Кристина Морато
Непокорните диви (5)

Една предадена жена

„Мислех, че съм влюбена, но сега разбирам, че това, което чувствах към Батиста, е било не любов, а благодарност. Не знаех какво е любовта, докато не се запознах с Онасис“, признава Мария на своя близка приятелка. Най-после певицата е намерила „мъжа на живота си“, но полемиката около новата й връзка и напрежението в семейството — майка й продължавала да я напада, а Менегини отказвал да приеме, че я е изгубил завинаги — започнали да я засягат твърде дълбоко. Отново се чувствала много несигурна, а и здравето й не било добро — страдала от хроничен синузит, който й причинявал страхотно главоболие при пеене. След последното си представление в Далас, при което се случила първата криза с гласа й на сцената, тя решила да не пее до 1960 година. Имала сериозни причини, за да търси спокойствие на яхтата на Онасис или почивка в дома си в Милано. В началото на август 1959 певицата забременяла. Неочакваната новина я изпълнила с щастие, въпреки че Аристо не изглеждал толкова радостен, тъй като по това време и двамата били в брак със съответните си партньори.

Макар да се говори, че Мария Калас, подтиквана от Онасис, е направила аборт, действителността е била твърде различна. Информацията тръгнала от самата певица, която след сватбата на корабовладелеца с Джаки Кенеди, разказала на някои близки приятели, че я бил принудил да абортира въпреки волята й. Онези, които познавали добре артистката, така и не можели да повярват на този драматичен епизод от живота й и се съмнявали, че с твърдите си религиозни вярвания и голямото си желание да стане майка Мария би приела да се отърве от така желаното дете. С времето станало ясно, че историята с аборта не е истина, а навярно е измислена от жена с наранена гордост, почувствала се предадена от мъжа, когото обича.

В документалната биография „Гръцки огън“ писателят Никълъс Гейдж публикува доказателства, неизвестни на широката публика досега, които удостоверяват, че сопраното е родила в Милано. Случило се е на 30 март 1960 година, но новороденото починало два часа по-късно от естествена смърт. Авторът е имал достъп до личните документи на Мария, сред които открива снимка на бебе, както и миланските документи, свидетелстващи за неговия кратък живот. Вярната й прислужница Бруна Луполи, която била до Калас от 1954 година, когато започва работа при нея, до смъртта й, също отричала пред автора на книгата да е имало аборт, признавайки по този начин за раждането на детето: „Мадам не е имала никакъв аборт през 1966, нито през 1967, нито в която и да е друга година. Беше бременна само веднъж, тогава бебето се роди в осмия месец от бременността и живя едва един ден. Тя имаше белег ниско на корема, защото бебето се роди с цезарово сечение“.

В едно интервю, което дава за вестник „Франс Соар“ през февруари 1960 година, певицата признава, че на трийсет и шест години неин приоритет било да създаде семейство. Онасис, който в началото не желаел повече потомство, започнал да търси къща в Швейцария, където Мария да може да живее с детето далеч от папараци и любопитни очи. Помежду си наричали този план „швейцарския проект“. Докато Калас се опитвала да се появява по-малко на публични места, на 8 март корабовладелецът тръгнал на друг дълъг круиз с Уинстън Чърчил и съпругата му — този път към Барбадос и Вирджинските острови. Сигурно не е бил лесен период за Мария, която се чувствала както обикновено: сама и изоставена от любовника си. За да усложни още повече положението, майка й Евангелия, която живеела в мизерен хотел в Ню Йорк, току-що била публикувала книга със спомени, в която отново вадела на показ мръсното бельо на семейството и безпощадно нападала дъщеря си.

Онасис се обаждал всеки ден по телефона на Мария от яхтата си, но на 30 март не я открил в къщата на булевард „Буонароти“. Сутринта, придружена от Бруна, певицата била пристигнала инкогнито в една миланска клиника, където й било направено цезарово сечение в осмия месец от бременността. Според биографа Никълъс Гейдж Мария искала да роди по-рано бебето, за да можел корабовладелецът при завръщането си от круиза да я завари цъфтяща и с дете на ръце. Но нещата се объркали, бебето се родило прекалено малко на тегло и с дихателни проблеми. Макар че било транспортирано по спешност в друг, по-добре оборудван център, то издъхнало в линейката по пътя. Сестрата, която придружавала бебето, виждала, че то умира, и побързала да го кръсти с името, което Мария й била казала, че възнамерява да му даде, ако е момче: Омеро Ленгрини.

Когато Онасис най-после успял да се свърже с Мария, тя отчаяно му съобщила, че новороденото е живяло едва няколко часа и че дори не е могла да го зърне. Броени дни по-късно Аристо след вечеря с Тина в Париж в опит да смекчи условията, наложени от нея при развода, отишъл при певицата в Милано и се държал много внимателно и нежно с нея. Внезапната смърт на нейния „малък Омеро“, както го наричала, измъчвала Мария до края на дните й. Новороденото било погребано в гробището на Милано на място, което само тя и Онасис знаели. След смъртта на дивата Бруна споделя, че господарката й посещавала гроба на сина си винаги когато била в Милано, а понякога пътувала от Париж специално, за да отиде там. От „уважение към паметта на Мадам“ камериерката никога не разкрила точното място, на което било погребано момченцето.

След загубата на сина си Мария преживявала тежък период. Давайки си сметка за това, Онасис се опитал да подпомогне кариерата й, като я насърчил да пее в родината им. Въпреки че изпитвала ужас от провал пред любовника си, който искал да я покаже в страната им, сопраното решила да пее „Норма“ в стария гръцки театър в Епидавър. Публиката я посрещнала като истинска богиня и въпреки че била болна — на второто представление била с висока температура, певицата не пожелала да го отмени и се раздала на сцената. Когато напуснала Гърция, си била вече възвърнала доверието в самата себе си и чувствала прилив на сили, за да продължи кариерата си. След няколко дни почивка на „Кристина“ певицата най-накрая приела идеята да се върне в „Ла Скала“. На 7 декември 1960 година тя се явила в операта „Полиуто“ на Доницети. Отново била пред публика, а сред нея се намирали едни от най-изтъкнатите представители на висшето общество в Европа. Въпреки че сопраното за пореден път пожънала успех при дебюта си, почитателите й започнали да я обвиняват, че е пяла само в две опери през цялата година и че била небрежна към гласа си.

В действителност Мария все повече търсела спокойствие на яхтата „Кристина“ — плаващ дворец, на който се чувствала като у дома си. На борда й почти никога не репетирала, макар че Онасис бил направил за нея голям музикален салон, в който имало роял. След години на големи саможертви и непосилен труд тя искала единствено да се радва максимално на долче вита в компанията на мъжа, когото сляпо обичала. Както доверила на един журналист: „Исках да живея и да се чувствам жена“, нещо, което до момента й било отказвано. През лятото на 1963 година корабовладелецът купил безлюдния остров Скорпиос в Гърция и го превърнал в свой частен земен рай. Приказният остров бил убежището, което винаги бил искал да има далеч от любопитните хорски очи и от папараците. След пет години на скъпоструващи строежи и реконструкции любовниците най-сетне можели да се наслаждават на незабравими моменти на близост по ослепително белите плажове на острова.

За първи път Мария се чувствала спокойна, че е оставила зад гърба си Калас — персонаж, който на този етап от живота й се оказал тежък товар за нея. Искала да забрави мъчителните вокални упражнения и сценичния страх, който винаги я обладавал преди вдигането на завесата. Но не можела да се самозалъгва — животът й с Онасис също не бил розов. Ако по време на брака й с Менегини семейството му я презирало, то сега двете деца на корабовладелеца — Александър на дванайсет години и Кристина на осем, били особено враждебно настроени към нея. От първия момент отказали да я приемат, защото я смятали за виновна за разрива в брака на родителите си. Когато Мария била на кораба, те предпочитали да се хранят с екипажа, отколкото да седнат на една маса с „Грозницата“, както я наричали. Въпреки че през 1961 година Тина се омъжила в Париж за английския аристократ Сони Бландфорд, братовчед на Уинстън Чърчил, децата й все още вярвали, че е възможно баща им и майка им да се сдобрят.

През август 1961 година Мария се върнала в гръцкия театър в Епидавър, за да пее „Медея“, но за нейно голямо разочарование Онасис не дошъл да я гледа. Макар че се извинил с бизнес ангажименти, които го задържали на кораба, истината е, че корабовладелецът се бил уморил да присъства на нейните премиери и да бъде само придружителят на голямата дива. От своя страна на Калас й ставало все по-трудно да се изправя пред компетентната публика и критиците, защото не само се чувствала неуверена, но и здравословното й състояние не било добро. Главоболието й, предизвиквано от хроничния синузит, я принуждавало да изтърпява на сцената екстремни ситуации, при които смятала, че няма да може да продължи да играе. Към терзанията със здравето се прибавяли и проблемите, които продължавал да създава съпругът й Менегини. Той искал да анулира взаимното им споразумение за разтрогване на брака и да съди бившата си жена. Менегини никога нямало да изчезне от живота й. В едно писмо до кръстника си Лео Ланцонис Мария му споделила: „Мъжът ми продължава да ме притеснява, не му е достатъчно, че взе половината от парите ми само защото след сключването на брака ни беше внасял всичко на негово име. Той създаде този скандал и се възползва от него с единствената цел да се влачим непрекъснато по съдилища, защото всъщност иска да заграби всичко“.

Мария събрала сили и тръгнала за Ню Йорк през май 1962 година, където била поканена да пее в „Медисън Скуеър Гардън“ по повод четирийсет и петия рожден ден на президента Джон Ф. Кенеди. Калас, която била облечена във великолепна червена рокля от муселин и носела скъпо диамантено колие, изпяла откъс от операта „Кармен“. Ала в онази вечер голямата звезда била актрисата Мерилин Монро. Експлозивната блондинка изпълнила едно чувствено „Happy Birthday Mr. President“, облечена в почти прозрачна, обсипана с пайети рокля. Тогава Мария Калас не могла лично да се запознае с жената, която по-късно щяла най-силно да намрази в живота си, защото й е отнела любимия Аристо — Джаки Кенеди. Съпругата на президента отклонила поканата за празника, щом научила, че Мерилин Монро, чиято връзка с Джон Кенеди била в устата на всички, ще има малка роля в церемонията.

За Мария новата година започнала с лоши предзнаменования. Към личните й проблеми се добавили нови конфликти с майка й. Отделът за социално подпомагане на Ню Йорк призовал певицата да се погрижи за Евангелия, която била помолила за социална помощ, тъй като се намирала в състояние на крайна бедност. Калас, възмутена от тази й постъпка, която сметнала за пореден шантаж, приела да й изпраща всеки месец определена сума пари срещу това да пази мълчание и да престане да дава интервюта. Опасявала се, че ако въпросът излезе наяве, ще навреди на Онасис, на когото нямало да му хареса да бъде въвлечен в толкова мрачен и неприятен семеен проблем.

В началото на 1963 година в живота на Калас не останало нищо друго, освен пламенната й и бурна връзка с Онасис. Корабовладелецът бил „нейната единствена причина да съществува“ и с всеки изминал ден зависела все повече от него. Мария отрязала дългата си коса, махнала очилата си и започнала да носи лещи само защото Аристо я помолил за това. Когато се хранели заедно, ако на него не му харесвала роклята, която била облякла, тя веднага ставала и я сменяла с друга. Желанията му били заповеди за една неуверена и уязвима жена, която била изгубила и малкото си останало достойнство. Колкото повече се отдръпвала от сцената — приемала да изпълнява само роли, които не напрягали особено гласа й, толкова повече търсела убежище при любовника си. Но Мария вече не била бляскавата звезда, намираща се на върха на кариерата си, с която корабовладелецът се бил запознал, и интересът му към нея намалявал.

В онези дни една красива и усмихната жена на двайсет и девет години се превърнала в новата съперница на Мария. Ставало дума за Лий Радзивил — съпруга на полския принц Станислав Радзивил и сестра на първата дама на Съединените щати — Жаклин Кенеди. Семейство Радзивил вече били част от приятелския кръг на Онасис и Калас, когато през юни 1963 година корабовладелецът поканил двойката на круиз, организиран в чест на високоуважавания от него Уинстън Чърчил. Докато певицата била на турне в Европа, Онасис ухажвал дискретно госпожа Радзивил, чиито отношения със съпруга й преминавали през една от обичайните си кризи. След круиза из гръцките острови започнали да се носят слухове за романса между Онасис и Лий. Мария, на която й били известни някои от прочутите завоевания на корабовладелеца — той сам й бил споделил за любовните си авантюри с Ева Перон, Вероника Лейк, Глория Суонсън и Полет Годар — не обърнала особено внимание на новите слухове. Но при завръщането си на яхтата тя се натъкнала на празна кутийка на „Картие“ с любовна бележка, написана за Лий. Мария се опитала да бъде дискретна пред Аристо и да поддържа обичайното си поведение, но в апартамента си в Париж рухнала. Прислужницата й Бруна била свидетел колко силно била разстроена госпожата от откритието, че в живота на мъжа, който бил всичко за нея, има друга жена.

В началото на август 1963 година Жаклин Кенеди изгубила новороденото си дете и изпаднала в дълбока депресия. Сестра й Лий Радзивил, разтревожена от състоянието й, помолила приятеля си Онасис да я покани на круиз, за да се възстанови от тежката загуба. Гръцкият корабовладелец бил очарован от идеята да подслони на кораба си президента, който в началото също бил поканен, и първата дама на Съединените щати, но помолил Мария да не тръгва с тях. На Аристо не му се струвало особено почтително да посрещне тези толкова изтъкнати гости в компанията на „държанката“ си. Това било едно от многобройните и жестоки унижения, които на Калас щяло да й се наложи да понесе през следващите месеци. А най-лошото тепърва предстояло.

На 4 октомври 1963 година яхтата „Кристина“ отплавала от пристанището на Пирея към Истанбул и остров Лесбос. Сред пасажерите на онзи полемичен круиз били Лий Радзивил и съпругът й, Джаки Кенеди, която отишла сама, защото президентът не искал изборната му кампания да се свързва с „интернационален пират“, и Франклин Д. Рузвелт, изпратен от президента, за да придаде почтеност на пътуването. Когато Калас видяла публикуваната в парижките вестници снимка на Онасис, който развеждал за ръка Джаки из родния си град Измир, тя не се почувствала засегната. Продължавала да е убедена, че Лий, от която много ревнувала, е истинската заплаха. Онасис използвал онзи круиз, за да заслепи с блясъка си съпругата на най-харизматичния президент в историята на Съединените щати. Щом пътуването приключило, той подарил на почетната си гостенка превъзходно колие от рубини и брилянти, оценено на петдесет хиляди долара. Лий веднага разбрала, че интересът на Онасис към нея е несравним с интереса му към сестра й, и се опитала да се държи спокойно в тази толкова неловка ситуация.

Когато на 22 ноември същата година Мария гледала слисана, кадрите от бруталното убийство на Джон Ф. Кенеди в Далас, и през ум не й минало как ще се отрази тази трагедия на личния й живот. Джаки се превърнала във „вдовицата на Америка“ и в една от жените, будещи най-голямо възхищение в света със силата на духа и елегантността си. Онасис бил поканен на погребението и бил настанен в частните отделения на Белия дом заедно с най-близките роднини на семейство Кенеди. Когато седмица по-късно Калас и Аристо чествали четирийсетата годишнина на певицата в ресторант „Максим“ в Париж, те изглеждали така, сякаш нищо не се е променило между тях. При все това корабовладелецът се държал много по-дистанцирано с Мария, която, макар още да се чувствала засегната, че не била включена в круиза, се опитвала по всякакъв начин да спаси връзката им. От 1966 година нататък така, както бил постъпил със съпругата си Тина след запознанството си с Калас, Онасис продължил да поддържа отношенията си с Мария, но тайно се срещал с Джаки.

Калас, изпълнена със страхове и съмнения, виждайки студенината на любовника си, решила да се върне на сцената по-шумно и по-категорично от всякога. В края на 1963-та, след две години на бездействие, сопраното се появила отново в „Ковънт Гардън“ с „Тоска“, поставена от приятеля й Франко Дзефирели. За мнозина това било най-доброто драматично изпълнение на Калас в цялата й кариера. Успехът й вдъхнал вяра в самата нея и я накарал да направи няколко записа в Лондон. През май следващата година дебютирала с „Норма“ в Парижката опера отново с продукция на Дзефирели. В онази незабравима тържествена вечер, на която гости били, освен Онасис изтъкнати представители на аристокрацията и европейската култура, се случило това, от което много хора отдавна се страхували: гласът на Мария й изневерил, когато поискала да изпее едно до мажор. Калас реагирала така, както била способна единствено тя, и наредила на диригента да започне отново. Рискувайки докрай, успяла да достигне съвършено нотата. Макар при спускането на завесата част от публиката да я аплодирала дълго време, друга част безпощадно я освиркала. За първи път в живота си тя сериозно се замислила, че може би никога вече няма да може да довърши никоя опера.

През лятото на 1964 година Мария се разхождала спокойно из остров Скорпиос в компанията на Онасис, отдъхвала и се печала на слънце на палубата на „Кристина“. Корабостроителят сякаш бил по-внимателен към нея от всякога, двамата с удоволствие плували в открито море и си говорели до зори както в добрите стари времена. „Нищо не е по-значимо от това, което чувствам към този мъж“, изповядала се певицата пред своя приятелка. След няколкото привидно идилични летни месеца дошла зимата и двойката предприела пътуване до Ню Йорк. Там Онасис бил поканен на вечеря само за господа, организирана от Джаки Кенеди в нюйоркския й апартамент на „Пето авеню“. За корабовладелеца било истинско предизвикателство да спечели сърцето на най-желаната вдовица в света. От друга страна, тези, които познавали Джаки, твърдели, че тя вече била хвърлила око на магната и била готова да се остави да бъде съблазнена от неговия чар.

През 1965 година Мария била много заета, защото се опитвала да възобнови кариерата си. Приела да изиграе осем представления на „Тоска“ в Парижката опера през февруари, две в „Метрополитън“ през март, пет изпълнения на „Норма“ пак в Париж през май и една „Тоска“ в „Ковънт Гардън“ през юли. Нескончаемите репетиции я поглъщали изцяло и не изглеждала особено разтревожена от Джаки Кенеди, на която за момента не гледала като на своя конкурентка. Изпълнението на „Тоска“ на Мария Калас в „Метрополитън“, където не била пяла от седем години, се превърнало в неповторимо събитие в кариерата й — цял час аплодисментите не стихвали след края на представлението, а публиката още от самото начало паднала в краката на голямата дива. Сред видните личности, които отишли да я поздравят на празненството, организирано в нейна чест, била Джаки Кенеди, която й казала: „Госпожо Калас, току-що присъствах на една от най-хубавите оперни вечери в живота си“. Мария и Джаки се здрависали сърдечно. Това бил първият и единствен път, в който двете жени се срещнали лице в лице.

Въпреки проблемите с гласа и здравето си Мария се борела да изпълни всичките ангажименти, които била успяла да договори за годината. Макар хвалбите да били много и все още да получавала ласкателни критики, тя се чувствала сама и далеч от Онасис, чиито дела не вървели така, както желаел той. По онова време корабовладелецът, който не бил свикнал с провалите, изгубил контрола си над „Сосиете де Бен дьо Мер“ в Монте Карло и компанията останала в ръцете на принц Рение. Мария, чужда на плановете на любовника си, който продължавал да ухажва Джаки Кенеди, мечтаела да прекарва повече време с него на остров Скорпиос и да забрави завинаги за операта. Ала всъщност краят на пламенния им и медиен романс бил много близък. Когато дебютирала на 14 май 1965 година с „Норма“ в Парижката опера, развълнуваната публика присъствала на залеза на Божествената. Болна и изтощена, натъпкана с успокоителни и витамини, Калас рухнала на сцената, когато завесата паднала след трето действие на последното представление. Не могла да продължи с четвърто действие на „Норма“, нито да изпълни ангажиментите си в „Ковънт Гардън“ и успяла да предложи само една „Тоска“ на специално представление, на което присъствала английската кралица. Това бил последният път, в който изпълнявала цяла опера. Едва осем години по-късно тя пее отново пред публика.

Лятото на 1965 година било най-лошото, което певицата прекарала с любовника си. Корабовладелецът се държал отчуждено и авторитарно с нея, а безразличието му било очевидно. Приятелите на двойката, сред които бил италианският кинодеец Франко Дзефирели, са ставали свидетели на пренебрежителното му отношение по време на посещенията си на яхтата „Кристина“. Онасис осъзнавал, че певицата е стигнала дъното, и тъй като не понасял да бъде заобиколен от провалени жени, не се двоумил да покаже презрението си публично с коментари от рода на: „Какво си ти? Нищо! В гърлото си имаш свирка, която вече не свири“. Караниците и разприте между двамата ставали все по-чести и яростни, като се стигнало дори до посягане с ръка.

Въпреки че отношенията на Мария и Онасис били съсипани, сопраното била по-непоколебима от всякога в намерението си да приключи с развода с Менегини. През април 1966 година решила да се откаже от американското си гражданство, защото, запазвайки само гръцка националност, бракът й щял да бъде валиден единствено в Италия. На четирийсет и три години и след съдебен процес, продължил десет години, тя най-после постигнала така желаната свобода. Независимо че връзката й с Аристо била все по-хладна и мъчителна, тя още копнеела да се омъжи за него и най-сетне да престане да бъде вечната му любовница. Но по-прагматичният и амбициозен Онасис кроял други планове за бъдещето си и Мария не присъствала в тях.

Още от самото начало на връзката им дивата приемала с удоволствие подаръците, които й правел Аристо, далеч не толкова впечатлителни, колкото подаръците за госпожа Кенеди по-късно, но винаги отказвала корабовладелецът да я издържа и да покрива личните й разноски. Когато накрая, през онази 1966 година, Онасис й купил изискания апартамент на булевард „Жорж Мандел“ в Париж, певицата го приела предоволна, убедена, че това ще бъде домът, който двамата ще споделят. Най-после певицата имала собствено жилище, в което щяла да прекара остатъка от дните си и което да подреди по свой вкус, изпълвайки го със спомени, картини, антики, мебели в стил Луи XV и с голям роял в хола. Онасис обаче никога не отсядал в това жилище, когато пребивавал в Париж, а се настанявал в апартамента си на булевард „Фош“. Тези, които били посетили новото жилище на Калас, до един били единодушни, че то прилича повече на гроб от някоя мрачна легенда, отколкото на истински дом.

Мария се заела с усърдие да подрежда апартамента си, докато кариерата й продължавала да е в застой, а Онасис междувременно все по-често пътувал до Съединените щати. През 1966 и 1967 година гръцкият корабовладелец прекосявал доста често Атлантическия океан, за да се види с Джаки Кенеди. В пълна дискретност Ари използвал бизнес пътуванията си, за да посещава вдовицата в нюйоркския й мансарден апартамент, в който влизал през черния вход. Мария, без да била наясно с плановете на Онасис, я притеснявало времето, което любовникът й прекарвал в Ню Йорк, но все още хранела надежда, че той ще се ожени за нея. Накрая, когато през май 1968 година Калас научила, че Джаки Кенеди е поканена от Онасис на круиз из Карибите с яхтата „Кристина“, тя разбрала, че това е началото на края на връзката им. Само два месеца по-рано Мария и Аристо се били снимали заедно в Насау на палубата на „Кристина“ по време на годишния круиз, който направили в Карибско море. Загорели, с тъмни очила и ведри лица — тя в бански костюм, той с гол торс и хавлия, завита около кръста — те все още изглеждали като съвършената двойка.

В средата на май, докато Аристо и Кенеди плавали към Св. Томас на борда на „Кристина“, Мария се затворила в парижкия си дом сломена, бясна и на ръба на нервна криза. Според камериерката й Бруна именно тогава започнала да взема сънотворни. През юни в писмо до преподавателката си Елвира Идалго, с която поддържала много добро приятелство, е написала: „Добре съм предвид обстоятелствата, но се чувствам така, все едно са ми нанесли ужасен удар, и още не съм се съвзела от него. (…) През тези месеци единственото, което се опитвам да правя, е да оцелея. Не изисквам от себе си прекалено много, защото не съм особено силна ментално и психически. Чувствам се изгубена след толкова години на труд и саможертви заради него, че дори не знам накъде да тръгна“.