Ада Чумаченко
Човекът от Луната (4) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Нови познати

Маклай и Туй стояха на площадката между къщичките и пляскаха един друг ръцете си.

— Туй! — викаше Маклай.

— Маклай! — викаше Туй.

И се усмихваха един на друг.

Олсен и Бой, които изтичаха иззад дърветата, ги гледаха с учудване.

— Всичко е добре! — каза Маклай. — Ето, ние вече се сприятелихме. Олсен, имате ли тютюн? Иска ми се да подаря нещо на Туй…

Олсен извади мълчаливо из джоба си връзка тютюн и я подаде на Туй. Туй го повъртя и като не знаеше, какво да прави с тоя подарък, пъхна връзката зад гривната си.

После той се обърна към гъсталака и извика нещо на своето гърлено наречие.

Клоните се размърдаха полека. Ту тук, ту там, между разместените клони, се показваха къдрави глави и тъмнокафяви ръце. Туй правеше знаци, като викаше хората да дойдат по-близко, но папуасите стояха и не мърдаха.

— Приближете, приближете, не се безпокойте. Бъдете като у дома си — ободряваше ги окураженият Олсен, като смигаше на Маклай, но сам не правеше нито крачка напред.

Папуасите се притискаха един до друг и мълчаха. Маклай хвана един от тях за ръката и го доведе на средата на площадката. После втория. После третия. Те бяха осем души и всекиго от тях трябваше да изведе за ръка и да го постави в кръг точно по средата на площадката. Това не беше толкова лесно. След като доведе и последния, Маклай отри потта от челото си и сам седна между тях на камък.

— Е, Олсен — каза той, — какво носим? Давайте тук.

Из чантите, преметнати през рамо, Олсен и Бой извадиха разни дреболии. Там имаше и мъниста, и пирони, и въдици за ловене на риба, и парчета ярки материи.

Папуасите разглеждаха с любопитство тия чудновати за тях подаръци и охотно, макар предпазливо, ги вземаха от ръцете на Маклай.

— Погледай ги само, виж — шепнеше Олсен на ухото на Бой. — Е, мислимо ли е християнин и приличен човек да води дружба с тия субекти? Виж, какви гердани имат! Да съм проклет, ако не са направени от кучешки зъби! А какво пък правят с носовете си. Виж, какви пръчици са намушкали там! Някои, ей Богу, не са по-тънки от молива ми. А пък у тоя вместо пръчица — кост. У тоя пък — раковина. Виж пък косите им. Та те са боядисани с червена глина. А в косите им — цветя, пера, дървени гребени, рибени кости. Ама че контета с контета. Представям си колко биха плащали в Швеция, само за да ги погледат. Ех, да пипнем двама със себе си! Само че нашият нима ще се съгласи на това. Той разговаря с тях като с родни братя. Удря ги по рамото, смее се, за ръце ги лови. И това ми било бял човек. Знаменит учен!

И Олсен даже повдигна рамене от възмущение.

Мънистата, пироните и панделките бяха раздадени. Папуасите се провикваха весело, пляскаха с ръце, опитваха пироните със зъби и с увлечение пъхаха тънки тревички в дупките на мънистата. Като размениха с Туй по няколко думи, двама младежи отидоха към домовете. Оттам те донесоха кокосови орехи, връзки банани и даже две прасенца, завързани здраво с лиани.

Маклай гледаше с учудване купчината провизии, сложени при краката му. Туй се смееше, турил ръцете си на кръста. Олсен побутна с крак прасенцата и избъбри одобрително:

— Хм, хубави прасенца. Не по-лоши отколкото в Малмьо. Мисля, че трябва да ги вземем.

Маклай се обърна към Туй и решително поклати глава.

— Не трябва! Нищо не ми е нужно! — казваше той. — Приберете си това! Чуваш ли, Туй, приберете си го.

Но Туй също заклати глава. Той посочи с ръка заповеднически първо към прасенцата и после към Маклай. „Твое“, казваше тоя жест.

Маклай сви примирително плещи.

— Е, какво да се прави. Значи, такъв им е обичаят. Вземи прасенцата, Бой.

Но папуаските младежи взеха сами подаръците. Те ги вдигнаха високо над главите си и като се спряха, чакаха заповедта на Маклай.

Маклай огледа още веднъж наоколо. Тънкият месец, като че забъркал се между перестите листа на палмите, светеше вече на бледозеленото небе. Вечерта беше дошла неусетно и бързо. Дърветата потъмняха. Клоните се сгъстиха. Само върхът на планината светеше още в далечината розово и нежно. И още по-силно миришеха цветовете, нависнали по възлестите опнати клони, прилични на гигантски змии.

— Е, време е за „Витяз“ — каза Маклай и като се обърна към папуасите, поклони им се изведнъж ниско и сериозно.

Папуасите като че го разбраха. Младежите издигнаха още по-високо товарите си и тръгнаха напред, като показваха пътя на Маклай. Останалите тръгнаха отзад като говореха и шепнеха помежду си. Някой подхвана песен. Откъслечните звукове бяха еднообразни и тъжни. Пътеката се спускаше към морето на стъпала и сигналните светлини на „Витяз“ се виждаха още отдалеч.

Лодката стоеше на мястото си. Вълните с тих шепот се удряха о кормилото й.

Маклай скочи в лодката и показа на Туй мястото до себе си. Туй нерешително поклати глава. Мълчаха и останалите папуаси, но когато лодката започна да се отдалечава, две леки лодчици заплуваха след нея и я придружиха до „Витяз“.