Дейвид Елис
Опасна игра (6)

4

Какво… Какво ще правиш?

Подскачам от възглавницата и си поемам дълбоко дъх. Поглеждам часовника върху нощното шкафче — 5:45. Спал съм само един час. Тук е жесток студ. Придърпвам нагоре одеялото и загръщам раменете си.

Чувствам главата си като напомпан плондер. Носът ми е толкова силно запушен, че дишам през устата. Гърлото ми е възпалено. Наметнат с одеялото, ставам, за да си направя кафе. Кихвам няколко пъти и грабвам книжна кърпичка от банята.

От огледалото ме гледа образ на таласъм. Подпухнали очи, бледо лице и сплъстена коса с почти прав кичур, щръкнал отзад. Поглеждам спортния часовник върху мивката. Снощните събития нахлуват в главата ми като лавина.

— Какво… Какво ще правиш? — Попита ме Рейчъл.

Какво ли прави тя в този момент? Дали е в полицейския участък? Изплашена ли е? Облекчена ли е? Дали съзнава, че сега, когато него го няма, животът й ще стане по-лек?

Онова почти сюрреалистично чувство на спокойствие от снощи сега се замени с истински, пълен ужас. Известен жител на квартала е мъртъв и кварталът ще упражни силен натиск върху полицията, за да бъде намерен. Приисква ми се да се върна в леглото. Кошмарът е за предпочитане пред действителността.

Чака ме затвор.

Разумното обяснение и самозалъгването не променят факта, че от самото начало съдбата ми зависи от Рейчъл. Тя може да се огъне и да ме издаде. Или пък да постъпи крайно безразсъдно, като излъже и по този начин да загази много с полицията. Рейчъл е открит, честен човек и не би могла да лъже убедително, дори да се е подготвяла седмици наред. При целия стрес от миналата нощ шансовете да се разчита на нея намаляват още повече.

По едно време снощи се утешавах с мисълта, че Рейчъл ще бъде толкова сломена от побоя, както и от шока и скръбта, че полицаите няма да очакват от нея никакви подробности. Представям си я как седи на стол, наметната с одеяло, втрещена и объркана, неспособна да говори смислено. Тази мисъл се задържа в съзнанието ми около половин час. После осъзнах, че, доколкото беше известно на полицията, доктор Райнарт е все още жив. Те ще организират хайка за издирването му. На тях ще им е нужно да узнаят всичко, което могат, и то незабавно.

Взех си душ и се облякох за работа. Ще стигна там към 6:45 и щом съм отишъл по-рано, ще мога и да си тръгна по-рано. Много служители си тръгват по-рано в петък. Това означава, че преди уикенда ще се наложи да прекарам само пет часа с други хора.

Излизам от външната врата и виждам вестника на верандата в обичайната си синя найлонова опаковка. Сърцето ми прескача един удар. Първото публично описание на онова, което направих, е под този син найлон. Наясно съм, че ако го прочета сега, истината за случилото се ще отприщи някои чувства, които потискам. А по отношение на чувствата на мен не може да се разчита. От особена важност е днес да се държа нормално. Ще прочета вестника, като се прибера.

Обичайното ходене пеша до влака ми действа успокояващо. Опитвам се да мисля за неща, които обикновено изскачат в ума ми, докато изминавам това кратко разстояние. За крайните срокове на служебните задачи. За издигането ми до съдружник. За блондинката, която живее на ъгъла и понякога, като минавам оттам, я виждам как се разтъпква, за да се подготви за сутрешното си тичане.

Но днес съм прекалено подранил за нея. Чакам влака почти сам на перона — само аз и един мъж с ниско подстригана коса и мърляв шлифер стоим в мълчаливо взаимно съгласие, че е прекалено студено и прекалено рано за разговори. Когато влакът пристига, си намирам място. Обикновено по това време чета вестника си, който този път оставих у дома. Другите пътници обаче са разгърнали вестниците си. Повечето от тях са ги прегънали наполовина или на четвъртина, но човекът срещу мен е разтворил вестника така, че виждам и първата страница със заглавията, и последната. Погледът ми пада върху едрите черни букви. Нещо за икономическия разцвет. По някаква противна причина очите ми се отплесват към най-горната колонка, над това заглавие. Прочитам: „Именит хирург…“ и отмествам поглед. Сърцето ми започва да тупти лудо, чувствам, че по челото ми избива пот. Скачам от мястото си и слизам. Ще взема такси. Най-полезните трийсет долара, които ще изхарча някога.

„Макхенри Стърн лимитид“ е солидна фирма за банкови инвестиции в центъра на града. Основана от Майкъл Макхенри през 1961 г, персоналът й вече наброява около триста души. Аз съм в „Недвижими имоти“. Постъпих във фирмата след дипломирането си като магистър по бизнес администрация, което стана след напускането ми на юридическия факултет. До избирането ми за партньор остават една-две години, кажи-речи най-напрегнатото време за инвестиционен посредник. Да вършиш подготвителната работа вече не е единственият критерий. Трябва да изглеждаш, да мислиш и да се държиш като партньор. Каквото и да значи това.

Двамата с Франк Тилър се опитваме от месеци да сключим сделка с група инвеститори от Тексас. Искаме да им продадем парцел от недвижим имот в предградие, който им препоръчахме като подходящ за магазини за продажба на стоки на дребно. Франк е партньор, но също така е и най-добрият ми приятел във фирмата. Той наистина иска да осъществим тази сделка — отчасти, защото знае, че тя ще бъде от голяма полза за мен. Само тази сделка ще ми донесе над петдесет процента от печалбата от предишни постъпления във фирмата.

Пристигам на работа около седем и половина. Закачам палтото на вътрешната страна на вратата на кабинета си и оглеждам обстановката. Празни опаковки, изстинало кафе, включен компютър. Виж ти, наистина дълга нощ в кабинета! Сядам зад бюрото. Ще бъде добре да съм на работа, да се отдам на всекидневието си.

Лампичката за съобщения на телефона ми мига, както снощи, и аз пускам гласовата си поща. Първото съобщение е от Пени Куин от „Придобивания“ — пита ме дали познавам някого от „Бенет Стоу“, друга инвестиционна фирма. Не познавам. Второто съобщение е от Нейт Хорнзби, аналитик на оборотния капитал в града, който работи с мене в детската фондация на семейство Райнарт.

Фондацията е филантропска организация, която подпомага деца с увреждания и в неравностойно положение от целия окръг. Тя включва хора от средите на бизнеса, които обичат да се срещат по скучни коктейли, за да набират средства за децата. После ние раздаваме парите на хората, които наистина жертват времето и енергията си в осъществяването на различни програми, включващи занимания с децата. Съпредседателите на фондацията, разбира се, са доктор Дерик Райнарт и съпругата му Рейчъл.

„… те потърсих у вас…“

Натискам бутон номер 4, за да прослушам съобщението от началото. Компютризираният глас ми казва, че обаждането е от снощи, в 9:35 часа. „Марти, Нейт се обажда. Фостър се измъкна от обяда следващата седмица. Ти беше прав. Гаднярът му с гадняр! Не знам защо си помислих, че ще го направи. Във всеки случай на нас ни трябва бързо друг говорител. Ако имаш предвид някого, уведоми ме. Мислех, че си все още в офиса. Току-що те потърсих у вас, но те нямаше, а съм напълно сигурен, че не си на любовна среща. Аз съм все още в кабинета си, ако искаш да ми се обадиш“.

Чудесно! Потърсил ме у нас снощи. „Сега, като споменахте, господин полицай, потърсих Марти у тях в четвъртък, горе-долу по времето, когато е бил отвлечен доктор Райнарт. И знаете ли, той не си беше вкъщи. Не беше и на работа, защото го потърсих и там. Неее, предполагам, че Марти не си е бил у дома, нито в офиса, когато е било извършено нападението. Как, казал ви е, че е бил? Е, в такъв случай той е долен лъжец и убиец!“

Поглеждам през прозореца на юг. Сградата ни се намира в най-южната част на центъра на града и оттук виждам малко повече от магистралата, която извежда извън града, и към конгресен център в строеж. Тази сутрин крановете вече работят, повдигах и пренасят трегери, булдозери загребват пръст.

Рейчъл е човекът, който поддържа дейността на фондацията. Докторът е… или може би беше… фигурантът, който теглеше парите. Рейчъл изпълнява задължението си да се появява пред дарителите, но истинската й страст е да работи с малчуганите, повечето от които идват от разбити семейства в града. Тя е най-щастлива, когато играе с децата в следучилищни програми, предназначени да привличат вниманието им към занимания, които са далече от това да пушат дрога или да влизат в банди, или пък когато посещава болни или малтретирани деца в болница.

Аз не върша много-много работа за фондацията. Не се чувствам удобно в такива ситуации. Съзнавам, че съм лицемерен, като върша тази благотворителна работа, за да облекча съвестта си. Изглежда, че децата, много повече от възрастните, умеят да долавят тази неискреност.

Но децата наистина се въодушевяват от Рейчъл. По някакъв начин тази богата, образована, красива жена от висшето общество може да седне с група деца в неравностойно положение и да се приобщи с тях. То е, защото на нея, за разлика от мене, искрено й е приятно да е с тях. Може би това е нейният начин да избяга от личния си живот. Каквото и да е обяснението, виждал съм я как прекарва цял час с дете, което се мъчи да сглоби най-просто изречение в илюстрована книжка, а тя му помага, като изговаря всяка сричка, после кара детето да започне отначало, и как засиява от гордост при най-малкия прогрес и прегръща детето, заради добре свършената работа.

Денят беше хубав като за град — една топла, леко ветровита, слънчева събота в парка. Бяхме излезли с близо петдесет деца, които тичаха наоколо: момиченцата скачаха на въже, играеха на дама или на нещо като гоненица, момченцата или се боричкаха за футболна топка или просто тичаха заради самото тичане.

Аз отговарях за храната, което значеше да вадя печени пилета от кошниците и да ги поставям върху подноси, покрити с алуминиево фолио. Дори бях склонил приятеля си Джери Лазаръс да ми помага и той разсипваше картофена салата в пластмасови чинии, но без особен ентусиазъм. Други от нас подреждаха сгъваемите маси и ги покриваха с покривки на червени и бели квадратчета.

Виждах Рейчъл с периферното си зрение, облечена в памучна фланелка и тъмночервени къси панталони; на врата й висеше платнена лента със свирка, която се полюшваше върху гърдите й, а в едната си ръка държеше бележник с твърда подложка. Даваше нареждания на другите доброволци. Като сочеше в една или друга посока и оглеждаше наоколо.

— Не — възрази тя убедително на някого, това е за след обяда. Преди разходката по природознание. Затова ги оставете да потичат още малко.

Прекъснах това, което вършех, и я загледах. Тя държеше под око цялата ситуация с бдителен поглед. Също както футболният защитник нападателя. Децата изрично бяха предупредени да не напускат определените граници и Рейчъл, патрулиращият наставник, правеше проверка. Тя се обръщаше, поглеждаше зад гърба си, настрани. После пак напред. Проследих погледа й и видях малко момченце. Седнало до едно дърво.

Стойката на Рейчъл мигом се смекчи. Тя бавно тръгна към детето, аз я последвах.

Момченцето дори не вдигна поглед. Тя се наведе и приклекна до него. Аз се промъкнах по-близо.

— Ей, Джейкъб — заговори тя нежно; знаеше имената на всяко дете от фондацията. — Не искаш ли да играеш? Дейвид и Бенджамин са на пързалката. Изглежда, много им е забавно.

Детето едва ли беше повече от пет-шестгодишно. Имаше късо подстригана гъста, къдрава коса и носеше оранжевата ризка на фондацията и обувки, които беше получило от нас.

— Неее — отвърна то. Без да отмества поглед от тревата между разкрачените си крака.

— А искаш ли да ни помогнеш да разпределим храната? — Опита отново Рейчъл. — Това е важна работа и знам, че можеш да я свършиш.

— Ъ-ъ — смънка Джейкъб, без да се помръдне.

— Добре — каза Рейчъл. — Тогава имаш ли нещо против да поседя тук с тебе?

Джейкъб я погледна.

— Къде е мама? — Попита той с треперещ глас.

Рейчъл побърза да отговори.

— Тя се лекува, Джейкъб. Но знай, че много те обича и не иска да те наранява повече.

Лицето на Джейкъб се сбърчи.

— Тя не искаше да го прави — проплака детето и избухна в сълзи.

Рейчъл протегна ръка и нежно го притегли към себе си, после стана, както го държеше в прегръдките си, а то обви късите си ръчички около врата й, завирайки лице в рамото й, а телцето му се разтърсваше при всяко хлипане. Тя сложи ръка върху тила му и то се сгуши в нея. Когато се обърна и зашепна нещо в ухото му, видях лицето й долепено до неговото. Сълзите й се бяха размазали по бузите й, бликаха нови. Веждите й се повдигнаха, очите й заиграха, докато говореше тихо на детето неща, които щяха да го накарат да повярва, че ще има добър живот, добро бъдеще с мама, която няма да го бие вече.

— Тук си, а?

Виждам Франк в отражението на прозореца. Завъртам стола към него и забелязвам реакцията по лицето му.

Той ме оглежда преценяващо, после повдига вежди.

— Надявам се поне да си имал добра компания.

Франк е широкоплещест мъж — играел баскетбол в колежа, това е първото, което ще ви напомни, и можел да стане професионалист, ако скъсано предно сухожилие не го било провалило, — чиято издръжливост биеше на очи през последните няколко години. Той има руса коса със сиви нишки, чуплива и въздълга според мене. Гръмогласен и наперен човек, който обича да те потупва по гърба, с добре развито чувство за бизнес, но не зачита подробностите. Само Франк можеше да си представи, че съм будувал цяла нощ, блъскайки си главата, заради тази важна среща утре сутринта. И той щеше да го направи, сигурен съм, и на сутринта щеше да се представи отлично, проявявайки цялата си находчивост. Аз обаче нямам тази дарба.

Днес Франк си е сложил риза на сини райета с бяла яка и френски маншети, тъмносини тиранти и яркочервена копринена връзка — доста дръзко съчетание. Той винаги е в добро настроение и облеклото му подчертава това впечатление. Наругавам го мислено, задето влиза толкова рано в кабинета ми, но той обича живота.

Свивам рамене, когато ми подмята, че имам уморен вид. Питам се как ли изглеждам днес в неговите очи, как ли изглеждам в очите на другите. Задържам поглед в недопитото кафе от снощи, в отвореното пликче с картофен чипс, в празната опаковка от кифла, надявайки се Франк да ги забележи и да ме попита нещо за тях.

— Адски много работиш — отбелязва той.

Във фирмата бях си спечелил име на един от най-работливите хора. „Бачкатор“ така ме беше окачествил един от старшите съдружници. Истината е, че можех да използвам по-продуктивно времето си. И за разлика от мнозина, особено семейните, не бързам да се прибирам вечер. Много хора тук ми казват, че не бива да позволявам работата да пречи на личния ми живот, на което аз мислено отвръщам: „Какъв личен живот?“.

Тилър се беше пошегувал, че можели да заковат прозорците на кабинета ми с дъски и нямало да забележа. Той подмята това с нотка на съчувствие. Знае, че родителите ми са починали и имам само една сестра, с която се виждаме не повече от два пъти в годината. Затова се е заел да влезе в ролята на заместител на баща и на мен ми е безкрайно смешен в тази роля.

Поклащам глава.

— Нещо не ми е добре. Май ме тази настинка. — Планът ми беше днес да се държа възможно най-нормално. Да не казвам, че съм уморен, болен, разсеян или разстроен. Да не правя нищо различно и по никакъв повод да не привличам вниманието към себе си. Бяха ми нужни само десет минути, за да проваля този план. Откъде измислих тая настинка! И почти забравям най-важното оправдание: „Работих късно над «Медисън»“.

Франк пляска шумно с ръце и ги потърква една в друга — бойскаут пали огън, неговият знак, че една изгодна сделка е на път да бъде изповядана.

— Я го давай по-бодро! — насърчава ме Франк с плам. Днес, казва ми, сме можели да приключим сделката. А аз се надявах да ме пита до колко късно съм работил снощи, за да му отговоря с неохота, че е минавало три. Но той добавя: — Нека направим един бърз преглед. В девет и половина?

— Чудесно.

Той се спира на вратата и се взира в мене.

— Чу ли за доктора от твоя квартал?

Смяната на темата ме стресва и, боже мой, каква тема! По някаква ужасна причина не ми беше минавало през ума, че всеки ще говори за случилото се снощи. Хрумва ми да отговоря, че не съм чул.

— Да, четох нещо набързо. — „Нали знаеш, хвърлих само бегъл поглед.“

— Набързо? Е, добре, някой влязъл с взлом в къщата му и го отвлякъл, вероятно го е убил. В твоето спокойно малко градче.

— Не знаят ли къде е? — питам. Нула на две за интелигентните отговори. Заглавието вероятно е: „Известен хирург отвлечен“.

Франк поклаща тава.

— Някакъв нахлул вътре, смятат, че го е застрелял и го изнесъл от къщата.

— Заради подкуп ли?

— Не знаят. По целия килим имало кръв.

— Само неговата кръв ли? — Господи, какъв въпрос!

Франк помълчава за момент, не е сигурен какво имам предвид.

— Ами май са отхвърлили версията за животинско жертвоприношение — и се усмихва леко на шегата си. — Пребил и съпругата му.

— Кой?

— Как „кой“? — измерваме с поглед. — Чуваш ли ме какво ти говоря? Лошите момчета, кой!

Пресягам се за книжна кърпичка и издухвам носа си.

— Тя жива ли е? — питам през кърпичката.

— Съпругата ли? Да. Макар че на косъм й се е разминало, доколкото разбрах.

Само поклащам глава, надявайки се разговорът да приключи. Гърлото ме стяга — класическата ми реакция на стрес. Изчезвай, Франк!

За миг той вдига поглед над главата ми, после се втренчва отново в мен. Лицето му помръква.

— О, по дяволите! Та ти ги познаваш… от благотворителната дейност, нали?

— Разбира се, че ги познавам — отвръщам прекалено сопнато. Това не е на добре. Захвърлям кърпичката си в кошчето за боклук зад мене. — Е, не съвсем добре, но ми се струват свестни хора — махам с ръка. — Какъв ужас! — Какъв ужас, че познавам хора, пострадали от жестоко нахлуване с взлом в дома им.

Той пак се вглежда в мене за миг.

— Ммм-дааа. Какъв шибан свят, а?

Да, Франк, какъв шибан свят. А сега изчезвай!

— В девет и половина — напомня ми той с насочен пръст.

— В девет и половина. — Кихвам в шепите си.

Франк накланя леко глава, сякаш да ме види по-ясно.

— В състояние ли си?

— Да, да, разбира се — отговарям в пълните си с пръски слуз шепи. — В девет и половина.

— Май имаш нужда от чаша кафе — той потупва рамката на вратата и си тръгва.

Мили боже, какво гадно изпълнение направих. Ами да, господин полицай, като стана дума, Марти наистина изглеждаше малко разсеян онази сутрин. Каза, че не се чувствал добре, и наистина не изглеждаше добре, сякаш почти не беше спал. И знаете ли какво още? Да бяхте видели изражението му, като му споменах за отвличането! Попита чия била кръвта по килима, а когато го попитах дали познава Райнартови, той ми се сопна.

Съзнавам, че това ще бъде моят докторат върху живота, поне в близкото бъдеще. Да отгатвам всеки разговор, който ще водя. Да се опитвам да си представям изражението на лицето си. Да виждам всичко през тази призма.

Франк е един от най-близките ми приятели и вероятно не би ме предал, дори ако му призная цялата истина, а ето че сам се хващам в противоречие. С течение на годините бях разбрал, че сериозно надценявам безизразното си лице и всъщност често физиономията ми подвежда. Хората ме вземат на сериозно, когато се шегувам, и мислят, че съм обезумял, когато не съм. Това не е най-търсената характерна черта за човек, опитващ се да прикрие убийство.

Офисът започна да се изпълва с шум и глъчка много по-рано, отколкото ми се искаше; сигурно всеки идваше със същото като моето намерение — да натъпче главата си с подробности в последния момент, за да си тръгне по-рано и да удължи уикенда си. Седя в кабинета си, не правя почти нищо до минути преди осем. После секретарката ми Дебра надниква през вратата. Деб работи за мен вече четвърта година. Тя е дребничка жена, не повече от метър и петдесет и пет, с гъста руса коса, покрита с лак. Деб е истински малък боен кораб; може би гледа на чиновниците с прекалено недоверие, бързо заема отбранително положение към другите освен към мен. Намирам я за доста привлекателна, само дето си слага много грим и отделя прекалено внимание на външния си вид.

— Здравей! — с толкова се изчерпва сутрешният й поздрав, докато прелиства някакви документи. Подава ми договора „Медисън“. Вдигайки поглед към мене, престава да прелиства. — Добър вид имаш, няма що! Дълга нощ ли?

Гласовата поща в нашия офис позволява да подминеш компютризираното съобщение за часа на обаждането, като натиснеш бутон номер 1. Надявах се, че Деб няма да го направи и ще чуе, че съм й оставил съобщение в три часа сутринта.

— Благодаря, че забеляза — казвам. Да видим сега дали ще успея да не оплескам и този разговор. — Тилър се отби тук във връзка със сделката за търговската площ.

Отново забождам поглед в храната ми от снощи. Някой ще я забележи ли все пак?

— Трябва да излезеш от документа „Медисън“ — смъмряме Деб.

В нашата компютърна мрежа двама души не могат да работят едновременно по един и същ документ. Е, поне уточних нещо с нея: работил съм до късно. А може би тя ще си помисли, че съм влязъл в документа едва тази сутрин. По дяволите!

— Извинявай — казвам й. — В три часа през нощта умът ми не е чак толкова бистър.

Тя не казва нищо, за мое голямо съжаление, само се пресяга покрай мене към клавиатурата и чуква два-три клавиша, за да излезе от документа. Поглеждам книжата, които е оставила пред мен.

— Марти, ти наистина изглеждаш ужасно. Трябва да си вървиш вкъщи.

Грабвам книжна кърпичка секунди, преди да кихна. После кихам още веднъж.

— Не мога — отговарям, преди да си издухам носа. — Срещата във връзка с „Медисън“ е днес. Именно затова работих толкова до късно снощи.

Скръстила ръце и с леко наклонена настрани глава, тя ме поглежда с нейния си майчински поглед. После кимва към бюрото.

— Хубава закуска.

Най-сетне! Тя забеляза. Но чакай… закуска ли каза?

— Не, това не ми е закуската — поправям я. — Тази храна е от снощи. Това ядох снощи.

В погледа й се появява известно любопитство към охотата, с която обяснявам избора си за снощната вечеря.

— До-бре — казва тя предпазливо. Разбира се, Марти, както кажеш. Странно.

Деб се пресяга към договора и го разлиства до страницата, която тя е отбелязала с жълто листче.

— Не разбрах точно какво си написал тук.

— Къде?

— Тук — тя прекарва дългия си нокът под думите. — Разчитам го като „сервитутно право и индосиране“. Но нещо не ми се връзва.

Вземам листа и чета.

— Какво ти е на пръстите?

Оставям договора и поглеждам дясната си ръка. Показалецът и средният ми пръст са подути и леко морави.

— О, нали знаеш — подхвърлям нехайно. Аз обаче не знам. — Изкълчих ги, докато играех баскетбол.

Тя внимателно поставя ръка под тях.

— Да не си ги счупил?

— Не ми се вярва. — Вземам договора с лявата си ръка и започвам да го чета.

— Посегателство. Сервитутно право и посегателство — подавам й обратно договора.

— О! Добре. Това вече е смислено. — Тя грабва и останалите листа от мене. — Ще ти ги върна лично. — На път към вратата се спира. — Санди има марля и бинт. Трябва поне да ги превържеш. Мога да…

— Деб, нищо им няма.

— Сигурен ли си?

— Остави това, чу ли?

Тя свива рамене и излиза. Пак кихвам. После пак. Точно тогава решавам, че няма да напускам кабинета си днес, освен ако не се наложи.

Преставам да се правя на болен, за да обясня унилия си вид днес. Срещата с тексаските инвеститори върви добре; като че ли само в този отрязък от време днес злодеянието с Райнарт не става тема на разговор.