Дейвид Елис
Опасна игра (7)

5

ОТВЛИЧАНЕ НА ХИРУРГ РАЗТЪРСВА СПОКОЕН ГРАД.

Именит лекар отвлечен от дома си, смята се за мъртъв

Доктор Дерик Дж. Райнарт, уважаван кардиолог и изтъкнат местен филантроп, беше отвлечен от дома си в предградието Хайланд Удз късно вечерта в четвъртък. Полицията отишла на мястото, след като съпругата на доктор Райнарт позвънила на 911 около 10:00 часа вечерта. Следователите смятат, че нападателят е проникнал през стъклена врата, разделяща задната веранда и дневната, като използвал мебел от верандата.

Нападателят се нахвърлил първо на съпругата на доктор Райнарт, Рейчъл, която била в дневната. Полицията подозира, че вероятно се е канил да извърши сексуално насилие над госпожа Райнарт, когато бил изненадан от доктор Райнарт. Доктор Райнарт очевидно е чул шума и е влязъл в дневната с пистолета си.

Полицията предполага, че между нападателя и жертвата се е стигнало до борба, в която доктор Райнарт е бил повален на пода и прострелян от извършителя на престъплението. После мъжът изнесъл доктор Райнарт през същата стъклена врата, през която е проникнал.

Заподозреният е описан само като бял мъж, със слабо телосложение, висок около метър и осемдесет и девет. Носел е тъмносиня скиорска маска и дебело палто.

Следователите не вярват отвличането да е било с цел откуп, но не изключват подобна възможност. Предприето е усилено издирване на доктор Райнарт, сърдечносъдов хирург в болницата „Мърси“, както и основател и съпредседател на Детската фондация на семейство Райнарт. Госпожа Райнарт е приета в болницата „Хайланд Удз Мемориъл“ с наранявания по лицето и тялото.

Оставям вестника на кухненската маса и отпивам дълга глътка кафе.

Аз влязох с взлом и я нападнах. Може би съм се опитал да я изнасиля. Дали тя им е намекнала за това? Възможно е те сами да са стигнали до това заключение, съдейки по външния вид на Рейчъл. После докторът слезе с пистолета си. Аз го обезоръжих, повалих го на пода и го застрелях. Рейчъл се е обадила на 911, след като напуснах къщата. И бях със скиорска маска, тъй че тя изобщо не видя лицето ми.

Не е лошо. Това ще отхвърли подозрението, че съм нахлул в къщата с единствената цел да нападна доктора. Бил е просто най-обикновен изнасилвач, изненадан от съпруга. Те няма да търсят мотив извън това.

Поглеждам часовника си. 4:25. Ще ми се да е по-късно. Всъщност ще ми се дните да се изнижат за секунди. Искам да поставя разстояние между себе си и инцидента. И аз не знам защо; нищо чудно полицията да разследва престъплението още месеци наред. Но колкото повече се отдалечавам от случилото се, толкова по-добре мога да се справя.

Почти инстинктивно ставам от масата и отивам до портативния телефон в дневната. Вземам го и набирам номера, който никога не съм набирал, но го знам наизуст.

Чувам мек глас:

— А… Ало?

— Здравейте — казвам, стараейки се да говоря с невинен и загрижен тон, но гласът ми значително се е променил от студа и прозвучава заплашително. — Обажда се Марти Калиш. Работя с госпожа Райнарт във фондацията. Просто искам да изразя съчувствието си и да попитам дали мога с нещо да помогна.

— О, ъ-ъ-ъ… благодаря ви, господин… Калиш, нали? Аз съм майката на Рейчъл. Опасявам се, че на нея не й се разговаря… — тя закрива мембраната на слушалката; гласове в другия край на линията. — Ммм, почакайте един момент, моля.

Пулсът ми препуска.

— Рейчъл Райнарт на телефона.

— Госпожо Райнарт, обажда се Марти Калиш. Работя във фондацията. — Нарочно говоря официално; знам ли кой може да подслушва. — Нямам намерение да ви безпокоя. Просто исках да ви кажа, че всички ние се молим за вас.

— Много мило от ваша страна, господин Калиш. И ние тук също се молим.

— Те имат ли някаква представа кой го е извършил?

— За съжаление, не. Можем само да се надяваме.

Иска ми се да кажа още нещо, но не смея. По-точно, не мога да изрека друга дума. Тягостно мълчание надвисна над линията. Ние с нея имаме да си кажем толкова много неща.

— Ще ме извините ли? — продумва накрая Рейчъл.

— Разбира се, разбира се.

— Благодаря ви, че се обадихте. — Тихо прищракване.

Господин Калиш. Госпожа Райнарт. Така ще бъде от сега нататък.

На коктейла в музея „Арнолд Т. Пиърс“ се очакваше да се съберат най-много средства от всички предишни, на които фондацията беше залагала. Той доби национален характер с оглед на поканените, сред които беше и министърът на образованието от Вашингтон. Течеше година на избори и шансът да се присъства на такова събитие, посетено от заможни дарители, привлече повечето от обществените личности от страната.

Темата беше „нощ в казино“, може би най-изтърканата и най-малко изтънчената форма за набиране на средства в историята. Музеят беше освободил най-голямата си изложбена зала, за да побере стотиците присъстващи хора от висшето общество. Доктор Дерик Райнарт беше в най-добрата си форма, поради възможността да бъде сред политици и бизнесмени от цялата страна. Говореше се, че докторът имал и политически аспирации и всички забелязваха. Че тази вечер той е в стихията си.

Елегантната госпожа Райнарт носеше дълга черна рокля с голи рамене. Черната й коса беше прибрана нагоре. Тя общуваше с хората не по-малко непринудено от съпруга си и дори може би по-ползотворно, що се отнася до набирането на средства. Движеше се от група на група, като винаги приковаваше вниманието към себе си. Закачливо задържаше ръцете на познатите си, засмиваше се благо в подходящи моменти.

Всичко това, разбира се, аз наблюдавах отстрани, тъй като все още не познавах лично госпожа Райнарт. Тази вечер не бях обект на внимание. Всъщност от мен се очакваше да давам своя принос за привличане на дарители.

— Това просто не е моята игра — обясних на Джери Лазаръс, който беше станал член на фондацията горе-долу по едно и също време с мене. Двамата с Джери следвахме заедно в юридическия факултет, само че той го завърши и постъпи на работа в една мощна юридическа фирма.

Джери се засмя.

— Ти никога няма да заемаш държавна служба, Марти. — Такава съдба ми бяха предрекли той и мнозина други през годините, когато бях изпълнен с повече енергия. — Ти не си подлизурко. — Дори тогава, след всичките години, откакто напуснах юридическия, пак се разсмях на тези думи, излезли от устата на бивше хипи като Лаз. Винаги съм си представял Джери да работи нещо, свързано с интересите на обществото — като служебен защитник или нещо от този род. Дългата му по онова време коса сега беше подстригана елегантно, овесените ядки бяха заменени с изискана храна, бархетните ризи — с маркови костюми и копринени вратовръзки. Той ми напомняше на много други студенти от годините ми в юридическия факултет, които хленчеха за граждански права и конституционна защита и участваха в протести за промяна на формата на обучение или за екологична политика, но когато дойдеше време да избират призвание, се примиряваха с действащите структури. И през ум не ми е минавало, че ще чуя думата „подлизурко“ от същия човек, който за малко не отпадна от факултета, отказвайки да вземе задължителния за първи курс изпит по законодателство, само защото професорът бил служил някога в администрацията на Никсън.

— Не, Лаз, с най-голяма радост ще оставя целуването на задници на теб — отвърнах.

— Ако не се лъжа — усмихна се самодоволно Джери, — не говоря ли с човек, който по цял ден се ръкува с едната си ръка с тлъсти инвеститори, а с другата посяга към портфейлите им?

— Това е различно. Поне е честно. Аз не се правя, че върша някаква благотворителна дейност.

Джери присви леко очи — поглед, който винаги използваше, когато си мислеше, че ме е победил с някакъв аргумент, ситуация не съвсем необичайна.

— Да, бе, виждам разликата — каза той и отпи глътка уиски. — Не бъди толкова циничен. Това е благородна кауза. Кой се интересува как идват тук парите?

— Много изоставаш — казах, като му показах празната си чаша и го потупах по рамото. Докато вървяхме към бара, типичен за мене ход — да отстъпвам преди поражението.

Проправям си път към бара между няколко „смокинга“ барманката беше облечена като танцьорка във Вегас. Едва сдържах смеха си, докато я гледах. Поръчах си водка „абсолют“ с лимон.

Почувствах някого зад гърба си, но не се обърнах.

— Струва ми се, че не се познаваме — каза женски глас и тогава извърнах глава към жената. Мисля, че бяха очите — с цвят между кехлибарен и зелен, с бадемовидна форма и с дълги мигли, — които ме накараха да отстъпя назад и да издам някакъв гърлен звук, но само след част от секундата погълнах цялата картина. Дебелите й, равни вежди — леко повдигнати, тесния нос, плътните устни, изпъкналите скули, ограждащи овално лице и кичури черна коса, падащи малко под нежните рамене. Тя се усмихна леко, уверено, със затворени устни. И точно тогава разбрах, без да знам защо и как. Разбрах колко отчаяно я бях чакал.

— Марти Калиш, госпожо Райнарт — протегнах ръка аз. — Новият член на фондацията.

— Аз съм Рейчъл усмихна се тя. Устните й и този път не се разделиха. — Не съм ви виждала тук преди — тя ме оглеждаше; аз не можех да измисля какво да отговоря.

— Забавлявате ли се, господин Калиш? — Хубав намек в очакване да получи разрешение да се обръща към мене неофициално.

— Да, забавлявам се — отговорих и това беше самата истина; дотогава вечерта ми минаваше вяло. Обхванах с ръка залата. — Колко много хора.

— Да, наистина, човек не би повярвал, че дори толкова голяма зала като тази успя да побере всички тези егоцентрици.

Засмях се. Барманката ми подаде питието. Рейчъл ме изгледа за момент.

— Вие май сте най-младият човек в залата, господин Калиш.

Едва ли беше вярно, но нямаше съмнение, че бях младолик, проклятие, наследено по бащина линия.

— Добре е да научи човек играта добре и отрано — казах.

— Играта — повтори тя.

— Играта да завързваш връзки. Да се запознаваш с хора, да набиваш името си в главите им. Може би следващия път, когато търсят да сключат сделка, те ще си спомнят за онзи нетърпелив млад господин от фондацията.

Тя отпи глътка от питието си, после отново ме огледа.

— Не се и съмнявам — усмихна се тя. — Ще ме извините ли, господин Калиш?

— Разбира се, Рейчъл.

През останалата част от вечерта не се случи нищо по-интересно от тази кратка среща. Загубих пари на блекджек, размених няколко думи с едни банкови посредници за сделки, плод единствено на интелигентния ум на онзи, който разказваше историята, но всичко, което вършех, след като се запознах с нея, го вършех като на автопилот — истината е, че образът й не напусна съзнанието ми нито за секунда.

 

 

Към десет часа някой почука по чашата си. Доктор Райнарт, с микрофон в ръка, в средата на залата, се извини, че се налага да си тръгне — повикали го в хирургията. Помоли ни да продължим и ни пожела приятно прекарване, и да не спираме с даренията.

Малко след това обаче, хората започнаха да се разотиват. Сигурен съм, че ако не го бяха повикали, докторът никога нямаше да си тръгне. Какво е за него един човек с болно сърце, в сравнение с бална зала, пълна с хора на властта?

Голяма част от гостите си тръгнаха, но редното беше членовете на фондацията, поне по-младите, като мен, да останат до края.

Към единайсет часа бяхме останали не повече от двайсетина души. Прегледах някои от картичките с дарения, пуснати в кутията, която приличаше на ротативка. Видях, че Рейчъл върви към мене. Напрегнах ума си, за да измисля нещо остроумно да й кажа.

— Добри ли са новините?

Размахах една от картичките.

— Мъж на име Самс е дарил хиляда долара.

— Не това имах предвид, а дали завързахте връзки тази вечер?

Истинският светски човек помни всеки разговор. Поклатих глава.

— Май направих само добро впечатление на барманката.

Тя се разсмя.

— Така се започва.

— Съжалявам, че съпругът ви трябваше да си тръгне по-рано.

Тя ме погледна разсеяно.

— Едва ли съжалява. На него му харесва да си тръгва по този начин. Колко от другите хора бяха забелязани, като си тръгнаха?

— А вие как ще се приберете? — Малко прибързан беше въпросът ми.

Това я развесели, струва ми се, или пък, кой знае, може да го очакваше. Повдигна вежда и леката й усмивка се върна на лицето й.

— Защо, господин Калиш, да не би да предлагате да ме закарате?

Малко прибързан беше и нейният въпрос, но какво от това? Засмях се. Почувствах тръпка в онази част от тялото си, която обикновено ме вкарваше в беля.

— Наричайте ме Марти. И отговорът е: да.

Тя се изчерви леко — от притеснение, предполагам, но не отмести очи от моите, дори ги задържа секунда по-дълго от необходимото, преди да се отдалечи.

Имаше още работа да се върши и аз запретнах ръкави с изненадваща енергия и сръчност. Видях Рейчъл да приказва с другите по-млади членове и се изместих в периферното й полезрение. Не се приближих до нея, не бях сигурен дали предпочита другите да не разберат, че ще я изпратя до тях. От това може да се досетите какви мисли се въртяха в ума ми.

Тя ме забеляза и се отдели от групата.

— Готово ли е всичко? — Попита ме нехайно, докато ровеше в чантата си. Очаквах да шепне. Нашата малка тайна.

Разменяхме си празни приказки, докато шофирах. Стараехме се разговорът да е повърхностен, безобиден, но имаше нещо в начина, по който тя разговаряше с мен в колата. В тона й не се долавяше нито лека закачка, нито хумор. Тя говореше бавно, едва ли не съблазнително (сякаш имах нужда от намеци). Като изричаше името ми в почти всяко изречение. С цялата си безопасност, това бяха най-вълнуващите петнайсет минути в живота ми, изпълнени с фантазии, очаквания и несигурност.

Най-накрая свих по алеята за коли, надявайки се тя да заговори отново.

— Идвал ли си у нас, Марти? — Райнартови често канеха гости и правеха малки събирания в дома си. Бях идвал преди месец, точно когато постъпих във фондацията, но тогава Рейчъл не си беше вкъщи.

— Не, не съм.

— Искаш ли да разгледаш къщата?

— С удоволствие. — Загасих мотора и се запитах колко ли време ще отнеме на доктора да извърши сърдечната операция?

Тя взе палтото ми. Последвах я покрай хола до дневната.

— Ще пийнеш ли нещо?

— Да, моля. — Седнах на дивана; не ми трябваше да разглеждам нещо друго освен коридора до дневната.

Тя беше вече до бара, с гръб към мене.

— „Абсолют“ с лимон? — Попита, докато слагаше кубчета лед в чаша за уиски.

— Вероятно смяташ онези дарители за смешни — продължи тя, наливайки питиетата в чашите ни. — Но те са толкова важни за работата, която вършим. Ако можех да получа необходимите пари, като чукам от врата на врата, щях да го направя, но тези неща се вършат по този начин. Ако се наложеше да се сгуша в прегръдките на някои заможни хора, за да събера средства за тези програми за деца, нямаше да се поколебая — тя ми подаде чашата. Добро начало за разговор, но предпочитах нещо с ясно формулирани сексуални намеци.

— Разбирам. Сигурно проявявам известен идеализъм към тези неща.

Тя седна до мен, като подгъна единия си крак под себе си и се обърна към мен.

— Ние всички бихме могли да проявяваме малко повече идеализъм — и наклони чашата си към моята. Аз отпих глътка, съзнавайки напълно, че тя ме наблюдава в това време. Водката успокои нарастващата нервност, която ме обземаше.

Рейчъл, от своя страна, запази пълно спокойствие. Изобщо не изглеждаше напрегната от това, което ставаше. А може би нищо не ставаше. Може би, докато адреналинът ми се покачваше към сърцето, докато в ума ми танцуваха образи на гърчещи се тела и издаваха тихи, приятни стонове, Рейчъл просто се наслаждаваше на питието си, с което тихо и кротко да завърши една успешна вечер.

Оставих несръчно чашата си. Капки водка се разляха по панталоните на смокинга ми.

— Ще ти донеса салфетка — предложи тя, като стана и отиде до бара. Отново застана с гръб.

Нещо ме накара да стана и аз. До ден-днешен не мога да определя момента, в който импулсите се освободиха от мозъка до краката ми. То просто се случи. Опитах се да изтълкувам сигналите, нещо, което тя ми съобщаваше негласно, задържането на погледа си в мен, престорено свенливите полуусмивки. В смисъл на „имаме си тайна“. Не съм сигурен дали аз направих първата стъпка, но със сигурност я насърчих. Седнах обратно, чувствайки обичайните си съмнения за способността си да чета между редовете. Или се целех право в целта, или си търсех плесница през лицето.

Със сигурност не така ставаха нещата! Имаше повече взаимно въздействие, едва доловимо внушение с малко по-открит намек, което бавно затваряше пролуката, докато тя станеше толкова тясна, че лесно можеше да се прескочи. Със сигурност не по този начин се подхождаше!

И тогава аз тръгнах към нея. Изведнъж загубвайки всякаква способност или желание да мисля, сякаш друг човек го правеше, а Марти наблюдаваше отстрани.

— Рейчъл — заговорих тихо, надявайки се да прикрия треперенето в гласа си. — Трябва да ти призная нещо. Не дойдох тук, за да разгледам дома ти. — Сякаш не бях на себе си, сърцето ми биеше лудо. Това щеше да е определящият момент.

Рейчъл не сподели притеснението ми. Много бавно се обърна с лице към мен и съвсем не беше изненадана от това, което току-що й казах. Дали знаеше какво чувствам? Дали го разбра в момента, в който ме видя? Дали усмивката, докато ми се представяше, беше нещо повече от светски етикет, повече от флирт? Сигурно не, разбира се, но сега, когато се обърна към мен, всичко беше възможно.

Тя вдигна ръка към копчето на смокинга ми и постави пръст върху едното копче на подвижната ми яка. После прокара пръст нагоре-надолу по плисетата на ризата ми, наблюдавайки реакцията ми.

— Нещо друго ли сте имали наум, господин Калиш?

 

 

Телефонът, който лежеше върху гърдите ми сега, даваше силен сигнал „свободно“.

Господин Калиш. Господин Калиш. Така каза тя тогава, преди месеци, със сексуална нотка в официалното обръщение, тя, палавата съпруга, която се канеше да се чука с напълно непознат.

Но обръщението по телефона току-що беше напълно официално. Господин Калиш. Госпожа Райнарт. До края на дните ни ли?