Дейвид Елис
Опасна игра (3)

1

Този път нещо не е наред.

На 18-ти ноември вятърът е необичайно силен за това време на годината, дори за климата на Средния запад — довява мъгла и реещи се в нощния въздух листа. Това доста затруднява изкачването ми по трите акра заден двор на семейство Райнарт. Земята е твърда, но все още влажна от днешния дъжд. Краката ми се подхлъзват по килима от мокри листа. Мислено ругая времето в Средния запад, циганското лято, което ни докара тези листа — те трябваше да са изчезнали преди седмици, — и рязкото спадане на температурата завчера. Мъглата почти вледенява бузите ми, които са единствените части на тялото ми, изложени на атмосферните влияния. Но дори докато бъхтя нагоре по хълма, забил поглед в земята, не само за да се предпазвам от вятъра, но и за да внимавам къде стъпвам, пак чувствам, че нещо не е както трябва. Този път нито сърцето ми подскочи както винаги, когато прекосявам откритата площ, нито ме изпълва смътното вълнение, докато наближавам къщата. Нещо е различно.

Оправям отново вълнения шал, който, увит плътно около лицето ми, не престава да дразни кожата ми. Преди да премина над рекичката, бях принуден да го завържа на възел на тила, иначе вятърът щеше да го отнесе. Сега час по час се спирам и го придърпвам нагоре, за да покрия носа си.

Крача напред с наведена глава и поглед настрани; и това положение не ме защитава от безпощадната вихрушка. Свил съм ръце в юмруци, за да ми е по-топло и пръстите на ръкавиците ми висят празни.

Изкачвам хълма и съм на трийсетина метра от старата къща във викториански стил. Има вече… колко… шестнайсет години, откакто завърших гимназия, а според краката ми — сякаш е било преди трийсет. Поемам си дъх до любимия ми дъб, чиито голи клони вятърът извива безмилостно ту на една, ту на друга страна.

Имението на доктор Дерик Райнарт и съпругата му Рейчъл се издига величествено на върха на малко възвишение в предградието Хайланд Удз. В този уединен квартал на северното крайбрежие човек вижда предимно ширнали се зад къщите акри площ с невзрачни градинки отпред — един доста скромен екстериор, прикриващ лукса вътре. Тази част на предградието се обитава от висшата класа — не милионери по наследство, а заможни хора от работещата класа, висши служители, лекари, адвокати по неимуществени вреди, бивш губернатор — и къщите в този район ми напомнят на мънички феодални владения: широки парцели земя, оградени от дървета и храсти, служещи повече да осигурят уединение, отколкото да правят впечатление. Това не е лошо все пак — няма начин някой съсед да ме види тук.

Райнартови имат дълга, дървена задна веранда с изненадващо проста дървена мебел и газово барбекю, покрито по това време на годината с дебела сива мушама. Дневната се намира в задната част на къщата и от нея се излиза на верандата през широка плъзгаща се стъклена врата с копринено перде, което…

Пердето е дръпнато.

Момент. Днес е четвъртък, нали? Да, точно така. Закъснял ли съм? Възможно ли е вече да го е направила?

Припряно дръпвам нагоре ръкава на якето си, за да погледна часовника си, но ръкавиците — затрудняват движенията ми. Не, не. Не може да съм закъснял.

Не. Светещите цифри показват 9:34. Както обикновено съм подранил. Може би тя още не е готова. Но… това също е необяснимо. Тя знае, че идвам тук по-рано, харесва й, че чакам, изпълнен с упование. Не, пердето със сигурност трябваше да бъде спуснато.

Постоявам още минута-две, оглеждайки къщата, но не виждам нищо няма и следа от Рейчъл. Тази нощ по небето не блещука никаква светлинка; не се чува жужене на насекоми. Воят на вятъра така заглушава всички звуци, че все едно гледам ням филм, в който също няма много за гледане.

Може би тя просто закъснява, нищо повече. Може би скоро ще слезе долу. Смъквам шала си тъкмо навреме, за да кихна в ръкавиците си. После кихвам още веднъж. Избърсвам ръцете си в дървото.

— Това е нелепо — изричам аз пред никого, въпреки че това не е най-подходящото определение за поведението ми в момента — зрял мъж, който се промъква крадешком в дома на омъжена жена. Патетично. Покварено. Извратено. Или всичко от изброеното?

Замислям се дали да не си тръгна. Едва ли е повече от минус шест градуса при комбинацията от температура под нулата и силен вятър. Божичко, как яростно шиба вятърът.

— Историята на моя живот — промълвявам отново пред несъществуваща публика. Да си се пременил и да няма къде да отидеш!

Мислите ми се отплесват от прекъснатата волност на въображението ми към утрешната ми работа. Тъй или иначе трябва да се прибера по-рано и да се подготвя за важната среща. Май е по-добре, че стана така. Време е да се връщам, дотук с щастливите мигове, дългът ме зове. Краката ми обаче, са като сраснали със земята. Сещам се за думите на Рейчъл преди близо две седмици. Бях споменал съпруга й между другото, под формата на невинна забележка, дори не си спомням в каква връзка. Тя избухна в сълзи, изкриви лице, стисна силно очи.

— Кажи ми, Рейчъл.

Тя поклати глава и прошепна:

— Не мога.

Повдигнах се на лакът в леглото и пригладих назад кичури от бретона й.

— Кажи, миличка, кажи ми какво става.

Тя престана да хлипа за момент. Преглътна силно.

— Разбере ли, че съм казала на някого…

— О, миличка, той никога няма да разбере. Да не мислиш, че ще му кажа? — И се разсмях, после взех ръката й в своята. — Че си казала какво на някого?

Лампите горе светят. Вглеждам се в прозорците. Никакви силуети. Никакви признаци на живот.

— Понякога — подхвана Рейчъл — понякога той… — Очите й се затвориха, устата й се изкриви в неодобрителна гримаса.

— Рейч, сладка моя, това съм аз. Можеш да ми кажеш.

Тя изпусна въздишка. Най-накрая се реши. Ще ми каже. Впери очи в моите.

Поглеждам отново в дневната, единствената стая, в която мога да виждам какво става. Нищо. Нада^[1]. Последните две стъпала на стълбището, водещо към долния етаж, са извити и свършват до облицования с кремави плочки коридор, който минава покрай хола и стига до дневната. От мястото си виждам тези последни две стъпала, коридора и дневната. В дясната част на дневната има бял, изкусително мек диван. В дъното, срещу плъзгащата се стъклена врата, е барът с подредени бутилки алкохол и дъбови шкафчета отдолу.

Оглеждам отново къщата. Няма жива душа.

— Прави го само понякога — продължи тя, извинявайки съпруга си. — Само когато е пил.

— Добре — казах тихо, — само понякога значи — повдигнах ръка към лицето й, но в същия момент реших, че жестът е неуместен. На нея й е нужно пространство, време.

Тя отново въздъхна, цялото й тяло потрепери.

— Той ми посяга, Марти — прошепна тя. — Съпругът ми ме бие.

Горе все още не се случва нищо. Часът е 9:37. Тревогата ми расте, в съзнанието ми препускат бясно образи, но истината е, че в къщата няма никой. Вероятно тя е на вечеря с него или нещо подобно. Явно е, че редовно спазваната ни досега уговорка отпада за тази нощ и единственото, с което ще си остана, е премръзване и наранено его. Време е да захвърля всичко. Поглеждам надолу от хълма към горичката, откъдето идва името на града ни — Хайланд Удз^[2]. Цялото предградие е построено около тази минигора, коя то ми помагаше да се промъквам тайно до и от къщата на Райнартови много пъти досега. Над рекичката и през гората. „Отиваме в къщата на баба“. Кълна се, че тази глупава песен нахлува в съзнанието ми винаги, когато идвам тук.

Огледах моята красива Рейчъл — шията, раменете, лицето й.

Тя почувства, че я наблюдавам.

— Недей — каза равнодушно. С бледо и безизразно лице се надига от леглото, обръща се и сяда с гръб към мене.

Още преди да се е настанила, ги забелязвам. Повдигам трепереща ръка към гърба й, но не го докосвам. Три, четири, пет назъбени, дълги, вретеновидни белега, образуващи нещо като противна пътна карта в средата на гърба й. Тогава си спомних как, докато се любехме, тя потръпваше от болка, когато впивах пръсти в гърба й.

Вина беше първото чувство, което изпитах. Как не ги бях забелязал преди? Откога ли продължава това. А аз не съм обръщал внимание?

— Бие ме с колана си — каза тя без капка твърдост. — Но пази лицето ми. Достатъчно е умен за това. Дори внимава да удря по-долу от врата ми, за да не се виждат белезите.

Погледнах отново към дневната. Пъхвам ръце в джобовете на якето си и потропвам с крака в безпомощен опит да ги поддържам топли. Забивам поглед в коридора, очите ми сълзят от вятъра.

Подскачам, като я виждам — моята единствена, моята красива Рейчъл, с черна като смола коса, дълга до раменете й, със стройно тяло, с блестящи, дори от разстояние, кехлибарени очи. Изваждам ръка от джоба си и се подпирам на дървото, за да запазя равновесие. Тя трябва да е била в хола, а не горе. Или пък да не би да не съм я видял, като е слизала?

Не виждам ясно лицето й. Сложила си е белезникава блуза и сини панталони — необичаен тоалет за случая; обикновено предпочита халат, а понякога ме е изненадвала, появявайки се облечена като ученичка — с пола и три четвърти чорапи. Но тази вечер, докато върви по плочките на коридора, полуприведена, почти на пръсти, но и някак забързано, Рейчъл е всичко друго, но не и съблазнителна, тялото й видимо е изпълнено с болка или може би със страх.

За да не се виждат белезите.

Тя стига до дневната все тъй плахо приведена, едната й ръка е пъхната под блузата. Отива до бара. Застава до тъмномахагоновия плот с гръб към мене. Поглежда към тавана, вероятно се ослушва за съпруга си горе? Пресяга се с трепереща ръка към кофичката за лед. Изважда няколко кубчета, но бута чашата и кубчетата лед се разпиляват върху плота и на пода.

Тя отново вдига глава нагоре.

Само когато е пиян.

Изправя чашата, слага нови бучки лед в нея и взема бутилка с алкохол. Напълва чашата и се опитва да събере разпиляния лед. Ръката й обаче трепери толкова силно, че едва успява да сложи кубчетата обратно в кофичката.

Другата й ръка остава пъхната под блузата.

Пак поглежда нагоре, но този път не право към тавана. Погледът й е отправен към стълбището в коридора. Ръцете й са неподвижни.

Тромави, несигурни крака стъпват на последното стъпало, после на плочките в коридора. Доктор Райнарт е по карирана риза, с навити ръкави, напъхана небрежно в панталоните му. По едно време той се спира в коридора и се подпира на стената, за да се задържи прав.

Докторът още не може да види Рейчъл — тя продължава да стои до бара. Но Рейчъл вече е оставила чашата с питието на бара и бръква зад бутилките с алкохол, подредени в задната част на плота. Измества ги напред и вдига другата си ръка. Зървам проблясване на стомана, когато ръката й, стискаща предмета, описва дъга над бутилките и се спуска зад тях.

Премествам се и напипвам дървения под на верандата. Намирам се на не повече от шест метра от стъклената врата. Верандата се издига на три стъпала от тревата и ми предоставя достатъчно място да клекна, без отвътре да ме виждат. Подпирам се на нея и забелязвам, че и моите ръце треперят като ръцете на Рейчъл.

Външната лампа на верандата не свети, така че те не могат да ме видят, освен ако не се вгледат навън. И когато доктор Райнарт влиза в дневната, той изобщо не поглежда през стъклената врата.

Спира се и се вторачва в Рейчъл. Тя се пресяга за чашата върху плота, но докторът, без да се помръдва, й казва нещо, от което тя спуска ръцете си до тялото. Той не проговаря повече, само я гледа кръвнишки.

Рейчъл е притеснена. Приглажда назад от челото си кичур коса, после отново спуска ръката си. Започва да му говори нещо, като кима отстъпчиво с глава, но той не продумва. Накрая тя взема чашата и я подава на съпруга си. Той не я поема и тя я оставя на плота, близо до него. Докторът замахва с дясната си ръка и помита чашата и златистото й съдържание на килима. Рейчъл инстинктивно отстъпва назад, казва нещо извинително, после кляка, за да вдигне чашата и кубчетата лед. Сега е обърната към мене. За първи път виждам лицето й. Различавам драскотини и синини по бузите й.

Белези, които могат да се видят.

Рейчъл се изправя, отдалечава се от мен и се приближава към съпруга си. Вдига ръце като за примирение; опитва се да го успокои.

Докторът тръгва с несигурни крачки към съпругата си, която остава на мястото си. Сега двамата са един срещу друг. Както се приближава бавно, той светкавично замахва с дясната си ръка, полусвита в юмрук. Главата на Рейчъл се завърта рязко надясно, косата и ръцете й се мятат бясно във въздуха, краката й се огъват и тя полита заднешком към килима. Пада тромаво на единия си лакът, после се прекатурва и остава просната по корем. Докторът кима одобрително с израз като „така ти се пада“, когато Рейчъл повдига ръка към увеличаващата се подутина под окото й.

Тя успява да се изправи бавно на крака и отново притиска ръка в бузата си, цялото й тяло трепери.

— Знам как ще свърши всичко — беше ми доверила тя само преди няколко дни. — Той ми каза как.

Доктор Райнарт се приближава до нея. Хваща я над лактите и я разтърсва. Рейчъл освобождава едната си ръка и немощно замахва към лицето му.

Аз вече съм на верандата, приклекнал като кетчър, и наблюдавам този ням филм на ужасите; друг звук освен туптенето на пулса ми няма. Единственото, което ме отделя от плъзгащата се стъклена врата, са пейката и масата на верандата.

— Кажи ми как, Рейчъл.

Доктор Райнарт отново сграбчва силно Рейчъл. Стискайки я като в менгеме, той я дърпа надолу и насила я поваля на килима. Разкъсва блузата й.

— Първо ще ме изнасили. Така ми каза — че ще ме изнасили и после ще ме убие.

И тогава, докато хващам здраво дървената пейка и бавно се надигам, изведнъж всичко ми става ясно. После ме обгръща някакво спокойствие, ясен лъч, прорязващ паниката. Защото вече знам как ще свърши цялата тази работа.