Дейвид Елис
Опасна игра (35)

33

След като таксито мина над реката, двамата с Манди се озовахме в тъмен ресторант с мърляви дървени маси, с още по-мръсен под и кънтри рок, който гърмеше от високоговорителите. Изпреварихме навалицата по обяд, така че в заведението бяхме само Манди, аз и сервитьорката — петдесет и няколко годишна, със силно изрусена коса и с дъх на дъвка.

Манди ме беше уверила, че в това заведение правели най-хубавите сочни сандвичи от свинско на скара в града. Не точно това щеше да е първият ми избор за обяд, но съм много развълнуван, че се явявам на обществено място в компанията на друго човешко същество.

— Най-малко на такова място очаквах да ме заведе адвокатът ми — подмятам.

— Така ли? — Манди лапва сламката. Само на безалкохолни напитки сме. Това е работен обяд.

— Мислиш ли, че Пол би дошъл с нас тук?

Манди понечва да се разсмее, отдръпвайки устните си от сламката тъкмо навреме.

— Да, той не ходи по такива места — признава тя. — Всъщност трудно ще доведеш тук някой от фирмата.

— Те предпочитат бели покривки и келнери в червени сака.

— О, я стига, съвсем не са чак толкова превзети — тя извърта очи нагоре.

Усмихвам й се и отпивам от чашата си. Тя оглежда заведението, тананикайки си в такт с музиката.

— Не ми казвай, че си падаш по тази музика.

— Не ми казвай, че ти пък не си падаш! — разсмива се тя и посочва към едно пространство в ресторанта, което е отделено от парапет, образуващ квадрат. — Всеки четвъртък вечерта група помощник областни прокурори идват тук да танцуват.

Закривам уморено с ръка лицето си.

— Не искам да си представя гледката.

— О, господин Калиш! Ти си ужасно задръстен човек.

Изучавам я за минута, докато тя отпива от напитката си и продължава да си тананика. Не знам кое е най-впечатляващото в нея. На моменти ми се струва, че е одухотвореността й, чудесното й чувство за хумор, че спонтанно се радва. В други случаи си мисля, че е просто фактът, че й е приятно да бъде с мене, призналия си убиец.

— Ти наистина не ми правиш впечатление на адвокат от голяма фирма — казвам.

Тя ме изглежда подозрително, с извити вежди.

— Наистина ли?

— Наистина.

Тя обръща лице и ме поглежда косо, почти заплашително, ако я нямаше кривата й усмивка.

— И защо?

— Не знам. Ти не си… ти си толкова…

— Обикновена?

— Ами… в известен смисъл, да. Искам да кажа, земна, нали разбираш. Не си надута или изкуствена. Не приличаш на твоите колеги.

Тя се усмихва самодоволно.

— Ти го каза, не аз.

— Защо постъпи в тази фирма?

Тя свива рамене.

— Не знам. За да сменя обстановката.

Този път аз насочвам пръст в нея.

— Същото ми отговори и миналия път, като те попитах.

Тя пребледнява.

— Сериозно?

— Да. Заучила си го много добре.

Тя ми се усмихва леко и втъква косата си зад ухото.

— Добре, ето как стоят нещата: това е най-добрата кантора за гражданско право в града — тя използва сламката си, за да раздроби леда в чашата си.

Тук аз настъпвам отново. Но това е първият нормален разговор, който съм водил с някого, освен със себе си, от седмици наред и не искам да свършва толкова внезапно.

Келнерката се приближава и оставя табла с храна пред мене, която буквално спира сърцето ми. Огромна купчина от нарязано свинско, полято със сос барбекю, и картофени резени, от които капе разтопен кашкавал „Чадър“. Манди вече си е напъхала салфетката в яката на блузата и забучва вилицата си.

— Защо стана адвокат? — питам с пълна уста. Винаги ми е интересно да науча каква е причината хората да се насочват към определена работа.

— Това е най-близкото нещо в зрелия живот до отборния спорт.

Разсмивам се. Напълно вярно.

— А ти защо не си поискал да станеш адвокат? — пита ме тя.

— Защото е най-близкото нещо в зрелия живот до отборния спорт.

Тя изтрива червения сос от устните си.

— Не съвсем. Започнал си да следваш право.

— Да, защото баща ми беше адвокат.

— Защо напусна? След две години? Последната година носи мангизи.

Избърсвам ръцете си.

— Когато бях втора година, се явих на интервюта във фирми за лятна работа. Един от адвокатите ме попита защо искам да стана адвокат. Аз нямах отговор.

Манди кима, раздробявайки отново леда си.

— Тогава, защо стана инвестиционен посредник?

— Защото никой не ме попита защо искам да работя това.

Тя се разсмива с характерните кратки, любезни звуци, но изглежда малко загрижена.

— Съвсем честно.

Избърсвам ръцете си и хвърлям салфетката в чинията си.

— Бащи ми почина, докато бях първа година в юридическия. Аз продължих, като мислех, че го искам заради него. Но после разбрах, че той не би искал да правя нещо, което не ми е присърце. Затова напуснах и се включих в една програма за бизнес администратори. Истината е, че това беше най-бързият начин за печелене на много пари — правя извинителна физиономия. — Нали знаеш, пенсионираш се на четирийсет и пет и неща от тоя род.

Манди ми се усмихва съчувствено.

— Няма нищо лошо в това да искаш да печелиш повече пари.

— Това не е причина да си избираш кариера. Ако имам някаква полза от всичко това, то е, че разбрах много неща.

Тя ми се усмихва.

— Все още има надежда за тебе.

— Това е единственото, което ме крепи.

— Ами майка ти? — пита Манди. — Тя жива ли е?

— Не. — Отново си избърсвам ръцете. — Не.

Манди очаква повече, но когато не го получава, казва просто:

— Съжалявам.

— Да, добре — и свивам рамене.

— Загубил си родителите си доста млад.

— Загубих баща си, когато бях на двайсет и три. Да, мисля, че това е доста ранна възраст.

Манди ме наблюдава, любопитството й си проличава за миг между дебелите й вежди.

— А тя почина, когато бях на осем — продължавам с равен тон.

— О! Аз… не исках да любопитствам.

Махвам с ръка — няма проблем.

— Нали знаеш, каквото не ни убива…

Тя понечва да кимне и ме поглежда.

— Лош подбор на думи — казвам.

Тя вдига чашата си.

— За по-светло бъдеще, Марти. След като победиш това.

Кимвам безчувствено. Тази надежда е там някъде, знам, на една ръка разстояние, където й е мястото. И където продължава да стои. Протягайки се за нея е все едно че се протягам за горещо желязо. Вместо това ще направя каквото съм правил — да стаявам дъх. Да се пазя, а не да се надявам. Да дръпна одеялото върху очите си. Сега вдигам чашата си заедно с Манди; на повърхността ще покажа добрата мисъл, в ума си преднамерено ще я блокирам. Но в дълбините на съзнанието си безмълвно моля Манди да ме спаси — моля те, спаси ме.