Дейвид Елис
Опасна игра (43)

41

Жилището на Манди е на таванско помещение в центъра, в Уест Сайд, където преди десетина години широките комини направиха място за няколко постройки, пълни с юпита, които не се мислят за юпита и искат да ходят пеша на работа и да избягват по-модните си съкварталци. Площта на жилището й е около деветдесет квадратни метра в най-добрия случай, но подовете от явор, високите тавани и еркерните прозорци създават усещане за простор. Вечерята беше моя идея след безкрайния следобед, преминал в преглеждане на папките на обвинението. Първия път Манди отказа с усмивка. Втория път беше малко по-красноречива и ми обясни по възможно най-непринуден начин, че вероятно това не е добра идея. Но и двамата трябва да ядем, настоях аз, тогава защо да не хапнем някъде набързо. Накрая тя отстъпи.

След като се споразумяхме, само споменаването на новия тайвански ресторант в квартала й, превърна бързото похапване в дълга вечеря. А след бутилката вино, поръчана от нея, тя ме покани у тях за едно питие след вечеря.

Правя й комплимент за апартамента й. Тя ми разказва, че го е купила преди по-малко от година, след като заплатата й от пет- е скочила до шестцифрена в новата фирма. Манди говори за тези неща, като заплатата си и от този род, по начин, по който аз никога не бих могъл. Живея живота си, затворен в постоянна черупка, с табела на гърдите Не влизай. Върху „табелата“ на Манди пише Влез.

Манди ми разказва за семейството си (родители, и двамата живи, пенсионери, в Аризона; двама братя, единият играе бейзбол в малък спортен клуб в Оклахома, другият преподава социални науки в гимназия в Айова). Разказва ми и за детството си (мъжкарана, която играела бейзбол и футбол, после в студентския отбор по тенис, получила стипендия за щатския университет в Айова, а после в юридическия факултет в Мичиган). Слушам я прехласнат и искам да науча всичко възможно за тази жена, която всъщност не е нищо повече освен мой адвокат. Задавам въпроси, подмятам обичайните си остроумия. Една наистина приятна вечер, предимно защото не сме заговорили за мен.

Но после настъпва обичайното замиране на разговора. Двамата отпиваме бавно от виното. Поглеждам през прозореца към една висока сграда, пълна с хора, които имат по-неусложнен и по-щастлив живот. Забелязвам, че Манди ме поглежда неколкократно.

— Предполагам, че е мой ред — казвам. — Историята на моя живот.

Манди се усмихва.

— Не е наложително.

Тя беше надзърнала в света ми; бях й разказал малко за баща ми и миналото ми. За човек с интелигентността на Манди едва ли е трудно да забележи, че най-малко влечение изпитвам към миналото си.

— Всъщност — продължава Манди, — иска ми се да те попитам нещо.

— Давай.

— Надявам се, че нямаш нищо против.

— Питай каквото искаш.

— Сигурно ще ти се стори глупаво.

— Баща ми винаги казваше, че единствените тъпи въпроси са онези, които не сме задали.

Тя се усмихва механично, но после става сериозна и любопитна. Вече не ме гледа в очите; прокарва пръст по ръба на чашата.

— Страхуваш ли се? — пита тя.

— Разбира се, че се страхувам.

— Да. Разбира се. Просто не ти личи.

— Това е, защото съм фаталист. Сякаш знаех, че това по някакъв начин, в някаква форма ще се случи.

Това е чистата истина. Това е Калиш Наивника: Аз не поддържам теорията, че всички хора в същността си са добри. Вярвам, че в кипящите дълбини на моята същност има помийна яма за всичко… — поради липса на подходяща дума, ще го нарека — лошо. Буквално казано, един гьол от несигурност, страх, предразсъдъци, гняв, отмъстителност, отстъпление. А пък животът не е нищо повече от катерене по стръмния хълм към обетованата земя, към себеутвърждаване, предполагам, или към задоволеност. Хълмът е скалист, което ми дава предостатъчна възможност да напипам къде да се вкопчвам, докато се издигам, независимо от много силната гравитация, която ме тегли надолу. А когато падам, приземяването е меко, гьолът е освежаващ и успокояващ. Понякога си мисля, че никога няма да понеча да се покатеря отново. Не и когато водата е толкова топла.

— Мисля, че си прекалено строг към себе си — отбелязва Манди.

— Вероятно е така. — Обръщам се към нея и вдигам единия си крак върху дивана. Какви врати отваря тази жена! — Истината, Манди, е, че има нощи, когато лежа буден и само плача, моля се и се питам защо ми се случи това. Поверявам живота си в ръцете на двама души, които само допреди два месеца изобщо не познавах. Тази бъркотия, цялата сложна бъркотия, в която живея ден след ден, сега я прехвърлям на двама съвършено непознати и искам от тях да я оправят. Най-малкото, това е доста несигурна работа.

Манди, която няма навика да крие емоциите и изражението си, сега ме гледа с тъжни очи и свити устни.

— Ние ще направим всичко, което можем.

— О, знам това. Не се оплаквам от адвокатите си, повярвай ми.

— А и аз не съм непозната.

— Не, не си. — Усмихвам й се и вече съжалявам, че хвърлих сянка върху вечерта. Тя се обляга назад на дивана и кръстосва крака. Двамата гледаме през прозореца като тийнейджъри, зяпащи звездите, и чакаме да премине изненадващо неудобния момент. Не, Манди, ти не си непозната.

— Кажи ми нещо, което не си казвала на никого досега — подканвам я аз.

Тя се усмихва.

— Ако е възможно — добавям.

Усмивката й става по-широка и тя обръща глава.

— Май съм склонна да говоря надълго и нашироко.

— Не, не. На мен ми харесва.

Тя отпива от виното и се замисля. Изпили сме две бутилки и половина вино и предполагам, че задръжките, които е имала, вече са изчезнали.

Обръща към мен и се обляга с лакът на възглавницата.

— Веднъж ти ме попита защо съм напуснала областната прокуратура.

— „Смяна на обстановката“ — повтарям думите й.

— Е, да. — Тя вдига чашата си и отпива. Лицето й става напрегнато, очите й стават безжизнени, с призрачен поглед. После тя се опомня, премигва и поглежда към питието си. — Водила съм много такива дела, нали така? И понякога не съм напълно сигурна, че точно това е бил човекът. Не ме разбирай погрешно, в деветдесет и пет процента от случаите не съм имала никакво съмнение. Никакво. Но все пак остават пет процента, нали разбираш? Разполагам с повече от вероятната причина, но имам известно съмнение. Може човекът да си е навлякъл белята, опитал се е всячески да се измъкне, надхитрил е ченгетата и се отървал от арестуване. Но с какво един хулиган е по-различен от друг, нали така? Ако те не са извършили едно, то вероятно са извършили много други неща и са минали безнаказано. Нали така? Големият уравнител.

Тук тя млъква. Изглежда, има още много да добави, но се въздържа, нещо непривично за Манди. Подканям я да продължи.

— Това е закостенялото мислене — продължава тя. — Искам да кажа, че хората, с които работя са чудесни. Чудесни мъже, чудесни жени. Но те просто имат това проклето закостеняло мислене. — За първи път чувам Манди да ругае. Тя вдига пръст. — Нито веднъж не чух някой да даде задоволително обяснение за оправдателна присъда, като подметне например: „Ей, може пък човекът да е бил невинен“. Винаги е едно и също — съдебните заседатели били обезсилени, човекът лъжел наляво и надясно, съдията бил идиот, защитникът бил мошеник. Нито един не признава, че може да е сгрешил.

— Може би те просто не искат.

— Така е. — Манди размахва ръце и от чашата й се излива малко вино на пода, без тя да забележи. — Те са толкова стряскащо глупави, че пращат някого в затвора за нещо, което не е извършил, като убеждават себе си, че преценката им е безгрешна.

— Манди…

— И повечето от тези подсъдими, включително и онези пет процента, — ами те нямат Пол Райли за защитник. Техните адвокати имат по сто дела на седмица, търчат от една съдебна зала в друга, проверяват календарите си по коридорите, за да си припомнят кой е клиентът им тази сутрин. Случвало ми се е адвокати да идват при мен и да ми казват, че са тук за делото „Райън“ и ми показват един от подсъдимите в клетката, а аз им казвам, не, онзи човек там е Менинг, а те: — О, да бе, да, Менинг, и хукват обратно към куфарчетата си, за да извадят друга папка. Някои от клиентите им нямат и най-малък шанс.

Тя отпива отново, ръцете й леко треперят. Очите й се взират в безкрайността и когато продължава, се питам дали все още говори на мен.

— Няколко месеца преди да напусна, имах едно дело. Обвинен по три параграфа с утежняващо вината сексуално насилие. Имаме показанията на четиринайсетгодишно момиче, че обвиняемият, неин втори баща, я е изнасилил. Разпитваме и пастрока й. Той казва, че тя лъже, че го мрази, че двамата не се погаждат. Но се кълне, че никога не е правил секс с нея.

— Вярно ли беше?

— Не знам. Той твърдеше така. Ние обаче казваме „не“, повдигаме обвинение срещу мъжа и започваме процес. Изпратихме момичето на гинекологичен преглед и получаваме доказателство, че девствената му ципа е разкъсана. С други думи, доказателство, че това четиринайсетгодишно момиче е имало полово сношение. Очевидно, това подкрепя нейната версия и ние връчваме доказателството на защитата. Пастрокът й казва, че разкъсаната ципа не доказва нищо, тъй като заварената му дъщеря е правила многократно секс с приятеля си. Разговаряме с приятеля й, който накрая признава, че е имал полово сношение с нея. Следователно съществува и друго обяснение за физическото доказателство, друга причина за разкъсаната ципа, освен пастрокът й. Нали така?

— Да.

— Така. В този щат има един закон, според който, при дело за изнасилване, не можеш да използваш доказателства за миналия полов живот на жертвата. Нали разбираш, това, че една жена е правила секс преди време, не означава, че иска да го прави с всеки, който пожелае. Това е добър закон, велик закон, но има изключение за показания, които са толкова важни, че справедливостта изисква те да бъдат признавани. И тъй, аз си мисля, че защитата има внесено преди делото искане до съда да бъде взето предвид доказателството, че това момиче спи с приятеля си. Не да се опитат да я изкарат, че има случайни връзки — те просто искат да са в състояние да обменят на съдебните заседатели, че разкъсаната ципа не доказва убедително, че именно вторият й баща е бил този, който е имал полово сношение с нея. Разбира се, това доказателство трябваше да се признае.

Тя млъква за момент, потиска риданията си и махва с ръка.

— Но моя работа ли е да кажа: да, разбира се, добре, влиза ли в сила доказателството? Не, не е. Моята работа е да им възразя. За доброто на Народа, нали разбираш. Аз се опитвам да не им се бъркам в нещата, те се опитват да не се бъркат в моите, а някъде по средата е истината… И тъй, идва време за исканията пред съда преди делото. Първо отхвърляне — защитникът закъснява двайсет минути, а това при съдия Донъхън означава, че вече си загазил. Второ, същият този адвокат вече е имал дисциплинарно наказание, така че ще получи второ. А аз знам със сигурност, че съдия Донъхън презира този мъж — тя прави кратка пауза и продължава: — И тъй, адвокатът иска съдът да издаде решение да се приеме това доказателство. Той започва да излага изключенията в закона за изнасилване на непълнолетни момичета. Съдията не го оставя да довърши. Отхвърля се. Отхвърля се! Пастрокът вече няма защита. Той дори не може да спомене, че заварената му дъщеря е спала с приятеля си. Заседателите ще чуят заключението за физическото доказателство за разкъсаната ципа, ще погледнат към това привидно невинно четиринайсетгодишно момиче и ще си кажат: кой друг би могъл да бъде отговорен?

— Може би той ще спечели при обжалването — предполагам аз.

Манди поклаща бавно глава и се усмихва пророчески.

— Няма обжалване. — Гласът й е равен. — Когато искането му бе отхвърлено, на него му стана ясно, че той е бита карта. Минимум двайсет и пет години затвор очакваше клиентът му. Ние сключихме сделка за дванайсет. Знаеш ли какво каза шефът ми? Сметна, че дванайсет години било доста леко наказание — тя въздъхва. — Доста леко. Имаш ли представа как се отнасят в затвора към изнасилвачи на деца?

Докосвам ръката й.

— Недей да се обвиняваш.

Тя се разсмива.

— Просто си върша работата, това е — и пресушава чашата си. — Не биваше да възразявам срещу искането. Предполагам, че щяха да ме изхвърлят от прокуратурата, задето допускам по-раншен секс без борба. Но този човек ще прекара поне шест години в затвора, защото часовникът на адвоката му изостава и съдията го мрази — тя прехапва устни. — Имах възможността да направя нещо, Марти.

— Наистина ли вярваш на разказа на втория й баща?

— Не знам. Мисля, че не исках да му повярвам. Знаеш ли, така те увлича това съперническо естество на нещата. Аз съм благородният прокурор; всичко, което аз правя е за доброто на Народа, а всичко, което прави защитата, е да изопачи истината.

— Ти не си такава, Манди.

— Не, не съм. Но допуснах да стана такава.

Докосвам ръката й и се измествам по-близо до нея.

— В деня, когато напуснах… по-рано същия месец бяхме издали присъда за нанасяне на тежка телесна повреда. Адвокатът на защитата идва в съда, за да внесе искане за възобновяване на делото. В искането му беше написано следното — тя вдига един пръст. — Изречение първо: „На обвиняемия беше отказано правото на честен процес“. Изречение второ: „На обвиняемия беше отказана подобаваща законна процедура“. Изречение трето: „Не беше доказана безспорната вина на обвиняемия“. Край. Никакви разяснения на фактите по делото. Никакво цитиране на съдебните решения. Само толкова беше целият иск! Такава защита получава този човек — Манди повдига рамене. — Аз… аз просто не можех повече да върша тази работа.

Приближавам се още малко.

— Само толкова са нещата, които може да направи сам човек — казвам тихо.

— Е, не аз ще съм този човек. Повече, не!

Задържам дланта си върху ръката на Манди секунда по-дълго, после я отдръпвам, а Манди тихичко хлипа. Страхотна двойка сме — двама души с неосъществени кариери, с единствената разлика, че Манди поне е направила нещо по въпроса, макар и само чрез бягство. А аз — аз се тътрех без планове за дръзкия ход, чаках да се изнижат дните и се самозаблуждавах, че тлъстата заплата си заслужава. И аз като нея искам да натисна бутона за „пренавиване“. Дори и ако ме намерят за виновен. — Боже, особено ако ме намерят за виновен — искам да съм в състояние да погледна назад и да се усмихна.