Кристина Морато
Непокорните диви (16)

Обречени на изгнание

В три и половина следобед младоженците отпътували на меден месец във Венеция с буика си, управляван от шофьор. От този момент нататък херцозите на Уиндзор щели винаги да пътуват придружени от малка свита в следния състав: камериер на херцога и камериерка на херцогинята, помощник, който се занимава с протоколните въпроси, и един инспектор, който улеснява формалностите на митници и граници. Освен това с тях се движели новата секретарка на херцогинята и началникът на персонала, отговарящ за обемистия багаж, който носели: двеста шейсет и шест куфара. На гарата в Ларош Мижен младоженците се качили на Ориент Експрес и поели към австрийската провинция Тирол, където наели внушителен замък за два месеца. На път за Австрия влакът спрял за няколко часа във Венеция и двойката обиколила с гондола Гранд Канале, хвърляла храна на гълъбите на площад „Сан Марко“ и посетила Базиликата пред очите на любопитните зяпачи, които бурно ги поздравявали.

Истинският меден месец започнал в замъка Васерлеонбург, крепост, оградена от стена, датираща от XIII век. Намира се на върха на скален масив, недалеч от село Вилах. Замъкът разполагал с четирийсет стаи, тенис корт, басейн с климатик, конюшни, и голф игрище наблизо. Малка армия от униформени прислужници, подредени в строй, ги посрещнали на павирания двор. След месеците на раздяла сега повече от всякога двамата желаели да възобновят социалния си живот и да се видят отново със старите си приятели. За първи път можели да се разхождат по хълмовете и край езерата наоколо, без да ги притесняват фотографи. В автобиографията си обаче херцогинята споделя, че меденият месец се оказал труден период и за двамата отчасти заради разправиите, които често възниквали по повод на щекотливия въпрос с абдикацията. Уолис имала навика да упреква херцога, че се е отказал от трона; смятала, че ако той се бил съгласил да бъде коронясан сам и ако бил проявил търпение, както го съветвали приятелите им, сред които и Уинстън Чърчил, нещата в крайна сметки можело да се наредят по друг начин: „Аз нямаше да съм мразената и хулена жена, в която се превърнах в резултат от абдикацията, и тогава вероятно можеше да се оженим, въпреки че той е крал“.

Отношенията на двойката, принудена да живее в изгнание, нямало да са лесни. Уолис не само съжалявала, че е изгубила предишните привилегии, но и тъгувала по бурния социален живот, който водела в Лондон. Сега имала до себе си един мъж, който нямал никакво занимание, зависел ежеминутно от нея и се чувствал огорчен от семейството си, което му било обърнало гръб. Всъщност крал Джордж VI и съпругата му се опасявали, че Уолис и Едуард, който бил лишен и от финансовата си издръжка, което още повече помрачило отношенията с брат му, ще създадат свой кралски двор. Двамата били известни личности, много обичани в страни като Италия и САЩ. Където и да отидели, херцозите на Уиндзор били заобиколени от рояк журналисти, а всички техни изявления и коментари имали особена стойност и били отразявани в цялата преса.

В крайна сметка херцозите решили да приключат с предишния си период и да се опитат да забравят случилото се. Ето какво споделя Уолис в мемоарите си: „Решихме да заживеем наш собствен живот, сякаш семейството му не съществува. Поставих си за цел да му дам това, което винаги бе желал: собствена къща, не дворец, а място, подобно на Форт Белведере, където да може да води живота, от който темпераментът му се нуждаеше“. Първият им истински дом бил замъкът Ла Крое на Кап д’Антиб, който техните приятели семейство Роджърс им били препоръчали като идеалното място за отпразнуване на сватбата им. Когато го посетили за първи път, херцозите се влюбили в прекрасното му разположение. Внушителната резиденция, която притежавала пет хиляди хектара земя, в действителност била вила на три етажа с дванайсет светли стаи с красив изглед към морето, заобиколена от просторни градини. Представлявала убежището, което търсели, и те го наели за десет години. Херцогът възвърнал бодрия си дух и успял да накара да му изпратят от Англия някои мебели и най-любимите му предмети, които му помогнали да пресъздаде атмосферата на Форт Белведере. В замъка Ла Крое, който Уолис преустроила, като изхарчила цяло състояние, херцозите създали свой свят. Прислугата била задължена да се обръща към нея с „мадам“, а когато помежду си или с непознати говорели за нея, трябвало да я наричат „Нейно Кралско Височество“. Поклонът не бил задължителен, но се изисквало всички от прислугата да стоят прави в нейно присъствие.

„Въпросът беше дали трябваше да се държим като бегълци, винаги гонени от някого, или трябваше да си организираме собствено шоу. Дейвид беше роден крал; беше се качвал на престола. С женитбата изгуби всичките си дворци; изгуби и обучения си персонал, който решаваше всичките му проблеми. Но все пак му останаха неговият ум и характер, както и интересите му на крал. Според мене дългът ми беше да възкреся у него онова, което най-много се оприличава на кралския живот и което аз можех да възпроизведа, без да разполагам с кралство“, пише Уолис в мемоарите си. По време на дългото изселничество херцогинята се опитала да обгради мъжа си с целия възможен комфорт и блясък, като копирала във всяка една от следващите им резиденции атмосферата на английския двор. Щели да наемат прекрасни големи къщи и дворци, които тя да обзавежда, без да мисли за разходите, и да организира празненства, открояващи се с труднопостижим лукс и разкош.

През 1937 година херцозите на Уиндзор направили необмислена официална визита в нацистка Германия, за да разгледат „нискостойностни социални жилища“. Шарл Бедо, собственикът на замъка Канде, в който отпразнували сватбата си, насърчил херцога за това начинание, което отдавна будело интереса му: да опознае намясто „процъфтяването на Германия по време на националсоциализма“. Херцогът, който силно желаел дворецът да му предложи някаква работа, която да го извади от леността, хранел големи надежди за това пътуване, защото за първи път съпругата му щяла да бъде приета официално в чужда страна. В продължение на десет дни двамата Уиндзор посетили девет немски града и се запознали с най-големите ръководители на Третия райх. Кулминацията на пътуването била срещата им с Адолф Хитлер, който ги приел на 22 октомври във впечатляващата си планинска вила в Берхтесгаден. Посещението им било използвано за пропаганда от страна на фюрера и нямало да се окаже благотворно за херцога след избухването на Втората световна война. Снимката на Уолис и Едуард, които вдигат доволно ръка, за да поздравят диктатора, обиколила света.

В тъжната и лишена от живец зима единствено новината, че Уолис Симпсън фигурира за четвърта поредна година в списъка на „Десетте най-добре облечени жени на света“, зарадвала херцогинята, която била ревностна клиентка на най-добрите къщи за висша мода. За разлика от херцога Уолис не създала собствен стил, но знаела как да носи с изящество и елегантност тоалетите на любимите си модисти, като Диор, Балмен, Роша, Живанши и Мейнбочър. „Не съм хубавица, не струвам кой знае колко, и ако се погледна, смятам, че единственото, което мога да направя, е да положа усилие да ходя по-добре облечена от големите дами“, казала Уолис, когато била на трийсет и шест години. И несъмнено го постигнала, харчейки за гардероба си не по-малко от сто хиляди долара на година. Разполагала с повече от двеста чифта обувки и петдесет вечерни тоалета, без да се броят кожените палта — друга нейна слабост. Благодарение на изчистения й класически стил и стройната й фигура скъпите бижута, които носела, изпъквали още повече.

Списанията „Вог“ и „Харпърс Базар“ също отделяли дълги репортажи на изтънчения стил на живот на херцозите, особено на декорацията на къщите, в които живеели. В първите години от брака им херцогинята, която вече била доказала добрия си талант на домакиня в лондонската резиденция на Браянстън корт, се превърнала в модел на „изисканост и добър вкус“. В началото на лятото на 1938 година, докато Европа вървяла към война, Уолис завършвала фараонската реконструкция на къщата Ла Крое. Сега, когато разполагала с луксозна и удобна лятна резиденция, тя се заела да търси къща в Париж, за да прекарват там зимните месеци. Накрая наела богато жилище в стил Луи XIV на първокласния булевард „Суше“, отличен дом за посрещане на гости. Уолис живеела погълната от мебелирането на къщите и избора на домашния персонал — камериерки, лакеи, икономи и майстори готвачи, които сама наемала на работа. А след като разполагала с време и с много пари, продължавала да пилее богатството си в обзавеждане на къщи и купуване на антики, една от нейните най-големи страсти.

Когато през септември 1939 година избухнала Втората световна война, херцозите на Уиндзор се намирали на почивка в имението си Ла Крое, далеч от голямата горещина на Париж. Животът им, както и на толкова много други европейци, щял да се промени драстично. Предвид посоката, която вземали събитията, британското правителство решило, че е време принцът да се върне у дома, за да служи на страната си. След двегодишно отсъствие Уолис и Едуард в компанията на неразделните си кучета териери, прекосили Ла Манша и били посрещнати на Кралското пристанище от Уинстън Чърчил. Кралската фамилия целокупно игнорирала присъствието им и не им позволила да се настанят в Бъкингамския дворец, нито в някоя от другите кралски резиденции. За мнозина херцозите се били превърнали в персони нон грата и старите им приятели, в по-голямата част представители на висшето английско общество, им обърнали гръб.

По време на войната на херцога му били дадени ранг генерал на дивизия и пост за свръзка с експедиционния британски корпус във Франция, но в нито един момент не му позволили да влезе в контакт с британските войски. Докато съпругът й прекарвал времето си в пътувания, за да прави инспекции, Уолис се записала във френския Корпус за спешна помощ. На 10 май 1940 година, когато Хитлер влязъл в Париж с танковете си, херцозите напуснали службите си и си потърсили убежище в Биариц. Това била егоистична и страхлива постъпка, която още повече накърнила и без това опетнения им вече имидж. Три месеца по-късно на херцога най-сетне му било намерено занимание, което да го държи далеч от Англия, докато приключи военният конфликт. Уинстън Чърчил, тогава премиер, му предложил поста на главен губернатор на Бахамите — архипелаг от седемстотин острова, само трийсет от тях обитавани, принадлежащ на Британската империя и населен в по-голямата си част от негри и мулати.

Двамата пристигнали на 7 август 1940 година в столицата Насау и макар да знаел, че постът му не е от най-голямо значение, а по-скоро представлява заточение, херцогът решил да се отдаде въодушевено на работата и официалните си задължения. Пристигането на херцозите било истинско събитие за малката колония, която при посрещането демонстрирала голямата си обич към човека, който преди време бил крал на Англия. Двамата Уиндзор имали пред себе си четири години на изгнание на тези изгубени острови, далеч от приятелите и изтънчения си начин на живот. Уолис, свикнала с меката температура на Френската Ривиера, не издържала на задушаващата горещина и влага. Ала положението станало още по-тежко, когато открили, че новата им резиденция — правителствената къща, в действителност била занемарена сграда без удобства, „толкова пълна с термити и молци, че беше невъзможно да се живее в нея“ според думите на самия херцог. С помощта на един нюйоркски специалист по вътрешен дизайн и без да пести средства, Уолис за кратко време преобразила старинната къща на губернатора във великолепна резиденция, която отговаряла на нивото на наемателите си.

Докато преустройвала къщата им в Насау, Уолис за първи път се посветила на благотворителна дейност, както подобавало на съпруга на губернатора. Винаги безупречно облечена, посещавала училища, болници, открила една предродилна клиника, изградена със собствени средства, и се заинтересувала от образованието на островитянките. Скоро животът на Бахамите се сторил на херцозите ужасяващо скучен. Уолис често молела съпруга си да я води в Маями и на плажовете там, обградена от богатото висше общество, се чувствала отново в своя свят. Двамата Уиндзор, светски и изискани личности, ненавиждали колониалната „провинциална и бъбрива“ атмосфера на острова. Задушаващият тропически климат и усещането за изолация се отразили на здравето на Уолис. При едно от пътуванията си до Съединените щати се наложило да бъде оперирана от язва на стомаха. Херцогинята прекарала възстановителния период в болница „Рузвелт“ в Ню Йорк в апартамент от десет стаи, обслужвана от шест медицински сестри, които не се отделяли от нея.

На 15 март 1945 година, няколко месеца преди да приключи мандатът му, херцогът на Уиндзор подал оставката си като главен губернатор на Бахамите. Макар да продължавал да пише писма до Лондон, в които искал да му се даде официалната длъжност на британски посланик във Вашингтон например, това му било отказвано. Това била единствената служба, която правителството на неговата страна е можело да му предложи. След шестгодишно отсъствие херцозите на Уиндзор заедно с доверения си персонал и с огромния си багаж поели към Европа. От този момент нататък животът им щял да бъде толкова пищен, колкото и празен. Превърнали се в бляскава светска двойка, те налагали като модерни местата, където живеели, било то извън Френската Ривиера, или на Лазурния бряг. Светската хроникьорка Елза Максуел казва по-късно: „Където и да отидат херцогът и херцогинята, натам тръгва светът, елегантният свят, разбира се, светът на «красивите хора»“.

В онзи период херцозите на Уиндзор се запознали с Джими Донахю — внук на мултимилионера Франк Улуърт и братовчед на ексцентричната Барбара Хътън. Ревностен поклонник на нюйоркския джет сет, той бил известен с острия си език и с вкуса си към ексхибиционизма. Рус, висок и добре сложен, той бил признат хомосексуалист, фриволен и забавен и знаел как да развлича дамите с пиперливите си коментари. Джими бил на трийсет и четири години, когато се превърнал в „нежелания близък приятел на херцозите на Уиндзор“, който в продължение на осем години ги придружавал навсякъде, където ходели. Неговият особен чар омагьосал както Уолис, с която кокетничил публично, така и Едуард. Херцогинята, на която й било дошло до гуша да развлича съпруга си и да организира безделническия му живот, открила в Джими съвършения си съюзник. С него можела да излиза на по питие и да танцува в модните нощни клубове. Без да обръща внимание на хорските коментари и под въздействието на шампанското, двойката продължавала веселбата до късните часове на нощта в резиденцията на херцозите. През 1954 година скандалната връзка на Уолис и нейния плейбой, който сринал напълно репутацията на херцогинята, била прекратена поради наглостта и фамилиарността, които младият милионер проявявал към Уолис и които херцогът не бил склонен да толерира.

През петдесетте години, херцозите на Уиндзор станали част от зараждащия се международен джет сет; били неизмерно богати, живеели в разкош, но не изглеждали щастливи. Животът им, монотонен и винаги безделен, протичал между Париж, френската провинция, Лондон и Ню Йорк. Характерът на Уолис постепенно се променил и тя станала язвителна, капризна и неотстъпчива. С течение на годините намразила този живот без посока, в изгнание, до мъж, който не криел никаква тайна за нея. „Нямаш идея, колко трудно е цял живот да си въплъщение на една голяма любов“, споделила по-късно херцогинята. Съпругът й се опитвал да пребори честите й депресии, като й подарявал приказни и оригинални бижута. От този период датират прекрасният кръст с диаманти, аметисти и тюркоази, който принцът поръчал на „Картие“, както и първата от легендарните брошки във формата на пантера, творение на дизайнерката на бижута от висока класа в „Картие“ Жан Тоазан, които херцогинята започнала да колекционира.

През следващите години двамата херцози на Уиндзор живеели ту в апартамента си в „Уолдорф“ в Ню Йорк, ту в апартамента си в хотел „Риц“ в Париж. Но можели да се видят и на курорти за заможни хора, като Палм Бийч, Нюпорт или в къщата им в Ла Крое на Френската Ривиера, която още пазели. Начинът им на живот бил пищен и те се превърнали в истински радетели на добрия вкус и култа към лекомислието. Празненства, партии голф, игри на карти, къпане в морето, тържествени вечери, танци в нощни клубове изпълвали неизменно графика им от ангажименти. При все това с напредването на възрастта всеки от двамата се приютил в своя собствен свят. Херцогът давал воля на ексцентричностите си и ставал все по-голям скъперник. Когато играел голф, например, не давал бакшиши на помощниците. Освен това прекарвал дълги часове в грижи за градината си в една стара мелница недалеч от Ньой, която бил купил. Междувременно Уолис живеела обсебена от мисълта да се грижи за тялото си и посещавала усърдно козметичните салони. Когато била почти на седемдесет години, се подложила на две пластични операции — на лицето и шията, от които дълго време не можела да се съвземе, а лицето й — ъгловато и прекалено опънато, придобило тревожен вид.

На 6 февруари 1952 година тъжна новина съкрушила херцога: брат му бил починал. Крал Джордж VI останал на престола петнайсет години и бил наследен от дъщеря си Елизабет — днешния суверен. Новината сварила херцога в Ню Йорк и той се качил на „Куин Мери“, за да отиде на погребението. Когато на 2 юни била коронясана Елизабет II, Едуард не присъствал на церемонията, въпреки че много обичал племенницата си. Знаел, че кралската фамилия, по-специално тогавашната кралица майка — вдовицата на Джордж VI, която винаги била презирала етърва си, нямало да приеме присъствието на Уолис, и твърд в убежденията си, той отклонил поканата. На 24 март 1953 година починала кралица Мери и много разстроен, Едуард отишъл на погребението на майка си, а после се върнал при съпругата си.

През 1952 година херцозите на Уиндзор намерили къщата, в която да се установят окончателно. Разположена в Булонския лес, близо до Ньой, тя представлявала малък дворец от XVIII век насред добре поддържана градина. Преди това в нея бил живял генерал Дьо Гол. За пореден път Уолис преустроила интериора и създала елегантна и изтънчена атмосфера според вкуса на херцога. През шейсетте години херцозите на Уиндзор, все по-ексцентрични и показни, разполагали с трийсет прислужници, които трябвало да понасят изискванията и прищевките на госпожата. Уолис ги карала всеки ден да гладят ленените чаршафи на всички легла, дори след сиестата, а прислужниците и личните камериерки, на които никога не плащали допълнително изработените часове, не можели да се оттеглят, докато гостите не напуснели резиденцията в късните часове на нощта. Само в кухнята работели седем души: френски майстор готвач, помощник, мияч на чинии и няколко прислужници. Гостите на частните им вечери и зашеметяващите им партита били посрещани на входа от седем лакеи, облечени в ливреи. По онова време екстравагантностите на брачната двойка били в устата на всички и ето само един пример за това: Уолис карала да отпечатват всеки ден на френски, менюто на трите й любими кучета порода дог, което било приготвяно от личния им майстор готвач.

Но херцогът на Уиндзор, който все по-малко се интересувал от социалния живот и веселите празненства на съпругата си, от известно време си мечтаел за къща в провинцията, в която да може да се отдаде на градинарството си и да прекарва там уикендите. Затова купили малка мелница от XVII век на не повече от двайсет и пет километра от Ньой — в селцето Жиф сюр Ивет. Херцогът наел няколко архитекти, за да издигнат във френското село вилна къща в английски стил, в която да може да възкреси щастливите години във Форт Белведере. Реконструкцията на Мулен дьо Тюйлери отнела три години и половина и била похарчена внушителна сума пари. Били щастливи месеци — херцогът наглеждал строежа и лично преобразявал градината, която превърнал в оазис от уханни цветя и храсти.

Здравето на херцога на Уиндзор обаче бавно се влошавало и през 1964 година, на седемдесетгодишна възраст, получил отлепване на ретината и се наложило да бъде опериран. В стаята му в „Лондон Клиник“ го посетила кралица Елизабет II. Уолис и тя не се били срещали от 1936 година, когато Елизабет била още момиче. Тогава херцогът се възползвал от посещението й, за да поиска от кралицата разрешение да бъде погребан в кралското фамилно гробище във Фрогмор. Помолил още Уолис да бъде погребана до него, както и църковните служби в двата случая да бъдат извършени в параклиса „Сейнт Джордж“. Кралица Елизабет II, навярно разчувствана от последната воля на чичо си, обещала да изпълни желанията му.

През 1971 година лекарите открили, че Едуард има злокачествен тумор на гърлото, който не подлежал на оперативна намеса. На 29 май 1972 година, малко преди да навърши седемдесет и осем години, херцогът на Уиндзор починал в леглото в дома си. Уолис се опитала да не показва пред хората чувствата си, но след като прегърнала за последно безжизненото тяло на съпруга си, се почувствала не на себе си. Както била обещала кралица Елизабет II, тленните останки на херцога били положени в параклиса „Сейнт Джордж“, където хиляди британци се стекли да се сбогуват със „своя крал без корона“. Уолис пристигнала в Лондон за погребението със самолет, който кралицата й предоставила, и била настанена в Бъкингамския дворец, в който не била стъпвала от 1935 година. В строг траур, със семпла рокля от черна коприна на Живанши, херцогинята запазила спокойствие пред очите на хората, защото била силно упоена. В последния момент обаче решила да изгледа церемонията по телевизията, тъй като се страхувала да не получи нервна криза.

Уолис Симпсън надживяла съпруга си с четиринайсет години, които прекарала затворена в резиденцията си в Булонския лес, далеч и от малкото приятели, които все още имала. Благодарение на богатството, оставено й от херцога, за което се смятало, че възлиза приблизително на осем милиона долара, без да се брои ценната колекция от бижута, нямало от какво да се притеснява. Нямало го вече мъжа, който до края на дните си изисквал за нея титлата „Кралско Височество“, и тя се затворила в спомените си. След смъртта на херцога Уолис решила да остави непокътната стаята му, пълна с нейни снимки, като дори запазила безупречните костюми на принца, които висели в гардероба му. „Той беше всичко за мен“, споделила тя пред близка приятелка след загубата на Дейвид. Навярно било истина и херцогинята на Уиндзор най-после се била влюбила в мъжа, който коленопреклонно я обожавал до последния ден от живота си.

Дотогава Уолис се радвала на завидно здраве, но в края на 1972 година претърпяла няколко инцидента — счупила си таза и няколко ребра. Била принудена да остане обездвижена известно време, което ненавиждала, защото нямала никакво хоби, с което да се развлича. Макар да се намирали приятели, които да я съветват да се посвети на благотворителна дейност или да посещава болни бездомници, за да изчисти опетнения си имидж, тя винаги отказвала. Почти не излизала от вкъщи и рядко ходела на театър или кино. Страхувала се да не я нападне някой или да не бъде отвлечена от собствената си резиденция. След абдикацията на краля в продължение на години била получавала обидни писма, бомбени заплахи и анонимни телефонни обаждания. След смъртта на херцога на Уиндзор тя превърнала къщата в Ньой в крепост: сложила алармена система на всички прозорци, тежките врати на портала били винаги затворени с катинар и наела услугите на бивш френски парашутист, ветеран от войната в Индокитай, който да патрулира в градините на къщата с голямо куче пазач. В малкото случаи, когато напускала дома си вечер, я охранявали специални агенти за сигурност.

Американската дама, заради която кралят се отказал от трона си и от цялата империя, постепенно губела сили. Починала сенилна и крайно слаба на 24 април 1986 година в дома си в Париж в компанията единствено на домашните си кучета. Била на деветдесет години и тежала едва трийсет и девет килограма. Тленните й останките били транспортирани в Англия, където кралица Елизабет II поръчала скромна частна церемония, на която кралицата майка, която никога не била крила неодобрението си към Уолис, отказала да присъства. Американската разведена плебейка, която променила хода на историята, била погребана до съпруга си в пантеона на кралското семейство в гробището на Фрогмор. В последния си дом херцогинята на Уиндзор, най-мразената жена навремето в Англия, почива до кралица Мери, която до края на живота си отказвала да я приеме в двореца.