Кристина Морато
Непокорните диви (29)

Особен талант

Въпреки че се трудила усилено, за да не отстъпва от нивото на останалите ученички на мадам Рамбер, Одри скоро си дала сметка, че никога няма да стане примабалерина. В продължение на месеци редувала изтощителните уроци с „всякакви дребни ангажименти“. За да подпомогне майка си, актрисата работела като рекламен модел, представяйки сапуни и шампоани. През лятото на 1948 година „Балет Рамбер“ планирал няколкомесечно турне в Австралия и Нова Зеландия. Когато преподавателката обявила имената на балерините, които била избрала, Одри с огромно разочарование разбрала, че не фигурира в списъка. Преподавателката й обяснила това, което вече знаела: била прекалено висока — почти метър и седемдесет, и било трудно да й се намери партньор, а и била започнала с уроците, когато била твърде голяма. Това се оказал един от най-тежките моменти за Одри. „Майка ми — пише синът й Шон в биографията си — просто не можела да се конкурира с балерините, които се били хранили и подготвяли, както трябва, през военните години. Войната била отнела мечтата й. Спомня си, че в онзи ден се прибрала в стаята си и «искала само да умре». Блянът, който подхранвал надеждите й през всички онези години, се бил изпарил.“

Притисната от икономическите проблеми, в края на 1948 година актрисата променила аристократичното си фамилно име с друго, по-дискретно и същевременно по-артистично: Хепбърн. С него тръгнала да търси прехрана, като идеята й била да работи в някое театрално представление. Не й отнело много време да намери нещо, макар да не било точно това, което си представяла. Актрисата била избрана измежду три хиляди кандидатки за кордебалета в лондонската адаптация на комедийния мюзикъл „High Button Shoes“, който не слизал от афиша вече две години на Бродуей. За първи път Одри изкарвала заплата, била с момичета на нейната възраст и чувствала „абсолютна радост от живота“ далеч от желязната дисциплина на учебните зали. Когато постановката слязла от програмата, импресариото Сесил Ландо вече я бил забелязал и й предложил да работи в нова музикална програма със заглавие „Сос Тартар“. Постепенно Одри стигнала до по-големи изяви на сцената, танцувала в някои музикални номера и дори имала малки реплики като фигурантка.

Сесил Ландо пръв разпознал таланта на Одри Хепбърн като актриса и я подкрепил в първите й стъпки в театъра. Младата жена, решена да стане актриса, започнала да взема уроци по хореография и дикция, но учила и драматично изкуство при известния британски актьор Феликс Ейлмър. Въпреки че мюзикълите, в които участвала по онова време, не й позволили да покаже истинските си артистични заложби, своята личност и обаяние, те не останали незабелязани от критици и зрители. На снимките, които се пазят оттогава, може да се види момиче с огромни изразителни очи, ангелско лице и пленителна усмивка. Тялото й — високо, слабо и източено, нямало много общо с телата на останалите момичета, които се появявали на сцената. Всички били единодушни, че притежава „особена свежест и някаква духовна красота“.

През лятото на 1950 година Одри, която била на двайсет и една години, се запознала с търсача на таланти Робърт Ленард, който й отворил вратата към света на киното. Блестящият и ловък кастинг директор от Британската филмова асоциация и специалист по комедиите предложил на неизвестната тогава актриса да се снима в три филма на неговата продуцентска къща. За Одри, която в онзи период вземала по дванайсет лири седмично и в момента била без работа, предложението на Ленард й се сторило като сън. Първата й роля като актриса на големия екран била на продавачка на цигари в „Смях в рая“. След този филм играла момиче на рецепция на хотел в посредствената комедия „Един див овес“, където се появила само за двайсет секунди на екрана и казала една-единствена реплика: „Хотел «Риджънси», добър ден“. Началните изяви на Одри Хепбърн не предвещавали голямо бъдеще.

През 1950 и 1951 година Одри се снимала в шест филма, в които се показвала на екрана за по няколко секунди. Не можела да подбира сценариите, налагало й се да приема всичко, за да плаща сметките, тъй като майка й била останала без работа. „Ако се сумират всичките ми появи на екран от онази година, едва ли ще се получи и една кратка роля“, ще каже по-късно актрисата за тогавашната си кариера. С надеждата, че ще дойдат по-добри роли, тя подновила договора си с Британската асоциация за още три филма. В следващия — „Приказка за млади съпруги“, актрисата присъствала в цели седем сцени от лентата, макар отношенията й с режисьора да били истински ад. Големият шанс дошъл след няколко месеца с мелодрамата за европейски бежанци в началото на Втората световна война „Тайнствени хора“.

За момента това била най-значимата й роля и умението й да танцува най-после й послужило, тъй като играела млада студентка, която учи балет и успява да стане прочута балерина.

През пролетта на 1951 година, когато Одри започвала да изгрява като актриса, се запознала с добре сложен господин, седем години по-възрастен от нея богат наследник, който се превърнал в нейния „вечен“ официален годеник. „Запознахме се на един коктейл в «Мейфеър», в Лез Амбасадьор, и веднага бяхме привлечени един от друг. Поканих я на обяд на следващия ден и бързо се влюбихме, а след няколко месеца се сгодихме. Беше жена, която се отдаваше на един мъж, и връзката ни беше сериозна. Станахме много добри приятели“, ще сподели по-късно Джеймс Хансън за идилията си с Одри Хепбърн. Хансън бил английски аристократ, който по време на Втората световна война служел в полка на херцога на Уелингтън. Бил висок, рус, имал вкус към скъпи неща и слава на човек, обичащ хубавия живот. Редовен гост на партита, организирани в киносредите, колекционер на спортни коли и голфър, а последната му приятелка била красивата британска актриса Джийн Симънс. Двойката започнала неочакван романс и много скоро се появили планове за сватба. Още от самото начало майката на Одри не погледнала с добро око на страхотния Джеймс — не харесала лошата му слава на покорител на женски сърца.

Когато през май 1951 година Одри пристигнала на Френската Ривиера, за да участва в продукцията „Американци в Монте Карло“, където имала малка, едва дванайсетминутна роля, през ум не й минавало какво щяло да означава за нея снимането на този филм. Въпреки че лентата била голям провал, съдбата пожелала по време на едни външни снимки в луксозното фоайе на хотел „Пари дьо Монако“ оттам да мине известната френска романистка Колет. Тази много харесвана и ексцентрична писателка се намирала на ваканция в Монте Карло със съпруга си и гостували на принц Рение. Колет била тогава на седемдесет и осем години и артритът я принуждавал да се движи с инвалидна количка или да пази леглото, а състоянието й изисквало постоянни грижи. Ала умът й продължавал да е бистър както винаги. В Съединените щати продуцентите на театралната адаптация на прочутия й роман „Джиджи“ за Бродуей, публикуван през 1945 година, търсели актриса за главната роля. Когато влязла във фоайето и видяла Одри да играе, Колет възкликнала: „Тази млада непозната жена е моята Джиджи, от главата до петите“.

Колет и съпругът й поканили Одри в апартамента си в хотела още същия ден с намерението да се запознаят. Актрисата си спомня този епизод, който щял да промени живота й завинаги, по следния начин: „Попитаха ме дали бих искала да участвам в спектакъла, и аз им отговорих: «Не мога, никога не съм играла в театър! Балерина съм, никога не съм говорила на сцена». А Колет ми каза, че щом съм балерина, ще мога да се справя“. Писателката успяла да убеди неуверената Одри да приеме да играе ролята на Джиджи, за която толкова други актриси бленували. Всичко се случило много бързо и въпреки че Одри била доста неопитна, дълбоко в себе си тя си помислила, че не може да пропусне тази възможност, която животът й поднасял. „Джиджи“ била началото на бляскава звездна кариера.

Сватбените планове с представителния Джеймс Хансън за момента трябвало да бъдат отложени. По-късно актрисата си спомня за изненадващия успех, който я споходил през онази 1951 година: „Оказах се в тази професия случайно. Бях неизвестна, неуверена, неподготвена и много слаба. Работих здраво, признавам го, но продължавам да не разбирам как се случи всичко това“. Преди да напусне Лондон, за да започне репетициите на „Джиджи“ в Ню Йорк, „Парамаунт“ я забелязали и й направили пробни снимки за филм, който щял да се снима в Италия. Търсели европейска актриса, която да се въплъти в принцеса, която се влюбва в американски журналист в Рим. Макар дълго време първият им избор за тази роля да била британската актриса Джийн Симънс, трудните преговори с Хауърд Хюз, с когото имала договор, провалили проекта. При все това режисьорът и ветеран в професията Уилям Уайлър нито за миг не се двоумил — за него Одри била перфектната кандидатка. Преди да замине за Съединените щати, неопитната и почти неизвестна актриса била получила ролята на принцеса Ан във филма „Ваканция в Рим“, както и заплата от 12 500 долара.

В края на октомври Одри отпътувала сама за Ню Йорк на борда на кораба „Куин Мери“. През следващите седмици се потопила напълно в репетициите на „Джиджи“, като се опитвала да крие нервността и мъката си. Одри не била театрална актриса и фактът, че трябвало да дебютира на Бродуей с главна роля, я изпълвал с несигурност. Когато най-после се състояла премиерата на пиесата на 24 ноември 1951 година, майка й Ела и годеникът й Джеймс Хансън седели на първия ред, за да й вдъхват сили. След представлението баронесата отишла в гримьорната, за да прегърне дъщеря си, без да й направи никакъв комплимент обаче. „Скъпа, игра много добре най-вече като се има предвид, че нямаш талант“, били единствените и не особено ласкави думи на майката. Реакцията на критиката за постановката била повече от вяла, при все това всички хвалели „спонтанното, ярко и запленяващо“ изпълнение на Одри. На двайсет и две години от напълно непозната тя се била превърнала в известна и обещаваща актриса. В този толкова хубав момент Джеймс отново поискал ръката й и й подарил венчален пръстен. На 31 май 1952 година, след шест месеца с пълни зали, Одри се завърнала в Европа, за да започне веднага снимките на „Ваканция в Рим“. Обявената сватба още веднъж трябвало да се отложи.

Независимо от успеха, който била пожънала в Ню Йорк, Одри продължавала да е нерешителна актриса, изпитваща истинска сценична треска. „Бях звезда, която не виждаше собствената си светлина“, казала тя веднъж на големия си син Шон. Все така неспособна да открива най-добрите си качества и отново потънала в море от съмнения, Одри пристигнала в Рим, за да се подготви за ролята си. Режисьорът Уилям Уайлър успял да убеди Грегъри Пек — тогава голяма звезда, да приеме ролята на американския журналист във „Ваканция в Рим“. Още от първия миг химията между двамата актьори се получила, както го отразяват някои сцени от филма. „В Одри нямаше и помен от дребнавост, нито егоизъм… Не беше клюкарка, предателка, дребна душичка, нито амбициозна, характеристики, които изобилстват в този бизнес. Истината е, че е много лесно да обичаш Одри“, заявил актьорът. С великодушен жест Грегъри Пек настоял неговото име и името на Одри да се появят на един ред; бил убеден, че младата актриса ще получи „Оскар“ за тази си роля.

По изискване на режисьора филмът бил сниман из улиците на Рим, което довело до сериозни проблеми. Горещината през лятото била непоносима, а минувачите се струпвали, за да видят отблизо двете звезди. Ала независимо от спънките и въпреки перфекционизма на режисьора, който ги карал да повтарят до изтощение сцените, Грегъри Пек си спомня с много топли чувства за тези снимки. Филмът пожънал категоричен успех сред критиката и публиката и Одри бързо станала известна. Така както бил предсказал Грегъри Пек, получила „Оскар“ за най-добра актриса, състезавайки се с актриси от класата на Ава Гарднър и Дебора Кер.

Макар на 26 август 1952 година „Ню Йорк Таймс“ да съобщил на читателите си, че госпожица Одри Хепбърн се омъжва на 30 септември, актрисата отложила за трети път сватбата. След края на снимките в Рим Одри се чувствала изтощена, а през октомври й предстояло турне в Съединените щати с пиесата „Джиджи“. Потисната от това положение, актрисата развалила годежа си с Джеймс Хансън. Сега най-важното в живота й била кариерата на актриса и не можела да отделя време за любовни връзки. За Одри бракът бил нещо сериозно, искала да има деца и да може да е до тях. Не желаела да повтори грешките на майка си, която се била омъжила и развела два пъти. „Ваканция в Рим“ предполагал пробив в кариерата й и началото на едно голямо приятелство с Грегъри Пек. Макар по онова време да е имало много спекулации относно романс между двамата, то те са били много далеч от реалността. Изразявайки почитта си към актьора, Одри, много разчувствана, казала следното за него в „Кенеди Център“ в Ню Йорк: „Грегъри Пек е най-истинският актьор на нашето време… На твоята щедрост дължа моята кариера. Заради твоята смелост, почтеност и преданост имаш моето най-дълбоко уважение, заради твоето приятелство, доброта и чувство за хумор имаш цялата ми любов“. Когато Одри била вече много болна малко преди да почине, актьорът всеки ден й изпращал букет от бели и розови цветя — любимите й багри.

През лятото на 1953 година Одри пътувала до Лондон за премиерата на „Ваканция в Рим“ във Великобритания. Баронеса Ела ван Хеемстра организирала вечеря в чест на дъщеря си и поканила актьорите и персонала от „Парамаунт“. Сред присъстващите бил известният фотограф и английски дизайнер Сесил Бийтън, който останал като омагьосан от Одри. „Притежаваше нов вид красота — спомня си след време дизайнерът, — голяма уста, черти, характерни за Централна Европа, силно гримирани очи, къса коса, дълги лакирани нокти, чудесна гъвкава фигура… Още в мига, в който я зърнах, открих магическото й въздействие, тя поражда вълнуваща симпатия, все едно става дума за малко сираче.“ Бийтън се превърнал в най-ревностния й почитател и създал за нея прекрасен гардероб и сценография за известния й филм „Моята прекрасна лейди“.

Грегъри Пек присъствал на вечерята на Одри заедно с приятеля си Мел Ферер — актьор и режисьор. Когато го представили на актрисата, Мел останал впечатлен от красотата й — „очите й ме омагьосаха“, ще си признае той — и я поздравил за актьорската й игра във „Ваканция в Рим“. Тя от своя страна направила същото и похвалила изпълнението му в незабравимата комедия „Лили“ (1953), в която Мел се въплъщавал в затрогващ кукловод.

Истината е, че двамата актьори веднага установили, че мислят сходно, и били силно привлечени един от друг. Двамата имали общи вкусове. Мел бил актьор, писател, танцьор и режисьор. Той бил дванайсет години по-голям от нея, но разликата във възрастта не била пречка за тях, независимо че Одри била наивна и влюбчива двайсетинагодишна млада жена, а той врял и кипял в живота мъж, баща на четири деца и женен три пъти.

„Запознахме се, хареса ми, обикнах го и се омъжих за него“, казала Одри, спомняйки си за Мел Ферер. Когато актрисата го видяла за първи път на празника, организиран от майка й в нейна чест, Мел бил второразреден актьор, правещ опит, но не особено убедителен, да успее в Меката на киното. Мелчор Гастон Ферер, както било истинското му име, тогава бил на трийсет и шест години, строен, възпитан и представителен мъж, който се харесвал на жените. Син на уважаван испански хирург и ирландска дама от висшето общество на Ню Джърси, той бил роден в Елберон, но отраснал в Ню Йорк. В продължение на две години Мел учил в престижния Принстънски университет, където веднага започнал да участва в театралните проекти на академичната общност. През 1937 година, след като изоставил следването и постигнал известен успех като писател на детска литература, се оженил за скулпторката и кандидат-актриса Франсис Пилчард, която му родила две деца. Година по-късно, принуден от затрудненото си финансово положение, актьорът се преместил в Бродуей, където дебютирал като танцьор. През следващите две години Мел играл незначителни роли в три пиеси на Бродуей. Несъмнено нестабилната му артистична кариера и неспокойният му дух нямало да му помогнат да постигне бляскавия успех, до който щяла да се издигне Хепбърн.

Към 1940 година Мел, виждайки, че кариерата му като актьор няма особено бъдеще, работел за радиото, а по-късно се изявявал като писател и филмов режисьор за „Колумбия Пикчърс“, където направил филми, които не оставили голяма диря в киното. Докато се опитвал да пробие, Мел се развел с Пилчард и се оженил за Барбара Трип, от която имал още две деца. Буйният му сантиментален живот го отвел през 1942 година до нов брак с Франсис, която продължавала да е негова съпруга, когато се запознал с Одри през онзи месец юли. През 1953 година Мел Ферер след двайсет години в професията бил постигнал първия си успех на големия екран с филма „Лили“, в който участвал заедно с Лесли Карол. При все това кариерата му се намирала в мъртва точка и в перспектива не го очаквал никакъв значим ангажимент.

Освен привличането, което Мел изпитал към Одри, актьорът предусетил, че кариерата му би могла да потръгне, ако разчита на подкрепата на тази очарователна млада жена, която се била влюбила в него като ученичка. Одри, която не могла да запълни празнотата, оставена от напусналия ги баща, намерила в Мел зрял, внимателен и грижлив мъж, с когото да свие гнездо. Но докато настъпел този момент, техните пътища щели да се разделят, което се дължало на бъдещите им професионални задължения. Мел трябвало да се върне в Лондон, за да довърши дублажа на филма си „Рицарите на крал Артур“, а Одри щяла да замине с майка си за Сен Жан дьо Луз на френското крайбрежие, където я очаквала полагащата й се почивка преди започването на снимките на следващия филм — „Сабрина“. Когато си вземали довиждане, Одри помолила Мел, ако някога се натъкне на театрална пиеса, която според него ще могат да направят заедно, да си спомни непременно за нея. Много скоро щели да се срещнат пак и тогава кариерата на Одри щяла да остане на втори план.

В първия си филм — „Ваканция в Рим“, Одри изпъкнала с изисканите си маниери, естествената си елегантност и добрия си вкус при избора на гардероб. В действителност актрисата, както щели да признаят и стилистите й, „разбирала от мода повече от всяка друга актриса тогава“ и имала много ясна представа, какъв образ иска да изгради на големия екран. Била с тяло на манекенка — височина един и седемдесет и талия петдесет сантиметра и можела да си позволи да се облича и по-екстравагантно. Но Одри криела зад смирения си вид голяма доза непокорство и отказвала да следва модата; никога не си сложила подплънки на раменете или високи токчета, отказала да увеличи и бюста си. По нейно време, когато в Холивуд властвали сластолюбиви актриси, като Мерилин Монро, нейният андрогенен вид, изразяващ се в къса коса и не особено изразени форми, представлявал истинска новост. Още от началото актрисата приела толкова насериозно въпроса за избора на костюмите във филмите си, че дори със свойствената си учтивост успяла да даде на дизайнерите ясно да разберат, че никога няма да облече модел, който не е предварително одобрен от нея. „Думата «стил» се използва като определение на много неща. При майка ми беше продължение на вътрешната красота, която се основаваше на дисциплина, уважение към другите и надежда в човечеството. Стилът й беше с чисти и елегантни линии, защото вярваше в силата на простотата. Ако тогава беше извън времето, то се обяснява с факта, че залагаше на качеството. А ако днес продължава да е икона за стил, то е, защото, след като откри своя look^[1], му остана вярна до края на живота си. Не попадна в капана на модата, но я използваше като инструмент за допълване на имиджа си“, казва за нея синът й Шон.

След успеха на „Ваканция в Рим“ към Одри заваляли предложения за работа в Холивуд. Следващият й филм с „Парамаунт“ бил „Сабрина“, режисиран отново от Били Уайлдър, и в него участвала редом с двама велики актьори: Хъмфри Богарт и Уилям Холдън. Преди започването на снимките Одри и майка й отишли в Париж, за да посетят ателието на известен дизайнер, препоръчан им от аудио „Парамаунт“. Ставало дума за Юбер дьо Живанши — ученик на Баленсиага, който тогава бил на двайсет и шест години и заедно с Кристиан Диор и Ив Сен Лоран бил една от големите надежди на френската мода. Любопитната случка от първата среща между актрисата и известния модист вече е част от легендата за Одри Хепбърн. Двамата остават заедно четирийсет години, свързани от единомислие и искрено приятелство.

В края на юли Одри неочаквано посетила ателието на Живанши, за да избере някои модели за филма „Сабрина“. Помощникът на модиста съобщил, че е пристигнала госпожица Хепбърн, и дизайнерът излязъл да я посрещне, като смятал, че става дума за известната актриса Катрин Хепбърн. Ето как модистът си спомня деня, в който се запознал с жената, която се превърнала в неговата най-добра приятелка и муза: „Озовах се пред млада жена, облечена като гондолиер. Замръзнах на мястото си. Но още повече се смаях, когато тя ме помоли да изработя гардероба й за следващия й филм — «Сабрина». Тогава бях прекалено зает, за да приема. Но чарът й ме спечели и я посъветвах да избере някои от роклите от колекцията ми. Тя ми призна, че се е влюбила в тоалетите ми, когато снимала във Франция «Монте Карло, бейби», но не можела да си ги купи“. Одри взела костюм от сива вълна, дълга и прилепнала по тялото бяла рокля без презрамки за празнични случаи, избродирана с цветя и с дълъг шлейф, който можел да се маха, както и черна рокля за коктейл с моряшка якичка, завързана на раменете с тънки връзки. След тази първа среща Одри и Живанши създали заедно един легендарен стил, който превърнал актрисата в модна икона.

От филма „Клоунско лице“ (1956) нататък Одри включвала във всичките си договори клауза, в която се посочвало, че Живанши ще прави гардероба й. Черният костюм и малката шапка, която актрисата носи в най-известния си филм — „Закуска в Тифани“, отворили пътя на славата на Живанши в Съединените щати. От този момент образът на актрисата се променил завинаги. С геометричните си и дискретни модели модистът подчертавал нейната простота, елегантност, стилна фигура и андрогенен вид. Роклите на Живанши, които Одри носела извън големия екран, много скоро й отредили място сред едни от най-добре облечените жени на света. Носенето на дрехи на Живанши давало сигурност на актрисата: „Когато нося бяла блуза или рокля, създадена за мен, имам усещането, че съм на сигурно място, и тази защитеност е много важна за мен. Само с неговите дрехи се чувствам себе си“.

Когато журналистите питали Живанши дали е горд, че е създал „стила Хепбърн“, той галантно отричал да има тази заслуга. Не спирал да повтаря, че Одри е неговата муза, но че тя е създала собствения си стил: „Одри беше прецизен човек и голям професионалист. Никога не закъсняваше и никога не изпадаше в гневни изблици. За разлика от много свои изтъкнати колежки не се държеше като глезена звезда. Знаеше много добре как да оформи един силно въздействащ и независим образ. Винаги добавяше по нещо към моделите, които създавах за нея — някой личен детайл, благодарение на който цялостният тоалет да изпъкне още повече… Имаше всичко: чар, блясък и строга елегантност. Одри сияеше еднакво и в празнична рокля, и в бански костюм. Личността й беше по-силна от всеки неин тоалет“.