Ада Чумаченко
Човекът от Луната (2) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Първият приятел

Маклай размести клоните и се огледа. Тясната пътечка го беше довела до широка, добре отъпкана площадка. Наоколо имаше колиби. Ниските покриви, направени от палмови листа, се спускаха почти до земята. Вратите бяха открити. Прозорци нямаше. Светлината проникваше в жилището само през вратата. Маклай се спря пред входа на една от колибите и в полумрака с мъка различи огнище, направено от камъни, под от бамбук, навярно за спане, тук-таме по стените връзки пера и раковини, а в дълбочината, в мътното, под самия покрив, човешки череп. Черепът беше съвсем черен от дим, и Маклай не можа да го забележи изведнъж.

Маклай не се реши да влезе в дома. Той се отдалечи няколко крачки и застана по средата на площадката.

Наоколо като че нямаше жива душа. Между листата на дърветата пееха спокойно птици. В тревата цвърчаха насекоми. Сенките от клоните на дърветата се люлееха по отъпканата земя.

Но явно беше, че хора току-що е имало тук. Недопит кокосов орех, пълен наполовина с „мляко“ — белезникава течност — още се клатушкаше на земята. Хвърленото в храстите весло беше още влажно. Разрязан бамбук лежеше при входа на жилището. Току-що беше работил някой над него тук. Недовършена огърлица от раковини висеше, закачена на клон: някой я беше изпуснал при бягане и раковинките падаха с тих шум, като се изнизваха полека из влакнестата тревичка, на която бяха нанизани.

Маклай стоеше, ослушвайки се в пеенето на птиците и шума на бързия планински ручей. Шум отзад изведнъж привлече вниманието му. Той се обърна бързо и видя човек. Човекът замря на място, после трепна и се спусна да бяга.

— Стой! Стой! — извика Маклай и се спусна след него, като същевременно бъркаше в джобовете си. Няколко парцалчета и панделки попаднаха в ръцете му. Маклай извади първия попаднал му къс и го размаха високо.

— Стой! Не се бой! Няма да ти направя нищо лошо! Аз съм приятел! Чуваш ли? Приятел!

Гласът на Маклай звучеше кротко и умолително.

Бягащият човек като че го разбра. Той се спря и погледна Маклай.

Николай Николаевич се приближи бавно към папуаса и също така бавно, като се страхуваше да не го изплаши с излишни движения, му подаде червена панделка. Папуасът я взе предпазливо и внимателно я разгледа, като я обръщаше ту от едната, ту от другата страна.

И изведнъж, като се засмя, бързо и ловко завърза панделката на къдравата си глава.

Маклай се вглеждаше изпитателно в лицето на папуаса. Не, в него нямаше нищо страшно.

Изпод надвисналите вежди го гледаха любопитни очи. Голямата уста, почти скрита от брадата и мустаците, се усмихваше.

Черни къдрави коси, сплескан нос, силно, тъмно тяло. На бедрата на папуаса се сивееше мръсна превръзка, която заменяше дрехи. На ръцете му с изопнати мускули лъщяха гривни преплетени от суха трева и украсени с пъстри раковини. Под едната гривна стърчеше зелен лист от индийски пипер, а зад другата — костен нож.

Маклай издигна високо ръцете си с длани напред.

— Аз съм приятел! Приятел! — говореше той на папуаса. — Виждаш, аз съм сам. Без оръжие. Няма да ти причиня нищо. Не се страхувай!

Навел глава малко настрана, папуасът се вслушваше в звуковете на неразбираемите за него думи. Навярно и той не намираше нищо страшно в тоя бял човек, доплувал тук на чудноватата тепсия.

Него даже повече го учудваха дрехите на Маклай, отколкото самият той. Като протегна предпазливо пръст напред, папуасът се допря полека до яката на палтото му. Защо му е тая втора кожа?

Значи, белият човек няма истинска, тъмна, блестяща кожа, която да го защищава от слънце, дъжд и вятър? Бедният бял човек!

Зарадван от тоя доверчив жест, Маклай сложи ръка на рамото на папуаса.

— Ела с мене — каза той още по-ласкаво и спокойно. — Ела с мене на брега. Аз ще ти покажа моята лодка. Ще ти подаря тютюн. Ще ти бъда приятел. Аз — Маклай. Разбираш ли? Аз — Маклай.

И той се удари няколко пъти леко по гърдите.

Папуасът се усмихна широко. Той разбра нещо.

— Маклай — повтори той с мъка и посочи към Николай Николаевич. И изведнъж, като изправи високо глава, той се удари с размах по гърдите и извика тържествено и гордо:

— Туй! Туй!

Маклай заклати весело глава:

— Разбирам. Ти — Туй! Аз — Маклай! Ти — Туй! Аз — Маклай! Ето, че е хубаво! Ето, че сме познати. Ето, че сме приятели!