Дейвид Елис
Опасна игра (73)

71

Влизам в съдебната зала в девет без две минути. Пол и Манди се обръщат при звука от отварящата се врата. Съдията вече е заел мястото си. Ложата на съдебните заседатели е празна. Докато сядам между двамата си адвокати, измърморвам едно извинение.

— Може би сега, след като господин Калиш ни удостои с присъствието си — заявява съдия Мак, — вече можем да започваме.

Демонстративно поглеждам часовника върху страничната стена и правя гримаса — какво пък толкова! Стрелката за минутите показва две минути преди точния час. После отново връщам погледа си към съдията, който се е втренчил в мен.

— Имате ли да ми казвате нещо, господин Калиш? — пита съдия Мак.

Да, имам. Делото започва в девет. Дошъл съм навреме. Майната ти.

Свеждам поглед към пода.

— Нямам — произнасям с равен глас, надявайки се, че изразявам пълна незаинтересованост.

Минута по-късно влизат съдебните заседатели. Манди избутва бележник пред мене. „Забрави за снощи“, пише на листа. „Не издавай чувствата си пред съдебните заседатели!“

Извръщам глава към нея, без да я поглеждам. Избутвам бележника обратно към нея и изпъвам едната си ръка успокоително.

Роджър Огрън се приближава до катедрата и призовава Джанет Бруър, ченгето, което ме е шпионирало на коледното тържество. Поглеждам към Гречън Флеърти. Вчера тя се справи добре с Дебра. Тя го съзнава по-добре, отколкото всеки друг. Днес държи главата си малко по-вирната, а гърба си малко по-изправен. Тя се издига в кариерата си — една млада обещаваща адвокатка, която смята да ме използва като стъпало, първото й най-високо стъпало.

Разпознавам Джанет Бруър, когато минава покрай масата на защитата, за да се качи на свидетелската скамейка. Спомням си я от коледното тържество на фондацията. Ниската, сивокоса жена, със събрана на кок коса. Бях уловил погледа й, докато се шляех безцелно из тълпата и изчаквах Рейчъл да остане сама. Когато ме видя, че я гледам, жената отмести очи.

И днес косата й е сресана по същия начин — силно опъната назад. Лицето й е напрегнато, изражението й сдържано. Не създава впечатление за приятен човек. Не очаквам да станем партньори по тенис.

— Работех по случая Райнарт — започва тя. — Задачата ми беше да присъствам на коледното празненство, организирано от детската фондация на семейство Райнарт. Предполагахме, че госпожа Райнарт ще присъства.

— А с каква цел отидохте на празненството?

— Да следя за нещо подозрително. Случаят беше още в начален стадий и ние смятахме, че вероятно госпожа Райнарт е замесена в изчезването на съпруга си. Но дори и да не беше, предполагахме, че мъжът, проникнал в къщата, може да е някой от фондацията и също да присъства на празненството.

— Добре. Къде се провеждаше това празненство?

— В хотел „Уинстън“ в центъра на града.

— В кой ден?

— Петък, трети декември вечерта.

— По кое време отидохте там, госпожо полицай?

— Около седем часа вечерта.

— Какво правихте там?

— Смесих се с останалите. Измислих си друго име и казах, че току-що съм станала член на фондацията.

— В колко часа пристигна госпожа Райнарт?

— Около седем и половина.

— А подсъдимият появи ли се по някое време?

— Да. Подсъдимият дойде точно в девет и половина.

— Удаде ли ви се възможност да го наблюдавате?

Виждате ли, ето защо намирам Огрън за толкова непривлекателен. Той използва фрази от рода на „удава се възможност да“ и „последвал“, сякаш така се изразяват адвокатите. Дали й се е удала възможност да ме види? В такива случаи Пол Райли показва превъзходството си в съдебната зала. Той говори на езика на съдебните заседатели. Видяхте ли подсъдимия? Огрън е останал с погрешното схващане, че минава за по-интелигентен и авторитетен, когато използва адвокатска реч, а всъщност създава впечатлението за надменен и погълнат от себе си. Да можеха хората да се погледнат отстрани.

— Да — отговаря свидетелката.

— Моля, опишете какво сте видели.

Полицай Бруър свежда глава за момент и прочиства гърлото си, после вдига поглед. Научила е показанията си наизуст. Вероятно стотици пъти ги е репетирала пред огледалото.

— Подсъдимият разговаря кратко с няколко души. Той често извръщаше глава, за да погледне към вратата. И аз погледнах към вратата. Видях госпожа Райнарт.

— Тя близо до вратата ли стоеше?

— Да.

— Сама?

— Не. Разговаряше с двама души.

— Продължавайте.

— Подсъдимият се приближи до бара и си поръча питие. След това се заприказва с един мъж до бара. После този човек си тръгна и подсъдимият остана сам. Той просто седеше и не откъсваше очи от вратата. Отново проследих погледа му, насочен към госпожа Райнарт. Той изпи още едно питие, после още едно. Един човек се приближи до него и се опита да завърже разговор. Не бях достатъчно близо, за да чуя за какво си говориха, но почти през цялото време подсъдимият не обръщаше внимание на мъжа. Нито веднъж не го погледна. Непрекъснато гледаше към вратата. Към госпожа Райнарт.

— Какво се случи после?

— Подсъдимият тръгна да прекосява залата между хората. Продължаваше да се обръща и да гледа към вратата. Мина покрай доста хора, без да каже нищо на никого. После една жена го спря и те се заприказваха за малко. Но по средата на разговора подсъдимият се отдели от жената и се запъти към вратата. Погледнах към госпожа Райнарт и забелязах, че хората, с които разговаряше, са си тръгнали. Сега до нея имаше само една жена, която й говореше нещо.

— Какво беше действието на подсъдимия, последвало разговора му с онази жена?

— Той отиде при госпожа Райнарт. Минута след това жената до нея си тръгна, оставяйки подсъдимия и госпожа Райнарт сами.

— Опишете какво се случи след това.

— Те разговаряха. Подсъдимият стоеше много близо до госпожа Райнарт. По-близо отколкото тя желаеше, както изглеждаше.

— Възразявам — обади се Манди. — Няма основание за тази забележка. Свидетелката не може да знае какво искат или не искат другите хора. — Манди възразява по същия начин като Пол; обръщайки се към съдията, тя привежда аргументите си за пред съдебните заседатели.

— Приема се.

Бруър дори не дочаква следващия въпрос.

— Ами, когато той се наведе към нея, тя отдръпна глава назад.

— Отдръпнала се е от него?

— Да.

Глупости.

— Моля, продължете.

— Двамата разговаряха в продължение на две минути. Подсъдимият постави дланта си върху ръката й. Госпожа Райнарт започна да плаче. Тогава подсъдимият се приближи още повече до нея и й каза нещо. После напусна празненството и повече не се върна.

— Напуснал е празненството?

— Да.

— В колко часа стана това?

— В девет и петдесет и пет.

— Но вие казахте, че той е дошъл в девет и трийсет.

— Да, така беше. Но си тръгна само двайсет и пет минути след като беше дошъл. Веднага след като най-накрая успя да разговаря с госпожа Райнарт.

— Благодаря ви, полицай Бруър. Нямам повече въпроси, Ваша Чест.

Манди бавно се надига от стола си, прави няколко крачки и застава по средата между масата на защитата и свидетелското място, с ръце, събрани зад гърба си.

— Полицай Бруър, вие нямате никаква представа дали Марти Калиш се е чувствал зле вечерта на коледното празненство, нали?

— Болен ли? Та той изпи три чаши уиски.

— От които, ако не се чувствате добре, ще се почувствате още по-зле.

— Не знам дали се е чувствал зле, или не.

— Нямате представа.

— Точно така.

— Значи е напълно възможно Марти да се е появил на празненството, направил е опит, но е сметнал, че просто не се чувства достатъчно добре, за да остане.

— Не изглеждаше да има грип.

— О, така ли? Измерихте ли му температурата?

— Разбира се, че не.

— Всъщност, вие изобщо не сте се приближавали до него на по-малко от пет-шест метра, така ли е?

— Приблизително толкова.

— Следователно не сте били достатъчно близо до Марти, за да видите някакъв признак, че му е зле.

— Очевидно, не мога да кажа със сигурност дали е бил болен, или не. Повечето хора, болни от грип, не пресушават три чаши уиски само за двайсет минути.

— Никога не съм споменавала думата „грип“. Вие я споменахте.

— Ами каквото и да е било там.

— Ще повторя. Не е ли възможно Марти да е отишъл на празненството, да е направил опит да остане, после да е сметнал, че не му е до това и да си е тръгнал?

Това развеселява полицейската служителка.

— Да, възможно е.

Манди кима и замълчава.

— Според вас е необичайно Марти да отиде при госпожа Райнарт и да разговаря с нея?

Бруър прави гримаса.

— Ами той изглеждаше силно заинтересован да разговаря с нея. През цялото време, докато беше там, поглеждаше към нея.

— Аз ви питам кое е било толкова необичайното във факта, че Марти е отишъл да разговаря с нея? В смисъл, какво толкова подозрително е имало в това?

За полицай Бруър това е софтбол и Манди очаква от нея да отбие със замах топката. Ето че пак се стига до спорния въпрос в прецедента „Миранда“ за правото ми на обжалване, в случай че ме осъдят. Ако Бруър отговори, че съм се държал странно — което, очевидно, връщаше към Къмингс, — тогава значи, че Къмингс ме е разпитвал като заподозрян на другия ден. Това е едно доста добро оръжие, което имаме срещу полицаите, свидетелстващи по това дело — с него им пречим да преувеличават действията ми. Макар че всеки път, когато чуя адвокатите ми да флиртуват с този спорен въпрос, усещам пробождане в стомаха. Ясно ми е, че това е една добра тактика, но също така е и потвърждение, че адвокатите ми се подготвят за присъда „виновен“.

Полицай Бруър свърши добра работа, като описа държанието ми в преките си свидетелски показания, ограничавайки се до това какво съм направил, а не как съм изглеждал. Манди й дава още една възможност да се измъкне от примката.

— Фактът, че е разговарял с госпожа Райнарт ли? — казва тя. — Не знам. Предполагам, че само по себе си няма нищо необичайно в това. Зависи какво е казал.

— Вие не сте чули какво е казал, нали?

— Не, не съм. Ще трябва да попитате госпожа Райнарт.

Нещо ми подсказва, че те са попитали госпожа Райнарт. Не очаквам с нетърпение отговора.

— Той не се държеше странно, нали? — продължава Манди.

— На мен ми се стори, че силно желаеше да разговаря с госпожа Райнарт.

— Според вас това странно ли е?

— Не.

— Значи той не се е държал странно.

— Не знам дали може да се определи като странно, или не. Той просто много държеше да разговаря с нея, това е.

— Всъщност — казва Манди, — онази вечер вие сте видели много хора да приказват с госпожа Райнарт. — Манди разбира, че няма да стигне доникъде с плана си. Бруър няма да разисква поведението ми, нито дали съм изглеждал подозрителен или странен. Затова Манди смята да използва това, за да покаже, че не съм се държал подозрително.

— Да, няколко души разговаряха с нея.

— Става дума за жена, чийто съпруг е изчезнал няколко седмици преди това.

— Така е.

— И хората са й предлагали утеха и подкрепа.

— Не знам какво са й предлагали.

— Защото не сте били достатъчно близо, за да чувате.

— Така е.

— Следователно, полицай Бруър, не е ли възможно Марти просто да се е появил на тържеството, за да изкаже приятелските си чувства на госпожа Райнарт, независимо че не се е чувствал добре.

— Както вече казах, не знам.

— Значи е възможно.

— Откъде мога да знам?

— Вие не знаете.

— Така е.

— И е възможно Марти да е изчаквал реда си, за да разговаря с нея, да й предложи подкрепата си и после да си е тръгнал за вкъщи.

— Възможно е.

— Благодаря ви.

Манди се връща на нашата маса и заема мястото си. Гречън Флеърти се изправя и заявява, че няма повече въпроси.