Кристина Морато
Непокорните диви (31)

Светлини и сенки

Въпреки че въобще не бързала да се върне към киното, когато й предложили да изпълни главната роля във филма „Закуска в «Тифани»“, създаден по романа на Труман Капоти, Одри не могла да откаже. Ролята на ексцентричното и непринудено момиче Холи Голайтли я превърнала в една от най-добре платените актриси за времето си, отворила й вратите към класическите произведения, като „Шарада“ и „Моята прекрасна лейди“, и сякаш това не било достатъчно, та я направила и модна икона, която е жива и днес. Благодарение на елегантните тоалети и на впечатляващите бижута на нейния приятел Живанши актрисата била обявена за кралица на изискаността и светския блясък. Макар в началото Капоти да проявил желание неговата добра приятелка Мерилин Монро да се въплъти в героинята му, платиненорусата актриса отхвърлила ролята, смятайки, че би акцентирала на повърхностния й имидж. Писателят така и не останал доволен от адаптацията на разказа: „Книгата е много по-горчива… Филмът е пощенска картичка на безвкусна любов в Ню Йорк, в резултат на което Холи е красива и слаба, когато би трябвало да е богата и грозна…“.

С безценната помощ на режисьора Блейк Едуардс Одри успяла да придаде на образа на Холи, момиче, пристрастено към лукса и алергично към обвързването, очарование и свежест, които й спечелили обичта на публиката. Неувереността й се засилила, когато известният композитор Хенри Манчини й съобщил, че е написал песен специално за нея и тя трябвало да изпее, докато си акомпанира на китара. В продължение на месеци Одри работила с учител по пеене и успяла да направи така, че меланхоличното й изпълнение на „Лунна река“, седейки на перваза на прозореца, да се превърне в легендарна сцена. В историята на киното е влязла и първата сцена, когато на зазоряване Холи, връщайки се от парти, се спира да погледа витрината на бижутерийния магазин „Тифани“, държейки кафе и кроасан в ръка. Макар по-късно магазин „Тифани“ да й предложил доста изгоден договор, за да стане лице на престижната марка, актрисата отхвърлила офертата с думите: „Моят образ никога няма да бъде на «госпожица диаманти»“.

През онази 1961 година, когато излязла премиерата на „Закуска в «Тифани»“, публиката била омагьосана от стилните рокли и прически, които показала актрисата. Прословутата „малка вечерна рокля“ на Живанши с деколте, оставащо раменете открити, която Одри носела в първата сцена на филма, продължава и днес да е синоним на елегантност и добър вкус. Когато френският дизайнер избрал за музата си гардероба и аксесоарите, в това число дългата черна рокля, перления гердан на няколко реда, големите черни очила, цигарето, дълго трийсет сантиметра, оригиналните шапки и дългите ръкавици, той не знаел, че създава стил, който петдесет години по-късно продължава да е референция за големите модни дизайнери. „Не познавам жена, която в някой момент от живота си да не е искала да прилича на Одри Хепбърн“, заявил веднъж Живанши.

Когато през октомври 1961 година се състояла премиерата за „Закуска в «Тифани»“ в Ню Йорк, филмът счупил всички рекорди по продажби на билети и Одри се превърнала в голяма холивудска звезда. Колкото повече славата и популярността й растели по целия свят, толкова отношенията й с Мел — труден мъж с огромно его, ставали по-напрегнати и двамата се отдалечавали един от друг. Актьорът, чийто режисьорски проект за нов филм в Холивуд не напредвал, се чувствал неловко в ролята си на съпруг на госпожа Хепбърн, чиято кариера вървяла стремглаво нагоре. „Разбира се, че е проблем, както е в моя случай, когато съпругата хвърля сянка върху съпруга си. Давам си сметка, че продуцентите, когато ми се обаждат да говорим за някой филм, всъщност искат да се договорят с Одри; поради тази причина се опитвам да си изградя кариера на режисьор“, признал веднъж Мел.

„Знаех, че щеше да се окаже трудно да си женен за звезда със световна слава, призната навсякъде, и, в общи линии, да оставаш на втори план и в киното, и в реалния живот. Колко ли е страдал Мел! Но ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че за мен професията беше на второ място“, изповядва се Одри веднъж. Ревността на Мел не е била само от професионален характер. Повечето от мъжете в главните роли, с които Одри представяла любовна двойка на екрана, в крайна сметка се влюбвали в нея, и то не само платонически, какъвто е случаят с Уилям Холдън или Албърт Фини. Освен това Мел се чувствал изключен от сърдечните приятелски отношения, които свързвали съпругата му с близкия й приятел и довереник — френския дизайнер Живанши. Думи като тези: „Завися от Живанши по същия начин, по който американците зависят от психиатрите си. Малко са хората, които обичам толкова. Той е единственият наистина честен човек от всички, които познавам“, дават представа за тясната връзка и за химията, които са съществували между музата и любимия й творец.

Към успеха на „Закуска в «Тифани»“ се прибавили нови филми, в които Одри работила под ръководството на най-добрите режисьори на Холивуд. Всички те се радвали на голям успех както сред критиката, така и сред публиката. След „Детски час“, в който актрисата отново била режисирана от Уилям Уайлър, следвали „Заедно в Париж“, в който работила с Уилям Холдън, вече съсипан от алкохола, незабравимата „Шарада“, където Кари Грант бил неин екранен партньор, и най-касовият й филм „Моята прекрасна лейди“ с режисьор Джордж Кюкор. Звездата на Одри сякаш никога нямало да угасне и през 1963 година актрисата изпяла „Честит рожден ден!“ на самия президент Джон Ф. Кенеди на празника, организиран в негова чест в хотел „Уолдорф-Астория“. Някои биографи на най-харизматичния президент на Съединените щати твърдят, че актрисата и блестящият тогава сенатор поддържали близки отношения, когато живеели в Ню Йорк. Кенеди, който, както изглежда, бил влюбен в актрисата, преди да се обвърже официално с госпожица Жаклин Лий Бувие, излизал с главната изпълнителка във филма „Ваканция в Рим“.

Когато Шон, синът на Одри, навършил четири години, семейството се преместило от Бургенсток, в малкото селище Толошеназ сюр Морж, на петдесет километра от Женева. Там Одри намерила мястото, в което пожелала да прекара остатъка от дните си, а именно красива каменна къща на два етажа, построена преди двеста години, носеща името Ла Пезибл (Спокойната). Къщата, оградена от лозя и плодни дръвчета, имала огромна градина и прекрасен изглед към швейцарските Алпи. Одри била една от големите и най-реализирани европейски актриси в Холивуд на висотата на Грета Гарбо, Марлен Дитрих или Ингрид Бергман, но отказвала да се установи в Лос Анджелис. От малка ненавиждала да живее в големи градове и само в провинцията намирала истински покой. След периода, в който била принудена да се отдели от съпруга и детето си заради работата си, сега искала единствено да се радва на Шон и да го гледа как расте в красивата им къща. В онези дни, докато семейство Ферер строели лятна вила в Марбеля, Испания, актрисата открила, че отново е бременна. При тази неочаквана новина фамилията се върнала в Ла Пезибл, но през януари 1966 година Одри отново направила спонтанен аборт и загубила детето. За да преодолее новата травма, тя приела да се върне в киното с два нови филма, които я утвърждават като една от най-великите актриси за времето й: това са прочувственият и същевременно горчив филм „Двама на пътя“, в който участвала с Албърт Фини, и „Очакване в мрака“, продуциран от Мел Ферер, в който изпълнява ролята на сляпа жена, преследвана от банда безскрупулни убийци. След живот, изпълнен със светлини, награди и признания, Одри, която била на път да навърши четирийсет години, в продължение на цели десет години нямала да пожелае да снима нов филм. Положението в личния й живот не било художествена измислица, а сурова действителност. Връзката с Мел била стигнала дъното и въпреки че актрисата се борела да спаси брака си, примирието се оказвало невъзможно. За жена като Одри, убедена, че бракът е нещо за цял живот, и която била понесла драматично развода на родителите си, това се оказал много тежък удар. „Разводът е най-лошото изживяване, което може да се случи на едно човешко същество. Отчаяно се опитвах да избегна подобно събитие дори когато стигах отвъд границата на търпимото, и го правех най-вече заради децата ми. Но идва момент, в който да продължиш един брак, е по-лошо от това да се разделиш“, казва по-късно актрисата.

Разводът на Одри и Мел станал обществено достояние на 1 септември 1967 година. Двамата актьори запазили в тайна подробностите и винаги се изказвали с голямо уважение един за друг. Актрисата гарантирала, че Шон ще може да вижда баща си и да прекарва летата с него в дома им в Марбеля или в Съединените щати, където актьорът се бил установил. Шон останал да живее при майка си в Ла Пезибл и ходел в близкото частно училище. За актрисата разводът с Мел Ферер, починал на 8 юни 2008 година на деветдесетгодишна възраст, бил „големият провал в живота“ и до края на дните си тя го смятала за свой личен крах. Според Шон родителите му не си говорели в продължение на двайсет и три години, като имало само две изключения: в деня на дипломирането му и в деня на сватбата му.

След раздялата Одри се затворила в провинциалната си къща и се посветила изцяло на сина си. Боготворената от милиони хора актриса, моделът за елегантност и светски блясък, сега била майка като всяка друга — помагала на сина си да напише домашните си, приготвяла му вкусни спагети и се грижела за розовите храсти и далиите в градината. За първи път обаче Одри, откъсната от големия екран и отдадена всецяло на сина си, се чувствала много сама. Видът й издавал, че не е в добро здраве, пушела много и отслабнала, като станала почти четирийсет килограма. „Винаги е имала крехко здраве — заявява по-късно синът й Шон, — но беше много силна жена. Ранният епизод с магарешката кашлица в комбинация с недохранването по време на войната й докарали астма още в младежките години и цял живот белите дробове бяха слабото й място. Пушеше много както повечето балерини и актьори и винаги са я предупреждавали, че може да развие начална фаза на емфизем.“ Именно в този период, усещайки, че се задава нова нервна криза, актрисата започнала да излиза с приятели и да се радва на положението си на свободна жена. През онази 1968 година Одри изживяла няколко кратки и отчаяни любовни романса — с тореадора Антонио Ордонес и с Алфонсо де Бурбон, херцог на Кадис.

През юни Одри, все още в дълбока криза, приела поканата на приятелката си принцеса Олимпия Торлония да направят круиз в Средиземно море на борда на яхтата й. Сред гостите бил прочутият италиански психиатър Андреа Доти, девет години по-млад от нея. Представителен, забавен, почитател на дребните удоволствия в живота, този млад аристократ, роден в Неапол, син на граф Доминико Доти, както изглеждало, бил съвършеният мъж за актрисата, която преминавала през тежък период в личния си живот. Преди да приключи круизът из гръцките острови, двамата вече се били влюбили. „Всичко стана някак неочаквано. Беше човек, изпълнен с въодушевление и веселие, и колкото повече го опознавах, толкова повече виждах, че е интелигентен и с голяма чувствителност“, ще каже Одри след време.

След края на осемдневния круиз Одри се върнала в Швейцария, а любовникът й се прибрал в Рим. Била шеметна връзка. Двамата се срещали в края на седмицата в италианската столица или в Ла Пезибл, където психиатърът се запознал с Шон. Шест месеца по-късно, на Бъдни вечер, Андреа подарил на актрисата великолепен годежен пръстен с диамант от „Булгари“. Развълнувана, Одри приела предложението за брак. „Влюбена съм и отново съм щастлива“, споделила тя на приятеля си Живанши. След запознанството с Андреа видът на актрисата чувствително се подобрил. Била по-весела и качила няколко килограма. От своя страна Шон, вече деветгодишен, бил очарован от присъствието на Андреа, който в нито един момент не предявил претенции да заеме мястото на истинския му баща.

На 18 януари 1969 година за всеобща изненада на роднини и приятели Одри и Андреа Доти се оженили на скромна церемония в кметството на Морж, Швейцария. Въпреки че ритуалът трябвало да бъде в тесен кръг, бракосъчетанието привлякло гъмжило от фотографи, журналисти и любопитни хора. Актрисата, вече графиня Доти (титла, която никога не използвала), била облечена в къса трикотажна розова рокля с яка като качулка и носела шал в същия цвят. Дизайнът, разбира се, бил на Живанши. Младоженците прекарали спокоен меден месец в Ла Пезибл и после се върнали в Рим, където се установили в красив мансарден апартамент с дванайсет стаи и просторна тераса с чудесна гледка към града.

Одри била готова да се превърне в римска съпруга, отдадена изцяло на семейството си. Нямала и най-малкото намерение да се връща към киното, въпреки че я отрупвали с важни предложения за работа, които тя отхвърляла учтиво. „Нямам нищо против да не снимам повече филми — заявила тя в онези дни, — в края на краищата работих безспирно от дванайсетгодишна възраст, когато започнах да вземам уроци по балет, докато навърших трийсет и осем. Сега имам желание да си почивам, да ставам късно и да се занимавам със сина си. Защо да подновявам работата си, след като съм се омъжила за мъжа, когото обичам и чийто живот искам да споделя?“

Четири месеца след сватбата Одри с радост разбрала, че е бременна, и решила много да внимава, за да избегне нежелан аборт. Актрисата пазила леглото през последните десет седмици от бременността и на 8 февруари 1970 година родила в Лозана момче, което кръстили Лука Доти. Двойката била щастлива и Одри продължавала да мечтае да увеличи семейството си, макар че предвид възрастта и предишните й заболявания лекарите я предупредили, че това ще бъде много опасно за нея. Актрисата се върнала в Ла Пезибл за няколко месеца, за да се възстанови от цезаровото сечение и да се грижи за новородения си син. Съпругът й, напълно погълнат от работата си, останал в Рим и се виждали в събота и неделя. Точно по време на тази раздяла започнали да се носят слуховете за разпуснатия нощен живот, който Андреа водел в Рим, докато съпругата му се намирала в швейцарския си пристан. Добре сложеният лекар, който в ергенските си години имал слава на плейбой, бил виждан в компанията на ослепителни жени, които според думите му били негови колежки.

През следващите години Одри се посветила напълно на децата си: водела ги на училище, учела уроците с Шон, грижела се за храната, четяла им книжки и била като всяка друга обикновена майка. „В един момент от живота си трябваше да реша — казва тя през март 1988 година — дали да престана да снимам филми, или да престана да виждам децата си. Беше много лесно да взема решение, защото много ми липсваха. Когато големият ми син тръгна на училище, вече не можех да го вземам със себе си и това беше непоносимо тежко за мен, така че спрях да приемам предложения за филми. Бях много щастлива. Не беше като да седя вкъщи нещастна и да си гриза ноктите на ръцете. Както всички майки аз съм луда по двете си деца.“

Към 1974 година животът на семейство Доти изглеждал идиличен, поне така било за пред обществото. Одри обаче започнала да се усеща некомфортно в Рим, защото папараците преследвали нея и децата по всяко време на денонощието. Освен това се чувствала несигурна, тъй като в Италия насилието и отвличанията били съвсем в реда на нещата. Когато научила, че са се опитали да отвлекат съпруга й, след като насочили пистолет към него, актрисата решила да напусне Рим с децата си. Шон, който тогава бил на четиринайсет години, отишъл в интернат в Швейцария, а Одри се оттеглила с малкия Лука в Ла Пезибл, където се чувствала в най-голяма безопасност. През онова лято актрисата, която била на четирийсет и пет години, преживяла нов аборт. Надеждите й да има още едно дете били окончателно разбити. При тези тежки обстоятелства майката на Одри, която вече била на седемдесет и осем години, живеела ту в Сан Франциско, ту в Лос Анджелис и работела като доброволка за ветераните от Виетнам, отишла при дъщеря си в къщата й в Толошеназ. Отношенията между двете никога не били гладки и причината за това била отчасти в характера на Ела, която била неспособна да изрази обичта си, колкото и горда да се чувствала с дъщеря си. Разделяло ги и чувството за превъзходство, което баронесата била запазила завинаги и което за Одри било особено неприятно. Независимо от разногласията им майката останала при дъщеря си през последните десет години от живота си (умира на 26 август 1984 година), като изпълнявала ролята на главна домакиня на Ла Пезибл.

Спазвайки обещанието си, Одри не била стъпила на сцена, откакто била сключила брак с Андреа Доти. Но когато през 1975 година в ръцете й попаднал сценарият на филма „Робин и Мериан“, тя променила решението си. Актрисата била привлечена не само от историята — връзката между един възрастен Робин Худ и лейди Мериан, жената, която винаги бил обичал, но и от възможността да работи с актьор като Шон Конъри — идол на синовете й заради ролята му на Джеймс Бонд. Освен това лейди Мериан била зряла жена като самата Хепбърн и изживявала в зрелостта си красив романс. Актрисата получила за този филм, чиито външни снимки били направени в Памплона, Навара, през едно жарко лято, сумата от един милион долара, която никак не била за пренебрегване. Критиката отново похвалила завръщането й на големия екран след девет години отсъствие с изпълнение, окачествено като единствено и незабравимо. По-късно Одри казала за тази своя роля следното: „Подобно на всяка актриса по света, от години мечтаех да си партнирам с Шон Конъри, заради прекрасната му външност, превъзходната му игра, топлината, променливостта му и, разбира се, заради сексуалното му излъчване. И постигнах желанието си. За съжаление ролята ми беше на монахиня. Но за щастие, когато Робин с целия си блясък се връща от кръстоносните походи, расото на монахинята сякаш изцяло изчезва“.

Одри е играла в двайсет и четири филма в кариерата си и публиката не я била забравила. На нейната възраст продължавала да бъде съвършеното олицетворение на елегантността, дискретността и добрия вкус. Ала както се случило и при предишния й брак, личният й живот съвсем не бил идиличен, макар да се стараела да поддържа приемливи отношения със съпруга си най-вече заради децата си. Актрисата трябвало с голяма болка да признае, че отново се била излъгала и не била щастлива. Според думите на Шон, големия й син: „Пастрокът ми беше блестящ психиатър и забавен мъж, но и лош човек. Не можеше да не изневерява. Не беше добър избор за съпруг, ако човекът отсреща търси стабилност“. Андреа бил стигнал твърде далеч, като дори канел любовниците си в апартамента, който двамата с Одри имали в Рим.

Процедурата по развода с втория й съпруг започнала в средата на 1980 година. Този нов и болезнен разрив сложил завинаги край на мечтата на актрисата да има семейство след раждането на Лука. Тя пожертвала кариерата си в момент, когато се радвала на най-голяма популярност и се била установила в Рим, за да е близо до него. След десетгодишен брак съюзът се разпаднал и както при Мел Одри се опитала отношенията на Лука и баща му да не бъдат сериозно засегнати. „Да направиш аборт, е ужасно мъчително, но да се разведеш, е изживяване, което не отстъпва на първото. Навярно това е едно от най-тежките неща, през които може да мине едно човешко същество — заявява Одри. — В браковете ми издържах стоически всичко, което можах, в името на доброто на децата ми и от уважение към самия брак. Човек винаги се надява, че ако обича някого достатъчно, всичко ще се оправи; но невинаги се случва така.“

През 1980 година, докато течал процесът по разтрогването на брака, Одри заминала за Лос Анджелис, където живеел деветнайсетгодишният й син Шон, който се опитвал да си проправи път в киноиндустрията. По време на престоя си там тя отседнала в къщата на добрата си приятелка и довереница Кони Уолд. Именно на една от прекрасните вечери, които домакинята организирала за приятелите си от света на киното, Одри се запознала с холандския актьор Робърт Уолтърс. Освен че имали общ произход, и двамата били преживели ужаса на нацистката окупация в Холандия, и двамата преминавали в момента през труден период в личен план. Робърт току-що бил изгубил съпругата си — красивата и възхитителна актриса Мерл Оберон, двайсет и пет години по-възрастна от него. В онази вечер двамата успели да си поговорят на холандски, всеки се почувствал удобно и спокойно в компанията на другия, усетили се свързани от разкъсващата болка и тъга.

В последните десет години от живота си Одри открива в лицето на Роби, както го наричала тя, съвършения спътник в живота. Щом идилията им станала публично известна, веднага тръгнали слухове за сватба, но двойката изобщо не сключила брак. „Беше само приятелско привличане. На никого от двама ни не му беше до влюбване. Преминавахме през труден и тъжен период от живота си. Но помежду ни веднага се родиха голямо приятелство и искрено разбирателство“, ще заяви по-късно актрисата. Тяхната история, както правилно споделя Одри, не била историята на Ромео и Жулиета, но пък била най-стабилната и дълбока връзка на актрисата. В Роби най-сетне открила обичта и сигурността, към които толкова се била стремяла. Двамата заживели в къщата Ла Пезибл, заобиколени от кучета, наслаждавайки се на разходките си, пазарувайки заедно и споделяйки хубави мигове с приятелите си. Когато един журналист веднъж я попитал каква е представата й за рая, Одри отвърнала: „Представата ми за рая са Робърт, децата (мразя разделите), кучетата, хубав филм, фантастично вкусно ядене… всичко заедно. Чувствам се наистина щастлива, когато това се случва“.

След като била стигнала най-високото стъпало на кариерата си, след като била работила с най-добрите режисьори и актьори и след като се била превърнала в една от жените, будещи най-голямо възхищение в света, Одри Хепбърн била на път да изиграе ролята, от която най-много щяла да се гордее. „Винаги съм правила разлика между професията и частния си живот. Да съм актриса, беше само работа, но сега в личен план се радвам най-много на живота, като помагам на слабите, на децата“, споделя актрисата, когато е на шейсет години. През март 1988 е обявена за международна посланичка на добра воля на УНИЦЕФ, ангажимент, хонорарът, за който била символичната сума от един долар на година. Главната героиня от „Сабрина“ и „Закуска в «Тифани»“ сега искала да използва известността си, за да помага на най-нуждаещите се деца на планетата. През следващите пет години Одри, придружавана от Роби, назначен за неин официален помощник, пътува по целия свят, посещава повече от двайсет страни и се среща с президенти и държавни глави. Приела работата си за УНИЦЕФ със същата всеотдайност и дисциплина, с които била влязла и в света на киното.

„До момента, в който посети някои от най-опустошените от войната африкански страни, най-тъжните спомени на майка ми бяха от загубата на баща й и от абортите“, признава Шон. Никой не я подготвил как да се справи при срещата с тежката действителност, която била на път да открие. От всички страни, които тя посетила, Сомалия е оставила особено дълбоки следи у нея. Актрисата, която като дете познала драмата на глада и оскъдицата, виждала себе си в онези недохранени деца, приближаващи се към нея с усмивка на уста. „Имаха остра анемия, респираторни проблеми и отоци на крайниците. В същото състояние се намирах и аз в края на войната в Холандия“, казва тя развълнувана. В Сомалия — страна, покосена от ужасяваща суша и глад, актрисата си помислила, че е стигнала пред „портите на ада“. Образът на Одри, крайно слаба и с изкривени от безсилие черти на лицето, носеща на ръце приличащо на скелет умиращо дете, обиколил света. Това била последната и за нея най-важната й мисия за УНИЦЕФ, защото сега актрисата трябвало да започне друга тежка битка: с рака на дебелото черво.

Болката, изписана върху лицето на Одри по време на престоя й в Сомалия се е дължала не само на Дантевия спектакъл, на който станала свидетелка в бежанските лагери на Байдхаба, а и на симптомите на болестта, от която вече страдала. Заради задълженията си към УНИЦЕФ Одри била загърбила лекарските прегледи; била забравила за себе си, за да се отдаде на страданието на останалите. „През 1992 година работата на майка ми към УНИЦЕФ стана изтощителна. Разписанията бяха съсипващи. В някои случаи, когато се намираха в някоя от развиващите се страни, тъй като самолетните билети бяха безплатни, майка ми и Роби трябваше да правят многобройни прехвърляния, докато стигнат от една до друга точка. Това правеше пътуването им още по-дълго; освен това тя споделяше в беседи всичко, което беше видяла и установила, даваше интервюта и се присъединяваше към кампанията за набиране на средства за УНИЦЕФ. Правиха това в продължение на няколко години с малки едноседмични почивки, за да се съвземат от смяната на часовите пояси, после отново поемаха на път. Беше главозамайващ ритъм, заради който щяха да платят със здравето си“, твърди Шон в биографията си.

Когато в края на 1992 година Одри била оперирана от злокачествен тумор в Сидър Синай Медикъл Център в Лос Анджелис, лекарите открили, че ракът се е разпрострял до стомаха и било невъзможно да бъде излекувана. Шон, който не се отделял от нея нито за миг, бил натоварен с тежката отговорност да й съобщи фаталната новина: „Така че аз й го съобщих, предадох й каквото каза лекарят: че не може да се оперира, защото ракът се е разпространил. Тя изви очи встрани и каза спокойно: «Колко разочароващо!». Това беше всичко. Хванах я за ръката и се почувствах така безсилен, както никога дотогава. В известен смисъл това беше денят, в който майка ми умря. И двамата останахме седнали спокойно в онази стая, хванати за ръка…“.

Одри помолила тогава Роби и синовете си да я оставят да се прибере у дома; искала да умре заобиколена от любимите си хора в къщата Ла Пезибл в провинцията. „Искам да умра в дома си в Швейцария — казала тя, — седнала до димящия огън, да видя отново планината, да съм с децата си и с моя любим Робърт.“ Преди да напусне окончателно Съединените щати, Одри намерила сили да се види в дома на Кони Уолд с най-близките си приятели от Холивуд. На сбирката, организирана на 9 декември 1992 година, отишли да си вземат последно сбогом Грегъри Пек, съпругата му Вероник и режисьорът Били Уалдър, който с обичайното си чувство за хумор казал тогава: „Всички се влюбиха в нея по време на снимките на «Сабрина», включително аз. Имам един проблем — говоря насън, но за щастие името на съпругата ми е Одри…“.

За семейството на Одри задачата да я отведат със самолет до дома, каквото било желанието й, се оказала твърде деликатна, защото авиокомпаниите не допускали на борда болни пътници. Лекарите ги посъветвали да не пътуват, тъй като предвид крехкото състояние на актрисата смятали, че няма да стигне жива до крайната точка на пътуването. Желанието й обаче било изпълнено и на 20 декември тя си почивала на спокойствие у дома. Приятелят й Юбер дьо Живанши бил наел частен самолет и го напълнил с цветя, за да бъде по-приятно пътуването й от Калифорния до Швейцария. Тя, която никога не пръскала пари на вятъра и отказвала да пътува в първа класа, била трогната от този безусловен жест на приятеля си. Когато Шон й го съобщил, очите й се напълнили със сълзи от радост и благодарност. Макар че едва можела да говори, прошепнала преизпълнена от вълнение: „О, Юбер… je suis touchée“ (трогната съм). Живанши отговорил: „Ти беше най-важното нещо в живота ми“.

Според собствените й думи онази Коледа била за нея „най-хубавата в живота ми“, защото с нея били най-обичните й същества. „Майка ми — спомня си Шон — каза да не се ядосваме. Че случващото се е нормално, че смъртта е част от живота.“ На 20 януари 1993 година Одри Хепбърн починала в стаята си в Ла Пезибл, нейния дом през последните трийсет години, с изискаността и дискретността, толкова характерни за нея. Заобиколена от най-важните мъже в живота си — синовете си Шон и Лука и спътника й Роби, актрисата напуснала този свят, за да премине в безсмъртието. Била е на шейсет и три години и до последния си миг на ясен разсъдък не е можела да забрави лицата на недохранените деца на Сомалия. Гладът в света я е бил обсебил и тя е съжалявала, че не е могла да се запознае с Далай Лама, когото е смятала за „съществото, намиращо се най-близо до Бога в този свят…“. През 1994 година Шон Ферер и Лука Доти основават фондацията за подпомагане на деца на името на Одри Хепбърн, за да продължат завета на майка си и да помагат на най-нуждаещите се малки същества.

Не било възможно погребението на Одри да бъде в тесен кръг, както желаело семейството. Десетки журналисти, любопитни хора и почитатели на актрисата следвали мълчаливо погребалния кортеж. „Принцесата на Холивуд“, както пресата я била кръстила, почива в скромен гроб във високата част на малкото гробище на село Толошеназ. От там се виждат къщата й Ла Пезибл, красивото езеро Леман, а в дъното — Алпите. „Животът — споделила Одри веднъж — ми даде много повече, отколкото някога бях мечтала. Нямаше големи разочарования, нито надежди, които да не се осъществят; не очаквах много и затова съм най-малко огорчената жена, която познавам.“