Ада Чумаченко
Човекът от Луната (8) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Нощно дежурство

Първите нощи дежуреха на три смени. Най-дългото и уморително дежурство Маклай вземаше върху себе си.

Поставил ръце на гърба си, той се разхождаше назад-напред пред дома. От време на време си подсвирваше тънко и тогава, пробудила се за минута, някоя птица му отговаряше с безпокойно и откъслечно чирикане.

Не му се искаше да спи — толкова хубаво и необикновено беше всичко наоколо. Морето светеше. Звездите бяха грамадни и спокойни. От камъните и пясъка излизаше топлина, като че земята дишаше насън.

От чардака, от торбата със събрани през деня морски водорасли и раковини, миришеше на кал и влага.

Шумяха вълните, тихо шепнеха листата, щурците пееха еднообразно и отсечено.

Понякога му се струваше, че някой дебне между храстите с меки стъпки. Маклай се спираше и се ослушваше. Той знаеше, че на острова няма големи животни и това можеха да бъдат само хора. Но това не бяха и хора, а само сърцето на самия Маклай, което биеше с тежки удари. Нямаше страх, но нямаше и истинско спокойствие. Идваха му на ум разкази за подлостта на папуасите, спомняше си закачените черепи в дълбочините на колибите, предупрежденията на Туй.

За да се успокои, проточваше полугласно песен. На брега на Нова Гвинея зазвучаваше украинска мелодия. Още в детинството си я бе слушал от баща си.

„Звездички ясни, звезди прекрасни — старателно извиваше Маклай — вест донесете от родния край…“

Но звездите, които той молеше да му донесат вест за родния край, слушаха и мълчаха.

Като бърбореше недоволно, сънливият Олсен отиваше да го смени. Той дълго се почесваше и мърмореше.

— Колко комари — казваше той, — никакви мрежи не помагат. Вижте, какви възглавнички ми станаха по ръцете и краката. Това все от комарите.

Той запушваше луличка и сядаше на дървото редом с Маклай. Червеното огънче светеше в тъмнината. Маклай мълчеше и мислеше. Приказливият Олсен не забелязваше това.

— Твоят Туй също е хитър безделник — казваше той. — През всичкото време се върти тук, ту сам, ту със синовете си. Защо не работят? Те навярно нямат даже и градини.

— Те имат плантации със захарна тръстика — отговаряше му късо Маклай. — На тия плантации работят жените. А градини нямат.

Олсен неодобрително поклати глава:

— Тук всичко расте в изобилие по дърветата. Стига им само да протегнат ръка и да вземат. Това не е хубаво. Това развива у човека мързел. Много по-добре щеше да бъде, ако те копаеха земята и садяха картофи, като всички прилични хора. А кажете, моля ви се — продължаваше той без прекъсване, — у нас, в Швеция, биха ли могли да растат такива дървета? Струва ми се, че е несправедливо, на някакви си цветнокожи да бъде дадено това, което нямат истинските, белите хора. На моята жена навярно също би й било приятно да яде банани направо от дървото…

Маклай не го слушаше вече.

— Спокойно дежурство, Олсен. Аз отивам и ще се помъча да заспя. Утре още в зори ще ида да поскитам. Не се безпокойте, ако се върна късно.

— Не, недейте много късно! — молеше Олсен. — Моля ви, не много късно. И не забравяйте да вземете със себе си оръжие! Приготвено е и е напълнено.

Но Маклай само сви рамене.

— Аз нося оръжие само на лов. А при хората отивам без оръжие. Утре ще ида при хората, Олсен.

И като погледна още веднъж морето и звездите, Маклай се изкачи в жилището си.