Дейвид Елис
Опасна игра (54)

52

Много ме устройва, че той е светски човек — всеки петък вечерта излиза някъде. Опасно е да се влиза в дома му денем, колкото и да ми е лесно да се промъквам вътре с дубликата на ключа му, който си направих. Вечер е за предпочитане.

Качвам се в спалнята му и през прозореца оглеждам къщата на Рейчъл. Тя тъне в мрак. Оставям бинокъла си на нощното шкафче и вдигам слушалката на телефона му.

Набирам номера и включвам телефонния й секретар. Оставям съобщение за благотворителна кампания за набиране на членове, проявява ли тя интерес? Говоря, докато устройството изключи — деветдесет секунди. Изчаквам няколко минути и отново набирам номера й. Този път не казвам нищо, преправените ми гласове се изчерпаха. Устройството изключва след десет секунди.

Слизам на долния стаж и отивам при гардероба до входната врата. Прехвърлям закачалките с връхни дрехи и накрая намирам коженото яке, което бях забелязал по-рано. То е най-отзад, при по-леките палта, които той не носи по това време на годината. Хващам ципа на якето и го повдигам. От него се люлее медно триъгълниче с името на произволите ля — „Дрифтърс“. Познато име, виждал съм негови реклами — мършави манекени с мрачни, брадясали лица. Много шик, господин Спровиери.

Пребърквам външните джобове на якето и не мога да сдържа воайорския трепет, че се ровя в нещата му. Една дъвка, два ментови бонбона, покрити с власинки, около трийсет и пет цента в монети и две, смачкани на топка хартийки. Изглаждам първата. Разписка от банкомат, която удостоверява с блед зелен печат, че на 11-ти септември той е изтеглил сто долара от банковата си сметка. Различавам и част от номера на сметката му. Тя е по-четлива.

Оттам се запътвам към мазето. Отключвам вратата и слизам по стълбите, стъпките ми отекват шумно по дървото. Мазето много прилича на мазето в къщата, в която отраснах във времето, когато повечето хора не обзавеждаха мазетата си с апаратура за развлечение и гимнастически уреди. Циментов под, прашни стари кушетки, работна маса с циркуляр. Вдясно от стълбите има комплект тежести, няколко щанги и пейка, електронен дартс само с две стрелички, забити в него. Вляво — билярдна маса и старо прашно огледало, облегнато на стената.

Тръгвам по циментовия под към задната част на мазето. В ъгъла, до стената, има дъбов скрин с етажерки. До него — ниска, широка дървена ракла.

И ние имахме стара ракла в мазето на къщата, в която израснах, много подобна на тази. Нашата скърцаше и родителите ми държаха там сувенири от детството ми. Помня, че когато се местехме в друга част на града — тогава бях в гимназията, — майка ми вървеше след носачите и им подвикваше да внимават много с безценната й ракла.

Отварям тази ракла с облак прах, но без никакво скърцане. Поглеждам вътре и не мога да не се усмихна — тя е пълна е гимназиални споменици, една шапка и тога от завършване на някакво учебно заведение, няколко избелели бележника и един албум за изрезки от вестници и списания. Преди да си тръгна, ще погледна снимката му в неговия споменик и ще прочета помпозните послания, които са му писали негови приятели и приятелки. Надявам се да държим връзка. Беше велико, че се опознахме. Бъди все тъй страхотен. Може и аз да добавя нещичко от мене. От рода на: Аз те видях.