Ада Чумаченко
Човекът от Луната (10) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

Кааран-тамо — човекът от луната

Мъже, въоръжени с копия, стояха неподвижни. Веждите им бяха начумерени, ноздрите издути. Под тъмната им кожа трепереха мускули, ръцете силно стискаха дървото на оръжието. Изглеждаше, още миг — и тия копия ще полетят върху Маклай.

Маклай се огледа. Да, той беше попаднал в съвсем чуждо село. Нито едно познато лице, нито една усмивка, нито едно приятелско движение. И никъде нито жени, нито деца. Тях всички ги бяха скрили от него — от врага, от непознатия.

Той решително пристъпи напред. Две стрели със слабо пищене прелетяха над главата му и се забиха в дървото зад него.

Маклай стисна зъби и сви юмруци, но лицето му беше спокойно, само главата му се изправи малко по-високо.

„Спокойствие — говореше си той. — Ще видим какво ще стане по-нататък. Колко добре направих, че оставих револвера у дома“.

Папуасите се приближаваха към Маклай все по-близко и по-близко. Те бяха много и всяка минута се увеличаваха.

Тълпата окръжи Маклай. Старец с дрипава брада излезе напред и завика нещо високо и пронизително. Останалите стояха начумерени и клатеха одобрително глави. Както се виждаше, речта на стареца им допадаше. От време на време старецът протягаше мършавата си жилеста ръка и показваше гората. И тогава десетки силни, мускулести ръце се протягаха в същото направление.

Маклай не мърдаше.

Изведнъж едно копие се мярна до самите му очи.

То почти се допря до бузата му и със същото ловко движение беше отдръпнато назад.

Млад воин насмешливо гледаше Маклай. Той мислеше, че ще чуе изплашен вик, ще види изкривено от страх лице.

Маклай се усмихна, направи крачка напред и без да каже нито дума, отпусна се на земята. На горещата земя лежеше лека прозрачна сянка. Маклай мълчаливо разпусна пояса си и като се наведе към обущата си, започна да ги развързва. Една след друга обувките бяха събути от изморените му крака.

Маклай размърда пръстите си, нагласи чантата си вместо възглавка и се обтегна в цял ръст.

Кресливият старец замълча на половин дума.

Отворил уста, той гледаше Маклай с недоумение.

Тълпата се отдръпна малко и затихна.

„Много добре! — помисли Маклай. — Много добре! Няма пък да нападнете обезоръжен спящ човек! Виждате, че аз не се страхувам от вас. А щом не се страхувам — значи, аз съм по-силен. Кой пък ще пакости на силен и мирен гост?“

Като се понагласи по-удобно, Маклай подложи под главата ръцете си, съвсем като на леглото у дома си. Изпод спуснатите клепачи той виждаше, как папуасите развълнувано преговарят помежду си. Задните се издигаха на пръсти, за да разгледат по-добре странния човек. Кокалестият старец, като тръскаше брадата си, показваше поред ту небето, ту Маклай. Младежът, който току-що бе насочил копието си срещу Маклай и едва не го рани, сега седеше с подвити крака и жадно разглеждаше разхвърлените обуща. С острието на копието си той ту повдигаше, ту отпускаше дългите връзки с медни краища. Виждаше се, че много му се харесват, но не се решаваше да се приближи и да ги вземе в ръце.

На Маклай му досмеша. За да не се разсмее, той се обърна и погледна нагоре. Старата позната, черно-сивата птица кокки, отново беше над главата му.

„Аха, ти пак си тук, вранке — помисли излегнат Маклай. — Нищо, сестричке, нищо. Ние с теб и тук няма да пропаднем. Нали сме новгородски?… Изпитвали сме и по-страшно… Нали?…“

И Маклай затвори очи вече съвсем спокойно. Папуасите се отдръпнаха още по-надалеч. Младежът със съжаление се откъсна от връзките на обущата и се изправи. Гласовете станаха по-тихи. Като поглеждаха Маклай, старците тръгнаха към колибите. Из входния отвор погледна жена и нерешително излезе отпред. Там, под тежък камък, в дупка, изкопана в земята, се допичаха банани и парчета свинско, завити в широки листа. Жената клекна и зашета около обяда си. Слабо куче тикна муцуната си в рамото й. Едно голо дете го хвана за сплъстената козина и го повлече към колибата.

Край спящия Маклай седяха сега само косматият старец и няколко по-млади папуаси. Те дъвчеха бетел (индийски пипер) и плюеха настрана кървавочервени слюнки. И само от време на време старецът повтаряше една и съща дума, като показваше с очи Маклай и се тупаше по гърдите — изглежда, за по-голяма убедителност.

— Кааран-тамо — казваше старецът, — кааран-тамо!

На езика на папуасите това значи „човек от луната“.

Жив и здрав, само смъртно изморен, Маклай се върна у дома си.