Дейвид Елис
Опасна игра (34)

32

Думите „Народът срещу Калиш“, напечатани върху парче бял картон, пасват напълно в жлеба до вратата, който обикновено се използва за табелка с името на съдружник. Стряскам се, като го виждам — името ми е изложено на показ пред всички адвокати в тази фирма като име на престъпник. Влизам в стаята, за да „се покрия“, сякаш това е табелка със стрелка, която ми сочи, че трябва да избягам. Стаята вече е пълна с кутии, разпределени предимно по рафтовете на два комплекта от шкафове за документи. Левите са очевидно за казуса на обвинението, а десните — за защитата. До процеса ми остават още два месеца и адвокатите, на които плащам, вече са събрали картонени кутии, пълни с проучвания и бележки. Наред с Пол и Манди, имам двама млади сътрудници по делото ми и един частен следовател. Един от сътрудниците — нисък и набит младеж, със свежо лице, на име Колган, ме въвежда в тази стая, където да изчакам Манди. Правя си сметка, че въвеждането ми в тази стая вероятно ще ме изръси с двайсет и пет долара.

На всяка от кутиите, подредени на рафтовете, има надпис „Народът срещу Калиш“. Това, разбира се, е същият надпис, който виждам върху всеки правен документ, свързан с делото, но въпреки това настръхвам при вида му. Народът. Сякаш хората от целия щат са се събрали плътно около мен, обсипват ме с обвинения и издигат факли, докато ме отвеждат до селския площад и ме качват на едно от ония дървени приспособления, които стягат главата и ръцете ми, и всички ще почнат да ме плюят и да ми се подиграват до следващия ден, когато ще бъда обесен по пладне.

Ровя нехайно в кутиите на обвинението, сякаш разглеждам съдържанието им напосоки. Най-накрая намирам папката, която ми трябва. „Съседите Канвасови“. Папката е от зелен дебел пресован картон. Прелиствам страниците една по една, докато стигам до тази, която търся. На нея е написано на машина обобщение на някакви бележки на ченге, които изпълват половината страница.

Мъжът работи в някаква застрахователна компания на име „Редиш“. Не е чул нищо на 18-ти ноември, защото бил с приятели да се почерпят навън. Легнал си някъде между единайсет и половина и дванайсет. Чувал е за Райнартови, но никога не ги бил виждал.

Жена му също не чула нищо, и тя не си била вкъщи. Тя държи художествена галерия и всеки четвъртък урежда изложби, които я задържат там до среднощ.

Чувам смеха на Манди в коридора. Дръпвам листа и го скъсвам неравно от папката. Сгъвам го и го пъхам в джоба си.

Тя се появява на врата.

— Как си, Марти? — погледът й пада върху зелената папка в ръцете ми.

— По-добре — отговарям, затваряйки папката. Чувствам се по-добре.

Наливам си сок и се настанявам в заседателната зала. Двама млади адвокати минават през залата и ме поглеждат. Мога да си представя какво си шепнат, докато се отдалечават. Дело за убийство вероятно е далече по-интересно от дело за застрахователна измама или някаква злоупотреба. И ето го и самият убиец, от плът и кръв, в тяхната толкова печеливша кантора. Това е мъжът. Мъжът, който очисти доктора.

Мисля за Джери Лазаръс. По мое настояване ние не сме разговаряли в адвокатската фирма, откакто й станах клиент. Лаз се развива добре тук, само след няколко години ще стане партньор. Той обаче се опитва да осмисли нещата, няма да го гледат с добро око, след като е най-добрият приятел на човек, обвинен в убийство. Като човек, отстояващ правата си, той никога няма да позволи това да му попречи да ми показва, че приятелство му с мен не е умряло. Затова аз повдигам въпроса и му казвам, че не искам да го виждам в кантората.

Манди сяда срещу мен. Днес е облечена в син костюм със златни копчета, които затварят сакото чак до врата й. Беше прибрала косата си отзад с шнола, която временно укротяваше немирните кичури.

Манди повдига лист с името ми.

— Искат кръвта ти.

— В какъв смисъл?

— В буквалния. Искат проби от косата и кръвта ти.

— Но ако призная, че съм бил там, защо им е? — Виждам я, че свежда поглед и кима без особен ентусиазъм. — Освен ако — продължавам — не бива да го казвам.

Манди върти между ръцете си папката.

— Не трябва да се заангажираме, Марти.

— Значи не ми вярваш? Дори след разговора с психиатъра?

Тя понечва да отговори, после прехапва уста.

— Не е това — казва след малко. — Въпросът е каква да е най-добрата защита за теб. Щатът няма силен казус срещу тебе, Марти. Май ще е най-добре просто да си кротуваме и да ги накараме да го докажат.

Премислям обяснението й.

— То е заради Рейчъл и мен.

Манди събира ръце пред себе си и подбира внимателно думите си.

— Ако кажем, че си се опитал да спасиш живота на Рейчъл и обвинението докаже, че двамата сте имали връзка, това ще ни навреди. И то много. Особено, ако го отречем.

— Ние трябва да го отречем. Защото не е вярно. Колко пъти трябва да го повтарям, Манди? Рейчъл и аз не сме имали интимна връзка.

Манди разперва ръце в знак, че се предава.

— Аз съм на твоя страна, Марти.

— Защо не ми вярваш?

Тя въздиша.

— Не казвам, че не ти вярвам. Но е съвсем ясно, че изпитваш силни чувства към нея, Марти. Може би си мислиш, че като отричаш, я защитаваш. Ти си добър човек, който се старае да прави каквото е редно. Но не Рейчъл е изправена пред съда. Ти си изправен. И ако вие двамата сте имали връзка, Роджър Огрън положително ще разкрие това. Опитвам се да ти кажа, че ти сам ще си навредиш.

Свивам рамене.

— В такъв случай този разговор е безсмислен, защото това не с вярно.

Тя ме преценява с поглед. Толкова много лъжци е имала насреща си, че изглежда се забавлява със склонността си да ги разпознава.

— Тогава нека те питам нещо. Ние знаем, че те ще се опитат да докажат тази връзка независимо дали е истина, или не. Така ли е?

— Така е.

— С какво ще излязат?

— Имаш предвид хотелски разписки от кредитни карти или нещо от този род ли?

— Каквото и да е — отговаря Манди.

— Няма нищо — клатя упорито глава. — Нищо такова.

— Роджър Огрън ще разпитва из фондацията. Какво ще кажат хората там?

— Не знам. Никой няма да каже, че сме спали.

— Но той ще разпитва за дребни неща. Колко често сте си общували? Флиртували ли сте? Дали сте отивали заедно на някое мероприятие? Тръгвали ли сте си оттам заедно?

Замислям се за първата благотворителна вечер, когато се събираха пари чрез хазарт. Тогава закарах Рейчъл до дома й. И за следващия понеделник, когато обядвах с Джери Лазаръс, Нейт Хорнзби и още един човек от фондацията. Вик Сайлас, когото Нейт доведе.

 

 

Тримата ме чакаха в малък китайски ресторант близо до офиса ми. Около пет минути си разменяхме празни приказки, като Лаз и Хорнзби изглеждаха самодоволни, преди да подхванат темата. „Леле, колко прекрасна беше онази благотворителна вечер миналата седмица, нали? Ти хубаво си прекара, нали? Ама какво чистене сигурно е паднало след това“.

Джери Лазаръс поглежда Нейт.

— Я стига, Нейтър, та Марти си тръгна малко преди нас, не помниш ли?

Това ме накара да се усмихна; радвах се на факта, че бях останал сам с Рейчъл.

— Той май тръгна да изпраща някого — подметна Нейт.

— Една жена… Смънка Джери, правейки малки кръгчета с ръка. — Една жена… Доста висока, истинска хубавица…

— Добре — казвам. — Намекваш ли нещо, Джери?

— Нищо подобно — отговори той, но забелязах искри в очите му. — Просто се питах как мина изпращането ти на Рейчъл до тях.

Това беше причината, досетих се аз, да се срещнем на обяд, след като толкова скоро преди това се бяхме видели четиримата. Искали са да узнаят повече подробности за Рейчъл и мен, като ученици, очакващи да научат последните клюки. „Само я изпрати ли?“ „Тя не те ли покани на чашка?“ Знаех, че трябва да запазя самообладание, за да не ме упрекнат, че прекалено възразявам.

— Хей — възкликна Лаз, разпервайки длани към мене, — ако не щеш да ни кажеш какво е станало, твоя си работа.

Накланям глава към него.

— Престани.

— Не е нужно да си толкова отбранителен. — Джери, разбира се, правеше всичко възможно да ме провокира.

— Вижте какво — казах, — ще ми се да имах какво да споделя, но нямам.

И тримата отговарят, че това не е от значение.

— Както казах — Джери начерта права линия във въздуха, — това не ми влиза в работата.

Признавам, разговорът ме забавляваше, но аз не съм от тия, дето си разправят историите, особено след като желаех да прекарам повече от една нощ с Рейчъл. Нещо ми подсказваше, че да се разкривам напълно не е препоръчително.

— Просто се обезпокоих за тебе, нищо повече — продължи Джери. — Защото, като се прибрах цели два часа и половина, след като ти си тръгна, звъннах у вас — той срещна погледа ми и се усмихна, — но те нямаше. Помислих си, че може да е станало нещо с колата ти или нещо друго.

Знам, че в този момент лицето ми стана тъмночервено. Нейт и вик се развеселиха, като видяха смущението ми. А Лаз надуши кръв.

— Предположих, че Рейчъл едва ли ще разбира от коли. А нали съпругът й беше повикан в болницата. Предполагаше се, че ще остане там часове.

Навеждам глава, но се мъча да запазя безизразно лице. Сайлас се подхилкваше.

— И какво се оказа? — Попита Нейт. — Защо си се забавил толкова?

— С колата ли закъса? — Поинтересува се Лаз. — Това ли е била причината?

Вдигам поглед и оглеждам нападателите си около масата — трима мъже с костюми и вратовръзки, които всъщност не бяха нищо друго освен деца, играещи си на възрастни. Трима ловци, които току-що бяха заловили плячката си. С цялата си сериозност, която успях да събера, казах:

— Да, закъсах с колата — и избухнах в смях.

— Знаех си — възкликна Нейт и удари по масата. Вик се захили до уши, Лаз ме замери със салфетката си.

 

 

— Сети ли се за нещо? — пита Манди. — Нещо, което някой да е видял?

— Един-два пъти съм изпращал Рейчъл до тях с моята кола.

— Някой виждал ли ви е?

— Ами, да, Манди, сигурен съм, че много хора са ни виждали. Ние изобщо не сме се крили. Нямаше причина да се крием.

— Ще направи ли необичайно впечатление на някого, че си я изпращал до тях?

Поклащам глава.

— Не знам защо би направило впечатление. Ние с нея живеем наблизо.

— Е, добре, а някой друг да я е изпращал?

— За бога, Манди, какъв съм аз, да не съм й обществен координатор? Сигурно и други са я изпращали от време на време. Казвам ти честно, нямам представа.

Манди изправя рамене.

— Не ти задавам тези въпроси, за да те ядосвам, Марти. Просто се опитвам да разбера какво ще открие Роджър Огрън.

Поставям ръце върху масата.

— Добре. Отношенията ни бяха приятелски. Може да се каже, че аз бях един от най-близките й приятели. Предполагам, че Огрън ще намери хора, които са казали, че ние бяхме добри приятели. Дали сме флиртували? Не знам. Рейчъл е много дружелюбна. Вероятно флиртува с много хора — усмихвам се на Манди и слагам ръка върху гърдите си. — Аз, от своя страна, не флиртувам.

Манди присвива очи.

— Ах, недей!

— Обиждаш ме. Аз да флиртувам?!

Тя насочва пръст към мене. Обича да прави така.

— Виждала съм как се държиш, Калиш. Ти си най-лошият вид флиртаджия. Човек сериозен, въздържан, мрачен. Искрен тип. Най-опасният вид.

Винаги е интересно да научиш какво говорят хората за теб. Не знам дали тя е права, или не. Знам обаче, че изведнъж този разговор ми става забавен. Това е едно от неуловимите неща, които ми липсват, откакто съм арестуван — размяна на мнения. Дори от малкото приятели, които са ми останали, най-многото, което получавам е съчувствие, предпазливост в подбора на думите и темите на разговор. Само сериозни разговори. Манди се отнася с мен като с нормален човек. Присмива ми се, спори с мен.

— Аз флиртувам ли с тебе? — питам я.

— Вероятно флиртуваш с всяка жена, която срещнеш.

— Включително и с тебе?

Манди ми хвърля бърз поглед, леко се изчервява.

— В момента, да — по устните й затрептява усмивка. — А сега да се върнем на въпроса. Какво друго ще открие Огрън?

— Значи, като те питам нещо лично, като искам да те опозная малко повече, това е флиртуване, така ли?

— Марти. Смени темата.

— Правя ти комплимент за облеклото ти. Това значи флиртуване.

— Виждал ли си се с Рейчъл извън дейностите на фондацията?

— Не е смешно. Кажи какво правя. Как флиртувам.

Манди поставя ръце върху масата и свива устни.

— Няма да ти угаждам, господин Калиш. Ние сме тук, за да обсъдим някои неща, свързани с делото ти. А не да анализираме умението ти да се държиш в обществото.

Предавам се.

— Моля, заповядай.

— Виждал ли си се с Рейчъл извън дейности на фондацията?

Прибирам усмивката си.

— Не.

— Никога?

След кратко мълчание повтарям:

— Не. Виж, Манди, наистина ти казах всичко.

Манди леко присвива очи и се връща към бележките си.

— О! Нашият съдия е определен. Ще бъдеш изправен пред съдия Макюич.

— Това добре ли е?

Тя се усмихва.

— Джейк е доста добър жребий, да. Той беше шериф по едно време. Малко твърдоглав като човек, но добър съдия. Не е от типа гръцки учен. Но е честен.

— Ти водила ли си дела пред него?

— Да. Първото ми углавно дело беше пред него.

— И кога ще имам това удоволствие?

— След няколко седмици. Познавайки съдия Мак, той ще настоява за по-скорошна дата.

— Това ли искаме ние?

— О, разбира се.

— Защо?

Манди се обляга назад.

— Обвинението все още изгражда казуса си. Виж, обикновено те събират доказателства и след това арестуват заподозрения. В случая не стана точно така. Те имаха известни подозрения спрямо теб, да, но не свързани с убийството. Просто помислиха, че си й любовник. Затова се опитват да те накарат да признаеш това.

— Да. Непрекъснато се връщат към това.

Тя разтваря ръце.

— Естествено. Веднъж признаеш ли връзката, топката започва да се търкаля. Ако ти си любовникът, значи ти си този, който е влязъл през верандата. Или пък знаеш кой е влязъл. — Тя пак се измества на стола си. — Въпросът е, че те нямат почти нищо, което да те свързва с убийството. Колкото по-бързо започнем делото, толкова по-добре.

Вдигам ръка.

— Един момент. Ако призная, че съм го направил, ние не печелим нищо, като действаме бързо. Защото ще сме свършили работата вместо тях.

Манди отмества поглед настрани. Повдига едната си ръка от масата и я задържа неуверено, преди да я свие в юмрук.

— Това е вярно…

— Манди, защо вие двамата сте толкова убедени, че аз ще твърдя, че не съм го извършил, след като ви казвам, че съм го извършил?

— Ти няма да се изправяш на свидетелското място, Марти. Не и ако ние следваме този курс. Но ако те не могат да докажат романтична връзка между теб и Рейчъл и не излязат с каквото и да е друго доказателство за времето до процеса, то техният казус е слаб. Наистина, не представлява почти нищо.

Ставам от стола и тръгвам към прозореца. Късно утро е и улиците долу са пълни със забързани хора.

— Значи колкото по-скоро се явим на процеса, толкова по-малка е вероятността те да намерят тялото. Или пистолета.

— Точно така.

— И ти няма да имаш проблем, като кажеш, че аз не съм го извършил, при положение че знаеш друго.

— Аз нямам проблем да предявя презумпция за невинност и да ги накарам да докажат обратното — отговаря тя. — Нямам проблем да кажа на съдебните заседатели, че щатът се е провалил да покаже извън всякакво съмнение, че Марти е убиецът. Нали затова ни нае, Марти.

Изпълва ме внезапно желание да си тръгна. Да напусна тази зала, да изоставя това дело. Поглеждам часовника си. Още няма единайсет.

— Какво ще кажеш за един ранен обяд? — предлагам й.