олсен. — Как ще се пече тоя келав папагал даже без сол!

— Сега сме края на октомври — сухо отговаря Маклай. — Ние живеем тук повече от година. Нашите запаси стигнаха всичко за два-три месеца. Вие сам прекрасно знаете това, Олсен, и всеки път искате от мен ту брашно, ту захар, ту масло, ту сол. Какво мислите вие, Олсен, да не би пък аз да крия всичко това под възглавницата си и да закусвам с него, когато вие спите?

— Щях да бъда идиот, ако мислех така! Нима не виждам как живеете и с какво се храните? Нима не ядохте вчера суров рак? Вие — учен човек, знаменит пътешественик и… суров рак! Фу!

— А защо да не ям сурови раци, щом ги ядат папуасите?

— Папуаси!…

И Олсен прави такава гримаса, като че са му дали да помирише нещо ужасно противно.

— Олсен! Ако не искате да се карате с мене — твърдо казва Маклай — захвърлете тия кривения и гримаси, когато говорите за папуасите. Папуасите с нищо не са по-лоши от нас. Те знаят по-малко, това е така. Наричат ги диваци — е, какво пък, ще се съгласим и с това. Но това съвсем не е достатъчно, за да бърчите нос и кривите устни. Ето, вие живеете тук вече толкова време, а знаете ли как живеят папуасите?

— Много ми е притрябвало! — упорито отговаря Олсен. — Стига ми и това, че всеки ден виждам тия красавци!

— Красиви ли са те или не са красиви, това съвсем не е важно. Важно е, че те живеят по-добре от нас. Те живеят братски и всичко, което имат, делят помежду си. Те са справедливи и добри.

— Добри! Папуасите! Людоеди!

Възмутеният Олсен с такова ожесточение се нахвърля на бедния полуощипан какаду, като че пред него не е какаду, а най-свиреп и кръвожаден людоед.

— През цялата тая година аз не съм видял нито един случай на людоедство — също така твърдо заявява Маклай. — Може би това се случва във време на война — не споря. Но тия случаи стават все по-редки и по-редки…

— Да — заявява с най-невинен вид Олсен. — Помните ли, Туй нали взе от нас брадва? Той обеща, че ще я върне на другия ден, и ето…

Маклай се навежда над сандъците и изважда оттам брадва.

— Тая ли е? — пита той и упорито гледа Олсен.

На Олсен отначало почервенява шията, после ушите и най-после цялото лице, чак до челото — до светлите му коси.

— Ах, наистина! — учудва се той. — Как съм забравил?

— Вие нищо не сте забравили — студено казва Маклай. — Вие просто искахте да кажете нещо лошо за Туй. Вие сте истински европеец. За вас цветнокожите са или роби, или родени престъпници.

— Много са ми притрябвали вашите цветнокожи — бърбори Олсен и се залавя да чисти какадуто.

Той се прави, че сега съвсем не му е до Туй и до върнатата брадва. Така стои няколко секунди мълчаливо и после запитва Маклай много вежливо и скромно, както трябва, според него, да пита своя господар добре възпитаният европейски слуга.

— Как ще заповядате да поднеса тоя дивеч — в печен или във варен вид?

— Заповядвам ви да ме оставите на мира! — извиква разсърден Маклай и му обръща гръб.