Дейвид Елис
Опасна игра (16)

14

— Изглеждаш ми напрегнат.

— Не. Не съм.

Рейчъл ми се усмихна сладко, подканвайки ме да си призная. Ръцете й бяха обгърнали левия ми крак, палците й масажираха свода на ходилото ми. Лежах облегнат на възглавниците върху леглото ми. Подпрян на лакти, с изпънати крака. Миризма на ментово масло изпълваше стаята.

— Просто се безпокоя — поясних. — За нас. Струва ми се, че ти никога няма да го напуснеш.

Рейчъл се намръщи. Тя често издаваше истинските си чувства, рядко се превземаше. Косата й беше прибрана на опашка. Носеше небесносиня тениска с реклама за състезание, спонсорирано от фондацията, сини найлонови къси панталони и кецове. Аз също бях ходил да тичам и това беше довело до масажа на крака ми. Разбира се, двамата тичахме поотделно. Не биваше да ни виждат заедно на публични места. Вероятно това беше причината, породила безпокойството ми.

Тя продължи с масажа, като огъваше един по един пръстите ми, а с кокалчетата на пръстите си разтриваше ходилото отдолу.

— Никога не съм ти давала обещания.

— Не, не си.

Тя спря и ме погледна право в очите.

— Знам, че не е честно спрямо теб.

— Така е, Рейч.

— Единственото, което мога да ти кажа е, че те обичам — добави тя.

 

 

Ден Трети след онова телефонно обаждане. Поне десет пъти подскачах на стола тук, в кабинета си, при всяко позвъняване на телефона. Сънувах звъненето му. Отново и отново репетирах следващия си разговор с него. Днес ще се обади.

Тази сутрин първите три позвънявания са вътрешни, обаждания от фирмата. Четвъртия път чувам двете кратки последователни иззвънявания, показващи обаждане отвън. Усещам прилив на адреналин. Поемам си дълбоко въздух. Повтарям наум репликите си и вдигам слушалката.

— Марти Калиш слуша — казвам с мрачен глас.

— Марти Калиш Слуша. — Това е Джери Лазаръс, който имитира официалния ми тон с нисък, властен глас. — А ето и новините. Нашата най-гореща новина…

Напрежението напуска тялото ми. Както винаги Лазаръс очаква реакция от моя страна, преди да продължи.

— Нашата най-гореща новина — включвам се аз в играта му. — Млад адвокат намерен мъртъв в кантората му. Телефонна слушалка навряна дълбоко в гърлото му.

— Хайде, хайде. По този начин ли се отнасяш с човека, който се кани да те уреди с мадама, първата от десет години насам?

— Не са десет, а дванайсет години. И няма да стане. Не. Чуваш ли ме? Не.

— Ти дори не си я видял. Казвам ти, Калиш. Защо само…

— Джери. Няма да стане.

— Аз самият бих излязъл с нея.

— Ами тогава скъсай с Елън и излез с нея.

— Защо просто не опиташ?

— Помисли малко, Джери. Моята първа среща с тази жена…

— Джоан.

— На първата си среща с Джоан я завеждам на празненство, където ще присъства съпругата на убития шеф на фондацията ни. „Джоан, това е госпожа Райнарт. Съпругът й току-що беше убит“. Ха! И може би после да се отбием с нея в моргата, а?

— Елън й показа твоя снимка. Знаеш ли какво каза тя?

— Не ме интересува. Не искам да знам.

— Каза, че имаш обаятелни очи.

— Очите ми съвсем не са обаятелни, разбра ли, Джери? А и всеки, който казва такова нещо, е прекалено интелектуален за мен.

— Тя каза, че никога не е имала среща с червенокос мъж.

В кабинета ми влиза Деб с наръч документи. Адвокатите са върнали договора, върху който бях работил, като са го нашарили с червена химикалка — стрелки, оградени и зачеркнати пасажи. Кимам й и тя ги поставя пред мен.

— Косата ми не е червена — казвам аз на Джери.

— Прав си. Тя е ягодоворуса.

— Затварям.

— Марти, говоря сериозно. Ще пропуснеш голяма възможност.

— Затварям.

— Косата ти наистина е червена — уведомява ме Деб на излизане от кабинета ми.

Премествам купчината документи на бюрото зад мен. Опитвам се да се съсредоточа върху изчисленията към договора за продажба на лизинг, който изготвям за една петролна компания. Как можах да се забъркам в тази глупава… Телефонът иззвънява отново — пак е отвън.

Това е той. Той е. Съсредоточи се. Запази спокойствие.

— Марти Калиш на телефона.

— Видях те, Марти Калиш. — Дрезгав, шепнещ глас.

Сега е моментът да действам настъпателно, да говоря напрано.

— Какво сте видели, че правя? — питам аз. — За какво говорите? — Може пък да не е сигурен, че е видял точно мен. Ако отрека, може да го накарам да размисли.

— Без тия номера. — Гласът му е толкова тих, че едва го чувам, такъв един въздушен, без никаква дълбочина. Представа нямам как звучи истинският глас на този човек. Предполагам, че това е целта.

— Нищо лошо не съм направил. Какво сте могли да…

— Видях те какво направи — гласът прозвучава недвусмислено.

Изкопчи нещо, преди да е затворил.

— Познавате ли Рейчъл Райнарт?

Няма отговор.

— Познавате ли я? Искате ли тя да страда още? Нима искате всички останали да разберат какво й е сторил той?

— Тук не става дума за нея — гласът вече не е така уверен; първият признак за колебание. Въвлякох този тип в неочаквана ситуация: в разговор.

— За кого по-точно…

— Видях те какво направи. Ако ти не направиш каквото трябва, аз ще го направя.

— Ами направете го — бързо казвам аз. — Кажете на полицията. Кажете им. Ако го направите, аз няма да отричам. Но ние и двамата знаем какво е ставало в онази къща, преди да отида там. Какво е ставало там от дълго време. Знаете кое е правилното нещо.

— Времето ти изтича. — Последва силно изщракване в другия край на линията, по-яростно този път.

Затварям телефона и се облягам на стола. Чувствам се така, сякаш току-що съм спринтирал срещу вятъра — мокър и изтощен, с парещи от изострени нерви крайници. Истината е, че нямам представа дали този тип е видял какво се случи онази нощ, преди да нахълтам през вратата. В пълно неведение съм дали той знае, че докторът е посягал на Рейчъл. Откъде би могъл да знае?

Но се опитах да установя някаква връзка с този човек. Все едно че споделяме обща тайна, че сме от една и съща страна на барикадата. Реших да бъда откровен с него, да му кажа, че не се срамувам от деянието, да му прозвучи, че съм спазил известни принципи. Дори и да не е разбрал за какво му говоря, поне направих всичко възможно да посея съмнение в съзнанието му и да се чуди дали да ме предаде.

Повтарям разговора наум. Казах всичко, което исках да му кажа. Но нещо ме човърка. В началото се държах доста хладнокръвно и нищо не признах, както при първия разговор. Когато заговорих за семейство Райнарт, също не признах, че съм бил там или че съм извършил нещо. Но накрая, когато той заяви, че ще ме предаде, аз почти признах, че съм влизал в къщата.

Не биваше да правя подобно нещо. Но какъв смисъл има да отричам нещо, което той вече знае? Продължавам да си го повтарям, докато паниката се надига в гърлото ми. Има нещо в това да издадеш тайна, да предадеш информация в нечии други ръце и да я оставиш на нейното или на неговото хрумване. И аз направих тъкмо това пред съвсем непознат човек. Болката в стомаха ми става жестока, надигам се от стола, за да отида в тоалетната. На вратата е застанала високата, слаба фигура, с прошарена, добре поддържана коса на един от старшите партньори във фирмата, който се кани да почука на рамката с полусвит юмрук.

— О! — заковавам се на място и заставам колебливо до стола си. — Джордж.

— Мартин. Как си?

Джордж Ренфроу влиза и сяда, а аз още стоя прав. И сядам отново. Когато в кабинета ти влиза старши съдружник, особено ако именно той отговаря за компенсациите, нямаш голям избор.

Двамата с Джордж работим върху съставянето на договор между фирми за отдаване под наем на сграда в центъра на града. Джордж е загрижен. Той мрачно говори за това, че едната страна е готова да се откаже, което би довело до неприятен съдебен спор. Кимам важно и се опитвам да срещна погледа му, но все едно че гледам през него. Със същия успех можеше да ми говори на португалски. Думите му се превръщат в нещо като шум в честотен обхват, предоставяйки музикален фон на кошмара ми.

Телефонът прогърмява с две къси позвънявания и аз подскачам. Дали не е пак онзи мъж? Може би греша за него. Може би е минал вече на моя страна. Може да се опитва да изясни какво точно е видял в дневната на семейство Райнарт.

Телефонът спира по средата на четвъртото позвъняване. Джордж продължава да говори. Аз продължавам да кимам. После гласът на Джордж се загубва.

Трябва да говоря отново с онзи мъж. Може би трябва да се срещна с него. Да, може би трябва да се срещна с него и да му обясня как стоят нещата. Ако все още не се е обадил в полицията…

Шумът изчезна. Джордж е спрял да говори.

Гледаме втренчено, изпълнен с възмущение. Не ми хрумва какво да кажа. Дали ми е задал някакъв въпрос?

— Мартин?

Поклащам извинително глава.

— Извинявай, Джордж. Просто бях… Разбирам загрижеността ти.

Той кръстосва крака.

— Чу ли изобщо какво казах?

— Извинявай, Джордж — повтарям аз. — Това беше… Имам… Днес просто не съм тук. Наистина съжалявам.

Очевидно ми беше задал някакъв въпрос, а аз нямах и най-малката представа какво ме е питал.

Той се отпуска.

— Надявам се, не е нещо сериозно? — интонацията му леко се различава от предишния висок, авторитетен тон. Това е максималният израз на симпатия, който Ренфроу може да покаже.

— Не е нещо, с което да не мога да се справя.

Не ми се иска да го помоля да повтори въпроса. Двамата просто седим и се гледаме, а неизвестният въпрос сякаш виси между нас.

— Добре, тогава да поговорим утре — рязко заявява той, докато се изправя.

— Разбира се, Джордж — подвиквам след него. — Ще се отбия при първа възможност.

Той ме възнаграждава с патентованата си усмивка „Ренфроу“, което всъщност не е усмивка, а кратко свиване на устните. Преди още да е излязъл от офиса ми, той вече говори на някого в коридора.

Влиза Деб.

— Ако смяташ да ме питаш кой се обади, не знам. — Обикновено тя изчаква три позвънявания, за да провери дали аз ще вдигна телефона, но отговаря веднага, когато при мен има човек. Вероятно не беше видяла, когато Ренфроу е влязъл. — Вдигнах, но който и да беше, затвори.

Покривам лицето си с длани.

— Следващия път поискай да оставят съобщение.

— Но той затвори. Не остави…

— Деб — поглеждам я втренчено, — следващия път поискай да оставят съобщение.

Деб отвръща на погледа ми по-скоро засегната, отколкото бясна.

— Разбира се, Марти.

— Благодаря ти.

Някой отново звъни по външната линия. Извръщам глава към телефона, неспокойствието ми вероятно ме издава; лицето ми е зачервено и влажно. Деб разбира намека и на излизане посочва към вратата.

— Да я затворя ли?

Не искам да затвърдя впечатлението, че съм обезпокоен, но и не мога да рискувам някой да влезе; като се замисля за това, досега бях извадил късмет. Казвам й да затвори и вдигам слушалката по средата на третото иззвъняване.

— Марти Калиш слуша.

— Говори.

Добре. Той е премислил. Упражни контрол върху него.

— Той я биеше — започвам бързо аз. — Чувате ли какво казвам? Използваше кожен колан и я шибаше по гърба. — Говоря бързо, но се опитвам да не повишавам тон. — Правил го е от месеци, вероятно от години. Както и онази нощ. Рейчъл беше твърде изплашена и унижена, за да отиде в полицията. Имаше нужда от някой, който да й помогне. Смятате ли, че е редно да прекарам остатъка от живота си в затвор, само защото спасих живота й?

— Какво е ставало в онази стая? — пита шепотът.

— Нали ви казах? Биеше я. Но този път я удряше и през лицето. И я изнасили.

Няма отговор, но очевидно ме слуша.

— Нима не разбирате? Той щеше да я убие.

Връзката прекъсва.

Бавно оставям слушалката. Вземам си една книжна кърпичка и попивам лицето си. След това поставям длани върху бюрото, за да престана да треперя. Успокой се, Калиш.

Направих всичко възможно с Непознатия. Ако той има някаква съвест, а по всичко личи, че има, може и да ми се размине. Но аз нямам представа кой е този мъж и той винаги ще стои надвиснал над мен.

През двегодишното ми следване в юридическия факултет бях изучавал разпоредби за давност. Законът постановява определен срок, през който трябва или да ви бъдат повдигнати обвинения, или да предприемат наказателни мерки срещу вас. След изтичането на този срок вие сте свободен. Една от причините за определянето на този давностен срок е, че съдопроизводството не иска хората да живеят вечно под угрозата на съдебни действия срещу тях. В този щат няма разпоредба за давност при убийство.

Ясно ми е, че винаги ще се чудя кой е Непознатият, който ми се обажда. Дори той да реши да не се обади в полицията, аз няма да знам, че е взел такова решение. Може би това ще е моето наказание.

Надявам се той да се съгласи.