Дейвид Елис
Опасна игра (83)

81

Джери Лазаръс прокарва ръка през къдравата си коса. Издиша бавно, обмисляйки всичко, което чу току-що.

— Обзалагам се, че не така си си го представял — помагам му аз.

Той вдига глава.

— Тук си прав.

— Мислеше, че аз съм го извършил.

Джери ме поглежда.

— Мислех, че имаш основателна причина да го извършиш.

— Да спася малтретираната жена.

— Ами… — Джери, разбира се, беше следил процеса. Помни, че обсъждахме малтретирането. — Май не знаех какво да мисля.

— И не само ти.

— Значи си е получил заслуженото.

— О, Джери. Цялата работа е била нагласена.

Джери се навежда напред и подпира лакти върху коленете си.

— Обясни ми.

— Рейчъл е искала мъжът й да умре.

— И защо? Защото я е малтретирал ли?

Очите ми шарят по дървения под.

— Защото с искала да бъде с Руди.

Джери кима сериозно.

— А не е ли могла просто да го напусне?

— Не знам — въздъхвам аз. — Сигурно се е опасявала, че ще остане без средства. Не знам, може наистина да го е мразила… всъщност на мен той ми изглеждаше същинска мижитурка.

— Може наистина да я е малтретирал.

— Неее — свивам устни.

— Откъде знаеш?

— Ами веднъж Рейчъл наистина ми показа белези върху гърба си.

Лицето на Джери се удължава. В момента признавам нещо, което отдавна е подозирал, но не е имал потвърждение.

— Но дори и тогава ми се видя странно.

Повдигам трепереща ръка към гърба й, но не го докосвам. Три, четири, пет назъбени, дълги, вретенообразни белега, образуващи нещо като противна пътна карта в средата на гърба й. Тогава си спомних как, докато се любехме, тя потръпваше от болка, когато впивах пръсти в гърба й.

Вина беше първото чувство, което изпитах. Как не ги бях забелязал преди? Откога ли продължава това, а аз не съм обръщал внимание?

— Бяхме заедно много пъти — продължих аз. — И до онзи момент, когато ми ги показа, не бях видял никакви следи от побой по гърба й. Ако вярваш на показанията й на процеса — и на онова, което е разказвала на приятелките си от фондацията, както и на психиатъра си, — тя е била бита по гърба всяка седмица. И въпреки това аз не бях забелязал нищо.

— Тогава… какво искаш да кажеш?

— Било е между нея и Руди, като част от плана. Той е направил онези белези върху гърба й вечерта, преди тя да ми ги покаже.

Джери наостря слух.

— Това е само предположение.

— Никакво предположение. Научих го от устата на първоизточника.

— От Рейчъл ли?

— От Руди — отвръщам аз. — Двамата си поприказвахме малко.

— Разговарял си с Руди?

— Е, чрез адвоката му. Преди неговия процес и след моя. Той имаше нужда от мен. Изтъргувах го срещу малко информация. — Примигвам и избягвам погледа на Джери. Не е необходимо да споделям с него подробностите около сделката ми с Руди. — И така — продължавам аз, — тя се натъпкала с болкоуспокояващи, а той грабнал колана. И всичко това, за да ми покажат белези на следващия ден.

Джери кима бавно.

— Тя е искала дотолкова да се вбесиш, че да убиеш мъжа й.

— И наистина се вбесих.

— Чакай малко. — Джери става от дивана и отива до камината. — Доктор Райнарт я е малтретирал. Онази нощ ти си бил свидетел.

— Грешиш.

— Тогава на какво си станал свидетел?

Усещам, че се изчервявам.

— Рейчъл си падаше… тя обичаше да бъде насилвана. Обичаше да се преструва, че я изнасилват.

— И това ли Руди ти го каза?

— Ами… — усмихвам се плахо. — Руди го потвърди. Аз вече го знаех. Не от личен опит, не съм по тая част. Но да кажем, че имам неопровержимо доказателство.

Очите на Джери стават кръгли. Отново подробности, които няма да споделя.

— Значи сцената, на която си станал свидетел, как докторът я блъска на пода, разкъсва й блузата…

— … беше сексуална игра за възбуждане.

— Боже господи!

Сега приятелят ми се разхожда из стаята, с ръка до устните си, обмисляйки нещата от всички страни. Спира се за момент. Вдига пръст.

— Щом тя е разиграла цялата тази сцена, значи е била напълно сигурна, че ти ще се появиш.

— Вярно е.

— Откъде е знаела?

— Ами да речем, че не беше необичайно да се появявам в четвъртък вечер в задния й двор.

— В задния й двор ли?

— Тя знаеше, че ще бъда там — казвам аз. — Нека не го обсъждаме повече.

— Добре — съгласява се Джери, повдигайки вежди. Той няма да настоява, но със сигурност му се вижда странно. Връща се на темата. — Но ето къде замисълът й е можел да претърпи неуспех по моему. Тя не само е трябвало да бъде сигурна, че ти ще бъдеш там, но и че ще я спасиш, че ще проникнеш през стъклената врата. Искам да кажа, че целият план почива върху увереността, че ти ще извършиш нещо изключително смело, изключително глупаво всъщност. Толкова ли е била сигурна как ще постъпиш?

— Не беше нужно да е толкова сигурна.

— Обясни ми.

— Не ме разбирай погрешно — тя искаше да нахълтам вътре. Искаше да го убия. Това винаги е бил план А.

Джери отново започва да крачи из стаята. В известен смисъл на него му доставя удоволствие тази мисловна игра, адвокатска игра.

— Разкажи ми за план Б.

— Ако не нахълтам.

— Точно така, ако не нахълташ.

— Тогава тя сама убива доктора. При самозащита. — Посягам под масичката за кафе и изваждам лист хартия, препис от обаждането на Рейчъл на 911. — Прочети това.

Джери се приближава и взема листа.

— Добре. Е, и?

— Прочети го отново.

ОПЕРАТОР: Деветстотин и единайсет.

ЖЕНСКИ ГЛАС: Моля… моля, елате бързо… той ще ме нарани.

ОПЕРАТОР: Мадам, къде се намирате?

ЖЕНСКИ ГЛАС: Той ще ме нарани.

ОПЕРАТОР: Кой ще ви нарани? Мадам, къде се намирате?

ЖЕНСКИ ГЛАС: Моля ви… съпругът ми… моля… о, господи.

(Край на записа)

— Кой ще те нарани? — питам аз.

Джери отмества бавно поглед от листа.

— Съпругът ми — казва той.

— Рейчъл е много умна, не мога да не й го призная. Този диалог е достатъчно неясен, за да означава, че или някой ще нарани нея и съпруга й, или съпругът й ще я нарани — разпервам ръце аз. — Предвидила е и двете вероятности. Можела е да обясни по-късно една от двете.

Джери поклаща глава.

— Но тя се е обадила, след като ти си си тръгнал. Защо е била необходима тази тайнственост?

И аз поклащам глава.

— Обадила се е преди това.

Подскачам, като я виждам, моята единствена и красива Рейчъл. Тя трябва да е била в хола, а не горе. Или пък да не би да не съм я видял, като е слизала?

Първата сирена се чу много по-рано, отколкото очаквах.

Как са успели да дойдат толкова бързо?

— Спомняш ли си показанията на полицая? — питам аз. — Обаждането до деветстотин и единайсет се е получило в девет и трийсет и осем. Той е стигнал до къщата в девет и четирийсет и девет. — Размахвам пръст. — А аз имам много точен спомен за времето.

На горния етаж все още нищо. Девет и трийсет и седем. Безпокойството ми взема връх, през съзнанието ми препускат безумно картини, но истината е, че в къщата няма никой.

Подскачам, като я виждам, моята единствена и красива Рейчъл.

— По моя часовник Рейчъл се появи точно в девет и трийсет и осем. А какво се случи след това — видях малката им сексуална игричка, след това грандиозното ми проникване в къщата — и всичко това е отнело по-малко от десет минути. — Облягам се назад на стола. — Чух сирените, когато бях в гората. — Въздъхвам — Тя се е обадила, преди докторът да слезе.

— Божичко! — Най-добрият ми приятел пъхва ръце в джобовете на сиво-кафявите си панталони. — Затова е разказвала на хората за малтретирането. На психиатъра, на приятелите си…

— Да. Ако би се наложило да го извърши сама, тогава е разполагала с една дузина хора, включително и психиатъра й, които да свидетелстват, че е била малтретирана съпруга. А версията, която разказваше на мен — че побоищата ставали все по-чести, че докторът я заплашвал, че ще я убие — обзалагам се, че го е казвала на всеки. И после обаждането на деветстотин и единайсет. „Опитах се да се обадя на полицията, те дойдоха твърде късно, помислих, че ще ме убие, не можех да чакам повече“. Щяла е да се отърве напълно безнаказано.

— По дяволите!

— Но, Джери… тя знаеше, че аз ще отида. — Поклащам глава, отчасти с възхищение за ловкостта й. — Обработваше ме от седмици. „Става все по-лошо, заплашва ме, че ще ме убие“. Каза ми още, че докторът дори споделил с нея как ще я убие. Първо щял да я изнасили, а после да я убие.

Джери сяда отново на дивана.

— Значи си помислил, че ставаш свидетел на последното действие.

— Точно така.

Ръката на Джери сграбчва коляното ми.

— Добре те е преметнала, приятел.

Усмихвам се едва-едва.

— Нямаш представа колко добре ме изигра. Така де, аз изнасям трупа и се надявам всичко да се размине. Но после откривам, че тя има връзка с Руди. И какво правя аз? Разярявам ли се? Не. Започвам да разсъждавам. Била е малтретирана и изплашена. Хората, изпаднали в подобно положение, са склонни на постъпки, които не са характерни за тях. Казват, че някои жертви на изнасилване са склонни към промискуитет, мразят се. Не знам. Давам й шанс. Тогава тя сключва сделката за имунитет, но аз отново не се усъмнявам в нея. Господи, та тя ме обвини на процеса — на открито заседание ме посочи като мъжа, влязъл с взлом през стъклената врата! — и аз продължавам да търся рационално обяснение. Решавам, че са я принудили да го каже.

— Предполагам, че любовта е сляпа, глуха и тъпа.

— Ами и аз не знам. Може и това да е било. Знаеш как е било всъщност… — за момент задържам мисълта си и поклащам глава.

— Ако това е Марти Калиш, когото познавам — казва Лаз, — тогава знам, как е било. Ти си се самообвинявал.

Задавям се от смях.

— Така беше. Чувствах се виновен за всичко. Мислех, че вината е моя. По начина, по който виждах нещата, аз предизвиках всичко. Не само че нахлух в къщата, ами отидох да взема пистолета и го насочих. Разбира се, тя го е свалила долу, за да се защити, но съвсем друго нещо е наистина да го използва. Бих могъл само да вляза, да обвиня доктора, евентуално да го сритам малко. Не трябваше да вадя пистолета. Според мен аз направо напъхах в ръцете на тази пребита жена зареден пистолет. Дори когато съзнавах, че Рейчъл е нещо по-различно от личността, за която я мислех — нали знаеш по повод Руди и всичко останало, — аз продължавах да си припомням факта, че ако не бях аз, това нямаше да й дойде до главата.

Джери се замисли.

— Ти си по-добър човек от мен — отбелязва той. — И какво промени накрая мнението ти?

— Ами онази проклета заповед за ограничение. — Разтривам челото си. — Имам предвид, че тя е отишла при онзи адвокат две седмици преди смъртта на доктора. При нас всичко вървеше чудесно — никога не сме били по-близки. Не съм я заплашвал, не съм се навъртал край къщата й. Нямаше никаква шибана причина да поиска съдебна заповед срещу мен, за бога, освен ако не й е трябвало да я покаже на някого по-късно. Например, след като убия мъжа й. — Хвърлям една възглавница, за да намаля напрежението. Изглежда, че не съм оставил всичко зад гърба си. — След като даде показания за заповедта за ограничение, аз премислих всичко. Факта, че никога не бях забелязвал белези по гърба й, докато тя сама не ми ги показа. Времето на обаждането й на деветстотин и единайсет, факта, че ченгетата дойдоха, когато аз бях почти на вратата.

— Така, така.

— Тя е искала да ме заловят, там, в къщата. Искала е ченгетата да ме открият там, с димящия пистолет в ръка, надвесен над мъртвия кардиолог. И тонът й щеше да се промени в секундата, в която се появяха. „Марти ме преследва. Заплашва ме. Искате ли да видите ограничителната заповед?“ О, щеше да бъде прецизно.

— А ако ти не влезеш — допълва Джери, — тя го извършва сама и ето я голямата история за продан. Ясно, ясно.

Усещам как кръвта нахлува в лицето ми. Джери също го усеща и изпитва необходимост да ме извади от самосъжаление.

— Отговори ми на следното — започва той. — Как се досети, че Руди и Рейчъл се виждат?

Смяната на темата на разговора ми донася известно облекчение.

— О, всъщност това се оказа доста лесно. Руди може да е красавец, но не е много умен. — Изпъвам ръка. — Започват ония телефонни обаждания, нали така? Онези анонимни обаждания, в които ми казва, че ме бил видял, че трябвало да се предам.

— Да. — На Лаз това му е известно от процеса срещу Руди.

— И почвам да мъмря себе си, нали така? Пресявам всички съседи наоколо, изтезавам паметта си, опитвайки се да отгатна кой може да ме е видял да изнасям доктора и кой ли ме е разпознал.

— Точно така.

— После ме арестуват. Вестниците пишат, че съм признал. Мъжът престава да ми се обажда. Но аз трябва да знам. Помниш ли, когато се обадих във вестника и им казах, че съм невинен?

Джери се разсмива.

— Да, и Пол никак не се зарадва.

Кимам.

— Това беше уловка за онзи, накарах го да мисли, че може да си променя отношението. И като никога в цялата тази гадна бъркотия от кукла се превърнах в кукловод.

— Давай нататък.

— Той все повтаряше: „Видях те“. Аз го подтиквах. Какво си видял? Нищо не си видял. Предизвиквах го. И накрая той се изпусна.

— Как?

— Той каза: „Видях те как го уби“.

Джери плясва с ръце.

— И тогава си разбрал, че е пълен измамник.

— Правилно. Защото един истински свидетел щеше да види друго.

— Трябваше да завършиш юридическия.

Намръщвам се. Това е последното нещо, което бих направил сега.

— Тогава ми стана ясно, че този човек е част от нещо, свързано с Рейчъл. Разбира се, както бях с наочници, все още не мислех, че Рейчъл е зла. Но реших, че този мъж гласи нещо с Рейчъл. Затова наех частен детектив, той започна да следи Рейчъл и засне видеокасети.

— Значи ти си изпратил касетите?

— Разбира се.

— Още един въпрос — казва Джери. — За нещо, дето не ми се връзва.

— Добре.

— Защо Рейчъл ви позволи да разговаряте с психиатъра й? Искам да кажа, дотогава малтретирането не й беше помогнало. Няма довод за самозащита. По-добре да отрече всичко това или поне да не го потвърждава.

— Да, мислих и върху тона — отговарям. — Стигна се дотам, тъй като, ако имаше нещо, в което Рейчъл трябваше да е сигурна, то беше аз да бъда държан под контрол. Вероятно й е минало през ума, че мога да се досетя за Руди. Не знам. Психиатърът потвърди малтретирането пред мен, в случай че започнех да се съмнявам. Тъй де, кой лъже пред психиатър? Според мен тя просто се стараеше да ме държи изкъсо. По този начин каквото и друго да заподозра, винаги щях да й съчувствам.

— Имам нужда от бира. — Джери отива в кухнята. Аз бавно въздъхвам. Всъщност това, да разкажа всичко на Джери, е нещо като терапия. Изпъвам краката си и издавам лек стон.

— Ето какво мисля пък аз. — Джери е донесъл бира и за мен и чуква бутилката в моята за наздравица. — Мисля, че приятелят ми Марти Калиш не е бил толкова оглупял и заслепен от любов, както се изкарваше. Наистина, както сам каза, ти непрекъснато си й отпускал поводите, докато тя те е мамила. Това е толкова патетично, дума да няма. — Той се усмихва, после насочва пръст към мене. — Но през цялото време, докато върви процеса и ти изпитваш най-добри чувства към Рейчъл, а обвиняваш себе си, ти се подготвяш за разплата при необходимост. Правиш видеозаписи, поставяш улики в къщата на Руди, правиш всичките онези обаждания по телефона на Рейчъл от дома и от службата на Руди. Предполагам, че не си планирал да използваш всичко това, освен ако Рейчъл не дръпне спусъка срещу теб. Но тя го направи и ти беше напълно готов да отвърнеш. — Той отпива глътка. — Така че, признай заслугите си.

Вдигам бутилката си.

— Какво да кажа, проблясъци на скрит потенциал.

Джери клати глава, но пълната му с бира уста забавя отговора му.

— Това, което ти казвам е, обвинявай се колкото искаш за заслеплението си, но през цялото време единият ти крак е бил на земята.

Усмихвам се на приятеля си. Думите му прозвучаха малко като намек за раздяла, нещо като навивка за горе главата! Очите ми се овлажняват; инстинктивно поглеждам настрани, но пък искам да кажа нещо на приятеля си, гледайки го в лицето.

— Знаеш ли, ти беше единственият. Единствен ти остана до мене.

Типично в негов стил, Джери свива рамене. Не знам дали някога ще се видим пак. Ако стане, то ще е, ако той ми дойде на гости. След тази вечер и след още едно сбогуване този град ще е видял Марти Калиш за последен път.