Ада Чумаченко
Човекът от Луната (15) (Повест за великия руски пътешественик Миклухо-Маклай)

При потока

Маклай взема кофата и отива към потока. Той знае, че потокът не е далеч, даже от чардака се чува неговият шум и плясък, но днес пътят до потока му се струва безконечен. Краката сами се подгъват. Празната кофа му изглежда много тежка.

Само да не падне.

Водата напълва с шум наведената кофа.

Маклай сяда на камъка и поема дъх. В ушите му шуми от взетия хинин, но струва му се, че това не е в ушите, а така страшно шуми гората, вие морето, реве планината.

„Какво си намислил ти да правиш тук сам, малко човече? — казват те. — Върви си, върви си, докато си още жив. Още утре седни в своята лодка, вземи веслата, греби, плувай, доплувай до пътя на корабите, чакай, там ще те вземат и спасят. Трябва да те спасяват, малко човече, разбираш ли ти това? Твоят Бой умира, ти виждаш това. Какво ще правиш сам, болен, с болния Олсен? Папуасите няма да простят слабостта ти. Те ще те нападнат — макар не тия, не тия от Хоренду, които вече са привикнали към тебе — но други, чужди. Те ще изгорят къщичката ти, ще пречупят с камъни ръцете и краката ти, ще те завържат с лиани, както завързват свинете си, те ще те изядат, малко човече… Ще изядат сърцето ти, за да станат такива храбри като тебе, твоят мозък, за да станат също такива мъдри. На брега ще запалят огън. И ще играят и ще свирят със свирки и ще бият барабани“.

„Там-там-там“, чува се зад гърба на Маклай.

Той с мъка задържа пълната кофа и се обръща назад. Току-що бе мислил за това. Но отгде е тоя червен пламък? Тия песни? Силно бумти барабан — барун. Факли от сухи палмови листа светят ярко. Туй и другарите му папуаси се смеят и поздравляват Маклай.

— Здравей, Маклай! — викат те. — Днес е новолуние. Днес е празник. Ние дойдохме при тебе да посрещнем новия месец, Маклай.

Най-отпреде двама носят голяма свиня. Другите носят банани, плетени кошници с риба, плодове таро, парчета месо, увити в листа от хлебно дърво. Между тях е и бащата на излекуваното от него момче, но в тълпата има още много непознати, чужди.

Папуасите весело се зъбят и вдигат подаръците си.

При светлината на факлите, зъбите и очите блестят особено ярко. На раменете им плат от груба материя, направена от дървесно лико. В косите цветя. Цветя и на поясите, и на гривните на ръцете, и на превръзките на колената.

— Ние дойдохме при тебе — казва Туй на Маклай. — Ние дойдохме при тебе днес не сами. С нас са хората от Хумбу, и хората от Били-Били, и хората от Гарагасси. Ние ги доведохме да те погледат — защото ти си добър човек, Маклай. Ти не криеш от нас лекарствата си, ти се отнасяш с нас като брат, Маклай. Ти даде лекарство на Сегал, и кракът му стана здрав и як, като кост на глиган. Ти излекува момченцето, син на Мармай. Момченцето е здраво и подскача като кенгуру. Ние дойдохме при тебе да ти кажем, че ти си добър човек, Маклай. Жителите на Хоренду никога няма да те убият.

На Маклай му е трудно да стане от камъка. Тежката кофа го тегли надолу. Коленете сами се подгъват. Краката треперят.

Ако не беше Туй, би поседял още там, при потока. Може би щеше да изсипе даже половината от водата обратно. Може би щеше да се хване за клона на някое дърво — така по-лесно се става — може би щеше да изръмжи нещо през зъби — така му се иска понякога да наругае краката си затова, че не го слушат, ръцете си затова, че не се вдигат. Но пред Туй не трябва да се показва слаб.

Маклай затваря за миг очи, за да надвие главоболието си и става.

— Благодаря — казва той на Туй и го прегръща, като опира по папуаски обичай лявото си рамо към гърдите му. — Благодаря, вие сте дошли точно на време.