Дейвид Елис
Опасна игра (19)

17

Изстенвам, преди да отворя очи в събота сутринта. Чувствам тъпа болка в гърба от позата ми в креслото, където бях спал цялата нощ. Присвивам очи към часовника на видеото върху телевизора. Малко след единайсет е. Слънцето огрява верандата ми — беше се показало за първи път от няколко дни насам. Телевизорът работи, двама от Вашингтон спорят за и против участието на представители на малцинствата в новинарските емисии.

Ризата ми е залепнала за гърдите, лицето ми е влажно. Изпотен съм от палтото, което не бях свалил цялата нощ. Облизвам устни и усещам вкуса на уиски.

Най-накрая се надигам от креслото и се отправям към входната врата. Но не искам да я отварям. Отивам до прозореца и поглеждам навън. Алеята за коли е празна. Единствената кола, паркирана на улицата, е на съседите.

Тъй като няма какво да правя, се връщам до потното кресло, вземам дистанционното и започвам да превключвам каналите. По спортния канал предават състезание с мотоциклети — малко ми е раничко за първите колежански крясъци за деня. Връщам се обратно на дебата по пренебрегнатите въпроси на малцинствата, тема, върху която обикновено вземам твърдо становище. Повече от всичко искам да се интересувам от този въпрос, да се интересувам от същите неща, от които днес се интересува всеки. Дали футболният отбор на колежа ми ще се класира за „Джипър“. Дали да ида да поработя в офиса, или просто да се наслаждавам на хубавия ден навън. Дали да почистя къщата, или да го отложа с още една седмица.

Но от вечерта, когато доктор Райнарт напусна този свят, нищо друго не ме интересува освен разследването. Приветствам всякакво отвличане на вниманието — работа, спорт, разговори с приятели, — но него не мога да изхвърля от мисълта си. С всеки изминал ден, то ме завладява все повече. За кратко време, тук или там, то напуска ума ми, само за да ме връхлети пак с нова сила.

Най-сетне свалям дрехите си от предишната вечер и влизам под душа. Прекарвам там половин час, като търкам всяка пора и измивам неколкократно косата си с шампоан. Горещата вода свършва и аз затварям крана. Излизам изпод душа и дори не посягам за кърпа, просто заставам мокър и гол пред обточеното с пара огледало и гледам отражението си в него.

Тя леко ме избута крачка назад и доближи лице до моето. Загледа ме със спокоен. Твърд поглед право в очите. Почувствах ръцете й върху копчето на панталона ми. Разкопча го. Усещах сладкия й дъх в лицето си, очите й, все още впити в моите, наблюдаваха реакцията ми, когато хвана ципа ми. Панталонът на смокинга ми е малко голям; бях взел под наем костюма за благотворителния коктейл на фондацията. Тя дръпна надолу ципа и панталонът се свлече до глезените ми. Тя отново се пресегна, откопча пояса ми и го пусна на пода. Ръцете й се плъзнаха по плисираната предница на ризата ми, едната й ръка се задържа върху сърцето ми, което биеше през плата. Това я накара да се усмихне леко.

Ноктите й залъкатушиха надолу към талията ми. Тя пъхна пръсти под ластика на боксерките ми. Смъкна ги по кожата ми, над ерекцията ми и ги пусна да се изхлузят в краката ми. Продължаваше да ме гледа в очите, наслаждавайки се на възбудата ми, като в същото време я поддържаше после отстъпи крачка и наведе лице към гърдите ми и още по-надолу.

* * *

Очите ми отново са на фокус и аз поглеждам мъжа, приведен над мивката в банята, с мокра коса, паднала върху челото му, едната му ръка подпряна на мивката, другата не се вижда в огледалото. Не настройвай екрана си — това е твоят главен герой в най-чистата му форма. Изглежда над средна възраст, със солидна работа, с доста добри намерения в общи линии, куп предложения от противоположния пол през годините, но ето ме сега — стоя сам в баня, гол като пушка, пренебрегвайки опасностите, докато мисля за жена с бъдеще, което вероятно не включва мен.

Подсушавам се, като внимавам с интимните части, и навличам бархетна риза и анцуг — обичайното ми облекло за почивните дни. Поглеждам преливащите от коша дрехи за пране в килера, преди да се просна на леглото.

„Страх от интимност“, беше казало за мен едно старо мое гадже от колежа. Лора Брейдуд — второкурсничката с първа специалност класическа литература и с втора специалност аматьорска психология — беше направила това изявление с драматично въртене на главата и с ръце на хълбоците. Изявление, от което бях избухнал в силен смях, а госпожица Брейдуд напусна стаята обидена. Защо се разсмях? Защото беше абсурдно ли? Защото истината беше по-неприятна от нейната диагноза ли? Или просто се присмях на театралното, самомнително държане на Лора? Може би поради всичко това заедно.

Не, госпожице Брейдуд, не е страх от интимност. Просто е липса на желание. Трябва да съм бил болен в деня, когато са раздавали импулси за любов, приятелство и семейство, защото аз не изпитвах абсолютно никакво желание към никое от тези неща. Никакво. Нула. Аз съм човек, който обича да лети сам, където няма разочарования, обвързвания, кавги, очаквания, извинения. Мисълта да имам деца, да гърча след тях и току да поглеждам часовника на работното си място, да бързам да се прибирам, за да измия дупетата им или да им дам ключовете за колата, ме изморява, да не кажа — отвращава. Веднъж подметнах на Джери Лазаръс, че отказвам да направя дете в днешно време, докато не съм готов да му дам обвързаността, която баща ми ми даде. Но истината е, че никога няма да бъда готов за това. Просто не го желая. Вижте, аз не съм бунтар. Дадох своя принос за това да работя, да преживявам и още нещичко. Колеж, студентска квартира, магистърска степен, добре платена работа в небостъргач в центъра на града, дори и участие в благотворителна дейност. На думи нямам грешка. Но когато димът се разнесе, остава просто един най-обикновен малко смахнат Марти, който си върши работата и очаква деня, когато всеки ще види, че царят е гол.

Както казват, всички ще умрем. Само че аз просто го знам по-добре от повечето хора.

Надигам се, когато на вратата се звъни настоятелно. Отивам в банята и прокарвам пръсти през влажната си коса, като й придавам вид, наподобяващ прическа на юпи — назад от лицето, с няколко кичура, падащи напред. Намирам портфейла си в палтото, свито на топка до леглото. Също и ключовете. Звъни се втори път и тогава загасвам лампата в спалнята. Слънцето създава впечатлението, че навън вероятно е по-топло, отколкото е в действителност, но аз не си обличам яке. Някак странно е, че слънцето избира тъкмо днес да покаже сияйното си лице.

На вратата се звъни нетърпеливо, докато слизам по стълбите. Нарушавам обичайната си практика да погледна през малкото правоъгълно прозорче на вратата, за да видя кой е; дори и в обърканото си снощно състояние не ми беше трудно да забележа колата, която ме следеше. Хвърлям един поглед наоколо — лампите са загасени, телевизорът е изключен и е изпълнен с надежда да си почине по-дълго. Поемам си дълбоко въздух, дръпвам резето и отварям вратата.

Бутвам навън мрежестата врата с усмивка, която е по-скоро израз на смирение, отколкото на радост. Може би в известен смисъл съм и облекчен.

Детектив Къмингс изсумтява едно „Здравейте!“ и добавя:

— Искаме пак да си поговорим, господин Калиш.

— Добре.

— В участъка — уточнява той важно, с изпъчени гърди.

— Дадено.

— Искате ли малко време, за да се облечете?

— Не — отговарям. Готов съм.