Кристина Морато
Непокорните диви (20)

Мания за величие

На 24 февруари 1946 година генерал Хуан Доминго Перон бил избран за президент за период от шест години. Евита, която била на двайсет и шест години, се превърнала в първа дама на страната. Решена да изиграе добре ролята си и да е на висотата на обстоятелствата, тя побързала да избере подходящ тоалет за церемонията по встъпването на съпруга й в длъжност. На 4 юни в тържествения Бял салон на „Каса Росада“ госпожа Мария Ева Дуарте де Перон се появила в дръзка рокля от сива коприна, откриваща едното й рамо, която накарала сътрапезника й кардинал Копейо да се изчерви. Още от първия момент висшата аржентинска класа я обвинила, че се облича вулгарно като кинозвезда, а не по-дискретно, както се очаква от съпругата на президент. Но обикновените хора от народа не били на същото мнение. Харесвали им предизвикващият сензация вид на Евита, впечатляващите бижута, които носела, и скъпите рокли, подчертаващи стройната й фигура. Обичайно ходела на високи токчета, с шапки с огромна периферия и със сложни прически, на които най-верните й почитателки подражавали. Младите жени боядисвали косите си руси като нея и искали от фризьорите „кокче като това на Евита“. Снимката й била окачена във всяко кътче на страната — от най-окаяната колиба до балкона на „Каса Росада“. Популярността й толкова нараснала, че повечето момичета, родени в северните провинции на страната, били кръщавани „Ева“ или „Мария Ева“.

Евита разрушава много шаблони в една страна, в която се смятало за проява на лош вкус и за твърде „неженствено“ една жена да се занимава с политика. От самото начало била съвсем наясно, че ролята й няма да е само на съпруга, а ще работи активно рамо до рамо с Перон: „Можех да съм съпруга на президента като другите. Беше лесна и приятна работа: щях да съм заета единствено с организирането на приеми, приемането на почести и съблюдаване на протокола… На хората, които ме познават от времето, когато бях обикновена ученичка, им е добре известно, че аз никога не бих могла да изпълня тази смешна роля. Освен това съпругът ми беше не само най-важното длъжностно лице на Аржентина, а и водач на народа. И аз като него също имах двойна роля. От една страна, бях Ева Перон, жената на президента, която дава бляскави приеми и ръководи галавечерите, а от друга, бях Евита, на която народът беше възложил всичките си надежди…“. В началните си речи като първа дама тя насърчава народа да я нарича Евита, като това става в страна, в която прякорите се използват само от най-близките приятели.

Много неща се променят в живота на Ева Перон през онази 1946 година. Жилището й, едно време покрита с керемиди кирпичена колиба в Лос Толдос, сега било най-луксозната резиденция в страната, а именно дворецът Унсуе. Тази великолепна пищна постройка от XIX век, разположена в ексклузивния квартал „Палермо“, разполагала с 283 стаи и прекрасни широки мраморни стълби с парапет от ковано желязо. Била заобиколена от добре поддържан парк и представлявала оазис в центъра на шумния и хаотичен град. Перон и Ева щели да прекарат повече време там, отколкото във вилната президентската резиденция „Оливос“, намираща се в покрайнините на града. Основната причина била, че и двамата работели неуморно и за разлика от други президенти Перон ставал рано и пристигал първи в кабинета си. Имението на президента в Сан Висенте обаче продължавало да е любимото място на Евита. В тази извънградска къща в колониален стил с покрив от червени керемиди и каменни фасади тя се чувствала щастлива, докато яздела, разхождала се с кучетата си и правела емпанади^[1] за приятелите, които им идвали на гости.

Дневният режим на Госпожата, както я наричал персоналът, започвал в шест часа сутринта, когато се събуждала. Половин час по-късно закусвала със съпруга си и после имала грижата да уреди някои спешни въпроси, докато Хулио — фризьорът й, сплитал и прибирал косата й, а Сара — маникюристката, избирала лака за нокти — наситеното червено на „Хелена Рубинщайн“ или седефенобялото според ангажиментите, отбелязани в графика й. По-късно излизала за работа, ескортирана от моторизирани полицаи. Четири месеца след встъпването в длъжност на съпруга й и по негова инициатива Евита започнала да сътрудничи на току-що създаденото Министерство на труда. Там, в малкия кабинет, който бил подготвен за нея на четвъртия етаж, ходела три пъти седмично, за да приема всички, които се нуждаели от помощта й. Секретарката й Исабел Ернст, права зад нея, водела записки в един бележник и я съветвала относно проблемите, които излагали пред нея синдикалните ръководители. Към един часа на обед шофьорът й я откарвал в „Каса Росада“, където вземала Перон и обядвали нещо леко в официалната резиденция. Когато генералът се оттеглял да подремне, Ева се връщала към заниманията си; виждали се отново едва към осем-девет часа, за да вечерят заедно.

Евита имала навика да си ляга винаги късно, никога преди три часа след полунощ, както правела по време на артистичната си кариера. В онези месеци била обсебена от един въпрос и не спирала да говори за него на Перон: приемане на проектозакон за правата на жената. Още в първата си реч тя споменала темата със следните думи: „… жената на президента на републиката, която ви говори сега, е само още една аржентинка, другарката Евита, която се бори за правата на милиони жени, несправедливо изтласкани от нещо с най-голяма важност и стойност: волята на избор, волята да следят от свещеното място на дома си чудесния възход на страната си“. Била готова да извоюва независимостта на жената дори и за това да й се наложи да ходи в кулоарите на Конгреса и да убеждава лично законодателите.

Следобед първата дама обикновено посещавала фабрики, училища и болници. Навсякъде, където се обявявало нейното появяване, се събирали големи множества от хора, които разгорещено си оспорвали правото да се приближат до нея и да я докоснат. Когато обикаляла крайните квартали, пристигала в своя черен пакард, облечена във впечатляващи шарени рокли, дело на Диор или на Жак Фат, и обсипана с най-скъпи бижута. Винаги била гримирана безупречно, с устни в наситеночервено в тон с перфектните нокти и без руж на бузите, тъй като изповедникът й бил забранил да си го слага. Жените я гледали запленени, все едно била видение. На най-бедните Евита, толкова красива и ослепителна, напомняла за Девата, на която палели свещи и се молели благоговейно. След смъртта й същите хора издигат в колибите си олтари с нейни снимки и отправят към нея молитвите си с надеждите и болките си като към светица — Света Евита.

Когато била критикувана, че се облича прекалено пищно при посещенията си при работниците или бедните, тя отговаряла: „Вижте, мен искат да ме виждат красива. Бедните не искат да ги покровителства стар и занемарен човек. Всички мечтаят за мен и не искам да ги разочаровам“. Онези хора се вълнували, и то наистина си било за вълнение, когато слушали популистката реторика на първата дама: „Ще прегърна родината и ще й се отдам изцяло, защото в тази страна още съществуват бедни и нещастни хора, хора без надежда. Душата ми го знае. Тялото ми го чувства. Отдавам цялата си енергия, за да може съществото ми да се превърне в мост, хвърлен към щастието и общото благо“. Никога по-рано никой политик, а още по-малко жена, не им бил говорил с такива думи.

В началото хората, които желаели да видят Евита, за да я помолят за лични услуги или финансова помощ, отивали в кабинета й. Искали ново жилище, продукти от първа необходимост, място в болницата, добре устроено училище… Ала постепенно, както бил направил и Перон, когато бил начело на Секретариата по труда, Евита превърнала в своя каузата на работещите. Не заемала, нито придобила по-нататък някаква официална длъжност, но открила истинското си призвание сред бедните и най-онеправданите. Жената „зад трона“, както някои медии скоро започнали да я наричат, развила трескава дейност, работела средно по петнайсет часа на ден и приемала всеки нуждаещ се от нещо. Малко по малко Евита сеела семената на собствената си популярност, винаги в служба на Перон. Хосе Мария де Ареилса, посланикът на Испания в Аржентина, описва атмосферата около първата дама по следния начин: „Имаше групи от работници, синдикални лидери, селянки с деца, чуждестранни журналисти, едно семейство гаучоси, облечени в пончо, имаше изгнаници от отвъд желязната завеса, балтийски интелектуалци, свещеници и монахини, потни жени на средна възраст, млади чиновнички, футболисти, актьори и циркови артисти и сред целия този привиден хаос Евита обръщаше внимание на всичко, за което я молеха — от обикновено искане за повишаване на заплатата до разполагане на цяла нова промишленост, като мимоходом отделяше време за просби за жилище на някое семейство, за мебелиране, за разрешение за снимане на филм…“.

Ева Перон едва е разбирала от политика, била е почти неграмотна, но е носела в себе си класовата борба и я е чувствала като своя собствена. Скоро тя се превръща в знаме на бедните и предприема истински кръстоносен поход в името на социалната справедливост. На всички писма, които получавала, отговаряла след един ден и лично приемала хората, които се редели на дълги опашки, за да й споделят проблемите си, понякога доверително на ухо. Винаги имала подръка банкноти от по петдесет песо — сума, от която мнозина от идващите при нея се нуждаели, за да могат да се върнат по домовете си в далечните краища на страната. Когато дребните банкноти й свършвали, подарявала някоя от диамантените си брошки или събирала пари измежду министрите и секретарите, които срещнела в министерството. През 1947 година започнала това, което сама нарекла „Кръстоносен поход за социална помощ Ева Дуарте де Перон“, за да помага по най-бърз начин на най-нуждаещите се. Една година по-късно осъществила своята голяма мечта и създала собствена благотворителна фондация. На нея посветила цялата си енергия дори когато тежките белези на болестта, която я убивала, вече били видими по лицето й.

През юни 1946 година списание „Нюзуик“ в пространен репортаж за първата дама на Аржентина говорело за нея като за „президентката“ и твърдяло, че тя се превръща в „най-важната жена зад кулисите“ в политиката на Латинска Америка. Седмичното издание не грешало, защото още в първата година от президентския мандат на съпруга й властта на Евита вече била значителна. На двайсет и шест години и с оскъдни познания в света на политиката Ева Перон била собственичка на четири радиостанции и на двата вестника — „Демокрация“ и „Ел Мундо“, с най-широко разпространение в Буенос Айрес. Ловкостта и хитростта й да манипулира медиите били изключителни. Ева много добре знаела как да използва радиото и вестниците по начин, напълно непознат дотогава, за която и да е латиноамериканска страна. Времето, което била посветила на драматизацията на радиосериали, й послужило да изкове важни качества и да може да придаде на пламенните си политически речи тон, невиждан и нечуван до онзи момент.

Нямало ден, в който във вестник „Демокрация“ да не се публикуват най-малко пет снимки на „госпожа президентшата“, както я наричали в заглавията. Всички официални снимки били правени от личен фотограф, който никога не се отделял от нея от ранна сутрин до късна вечер, когато се прибирала изтощена вкъщи. Никой не умеел като нея да постигне максимална популярност във всяко свое мероприятие, включително в ситуации, белязани от бюрокрацията, скучни и безлични. Макар хулителите й да продължавали да я обвиняват, че е безскрупулна манипулаторка и демагог, Евита не преставала да се грижи до най-малката подробност за външния си вид при всичките си публични прояви. Пред трудовите хора се появявала като млада и сияеща от красота жена, облечена по последна парижка мода, загърната в кожи или отрупана с диаманти, която обещавала на хората: „Един ден вие също ще имате дрехи като тези“.

Ако през първите месеци от мандата на Перон Евита все още се проявявала, като срамежлива и стояла на втори план, то колкото повече растяло влиянието й, толкова повече тя придобивала увереност в самата себе си. От балкона на „Каса Росада“ със същия драматизъм, който придавала на прочутите си женски образи по радиото, произнасяла речи пред тълпите, които оставали покорени от обаянието й, сякаш готови да умрат за нея, ако е необходимо. „Аз ви говоря от името на бедните, на онези, които нямат дом, за да надигнем глас срещу проклетите предишни дни.“ Преобразяването й било невероятно, сега гласът й бил мощен и завладяващ, а политическата й философия — проста: любов към бедните и омраза към богатите. Още в първата година, като първа дама на Аржентина, милиони нейни сънародници вярвали искрено в думите й и били убедени, че тя ще им даде онова, което никога преди не са имали: уважение, достойнство и покрив над главите.

Колкото повече растяла властта й, толкова повече опонентите й внимавали какви мнения изказват за нея в публичното пространство. Във време, в което човек отивал в затвора заради критика, отправена към Перон, и дори телефоните били подслушвани, една обикновена шега по адрес на първата дама можела да струва много скъпо на човек. Веднъж няколко кадети от флота били изключени от училището, защото се изкашляли при появата на Евита по време на осведомителен бюлетин в киното. Много били тези, които я обожавали, много били и другите, които се страхували от нея. Тя имала слава на злопаметна и отмъстителна жена, и не прощавала на онези, които дръзвали да я критикуват, а още по-малко на хората, които не изповядвали нейното обожание към генерала. Хулителите й я обвинявали, че е корумпирана, защото назначавала членове от семейството си на възлови места в правителството на Перон. Най-изненадващото назначение било на брат й Хуан Дуарте, като частен секретар на президента. Този младеж — ерген със слава на женкар, който в последните десет години бил работил като продавач на сапуни, сега заемал въпросния важен пост. Всеки желаещ да се срещне с генерал Перон трябвало да мине през него и да получи одобрението на Евита.

Евита, която обикновено се показвала любезна и търпелива с хората, идващи да търсят нейната помощ, била нетолерантна и деспотична с онези, които не споделяли идеите й или които смятала за свои врагове. Трудно преглъщала пренебрежението на висшата аржентинска класа, „олигарсите“, както ги наричала, които никога не проявили уважение към нея, дори когато била първата дама в страната. През първата година Ева Перон очаквала с нетърпение да й предложат председателския пост на Благотворителното дружество, най-значимата милосърдна организация, която дамите от доброто аржентинско общество управлявали под патронажа на католическата църква. Месеците обаче минавали и предложението така и не идвало. Когато Евита наредила да проверят защо й отказват длъжността, която обикновено се изпълнявала от първата дама на страната, й отговорили: „Много жалко, но Евита е прекалено млада, а правилата на милосърдието предполагат една по-зряла и на години жена за председател на дружеството“. Евита им отвърнала със същата дипломатичност, че щом тя не можела да заеме този пост, то майка й доня Хуана била напълно подготвена да го стори. Самата мисъл, че проста и невежа селянка — майка на пет незаконни деца, може да застане начело на дружеството, трябва да е предизвикало студени тръпки у надутите дами на милосърдието. Ева обаче, която не преглъщала пренебрежението, изчакала подходящия момент, за да им върне със същото. Две години по-късно перонисткото правителство отрязало годишната субсидия на осемдесетгодишните дами от Благотворителното дружество и Евита основала своя собствена организация за „Социално благосъстояние“. За пореден път станало това, което тя желаела.

Когато станала новата наемателка на двореца „Унсуе“, Евита се обградила със собствен екип — Атилио, частния й секретар; Хулио, фризьора й; Ирма, вярната й домакиня, и Сара, маникюристка, но се нуждаела и от доверен човек до себе си, който да изглади маниерите й и да й помогне да подобри имиджа си. Докато била официална любовница на Перон, почти не се интересувала от вида си и се носела така, както било нормално за положението й: млада звезда от радиото, на която й харесвало да се показва публично. Тогава ходела с дълга, буйна платиненоруса грива, подражавайки на холивудските звезди от трийсетте години. Обожавала блясъка, едрите бижута, шапките с широки периферии, украсени с цветя и пера, и впечатляващите прически в стил „Помпадур“. Сега искала да промени стила си и да е по-елегантна, но не била склонна да изостави лукса. Враговете й окачествявали начина й на обличане като „прекалено впечатляващ и с разкош, граничещ с липсата на морал“ предвид бедността на аржентинския народ. Ала без да обръща внимание на критиките им, Евита не се спирала в харченето на пари, когато ставало дума за гардероба й.

Така влязла в живота й Лилиан де Гуардо — съпруга на близък сътрудник на Перон, която по-късно станала нейна най-добра приятелка. В мемоарната си книга „А сега говоря аз“ госпожа Де Гуардо си спомня деня, в който отишли със съпруга си на обяд във вилата в Сан Висенте по покана на семейство Перон: „Първия път, когато видях лично Ева, беше неузнаваема: нямаше грим, лицето й беше чисто, кожата й — превъзходна, с цвят на слонова кост; беше облякла пижама на генерала и бе навила крачолите и ръкавите, а косата й беше сплетена на две тънки плитки. С две думи, беше напълно естествена. Беше прекрасна“.

Още от първия миг Ева решила, че Лилиан е възпитана, образована и много изискана жена. Майка на четири деца, тя водела традиционния начин на живот за омъжена аржентинка от доброто общество. Затова много се изненадала, когато няколко дни по-късно Евита изпратила да я повикат спешно в кабинета й. Макар и не директно, тя й дала да разбере, че иска Де Гуардо да бъде нейна лична съветничка и компаньонка; да е до нея, за да я напътства във всеки момент по най-разнообразни въпроси, като правилата на протокола, избора на адекватни дрехи за всеки отделен случай или най-подходящите скъпоценни камъни. Лилиан не можела да откаже, макар да си давала сметка, че Евита ще погълне цялото й време: „От онзи момент нататък тя лично ме будеше всеки ден в шест часа утринта и в седем изпращаше кола да ме вземе“. Заедно с изповедника й отец Ернан Бенитес Лилиан била човекът, който най-добре я познавал и който в продължение на три години не се отделял от нея.

Евита, за разлика от Джаки Кенеди не създала собствен, аржентински стил, защото в стремежа си да се конкурира с висшата класа, купувала най-доброто и най-скъпото. Две седмици след встъпването в длъжност на съпруга й в компанията на неразделната Лилиан Ева „нападнала“ най-добрите модни и бижутерски къщи в Буенос Айрес. Имала слабост към кожените палта и наметки, към най-скъпите бижута, към шапките, които се правели по мярка за нея както обувките, и луксозните парфюми, които смесвала по свой вкус, докато получи желания аромат. В средата на четирийсетте години в Буенос Айрес сред най-именитите модни дизайнери се нареждали „Анриет“, „Паула Налетоф“, „Ема де Сен Феликс“ и шивачът Луис Д’Агостино, който изработил класическите й костюми. Макар Лилиан да й отворила вратите към света на висшата мода, Евита още не била позната в престижните фирми и неведнъж ставала жертва на пренебрежителното им отношение: „Една сутрин пристигнала в модната къща на Паула Налетоф и била посрещната от собственичката със забрадка на главата, метличка от пера за обиране на прах в ръката и отказ да бъде обслужена. Когато си тръгвала, една от придружителките на Евита казала: «Знаете ли кого отпращате? Жената на новия президент»“. Незабавно била извикана, за да й се поднесат съответните за случая извинения. Не я разпознали и първия път, когато отишла в „Анриет“. Объркала етажа и влязла в шивачницата вместо в магазина. Много скоро обаче най-реномираните къщи, които обличали първата дама, й определили постоянна служителка, която да я придружава при покупките й. Евита най-много харесвала вечерните тоалети с дълбоки деколтета с голи рамене или с презрамка, минаваща през врата й. С тях чувствала, че буди възхищение, и можела, да изпълнява съвършено ролята си на грандама — тя, която в театъра била играла само прислужнички.

Благодарение на Лидиан Ева Перон започнала да се облича по-изискано и да харесва по-скъпи неща. С времето започнала да си поръчва личен гардероб специално за нея при най-добрите дизайнери за времето, като Кристиан Диор и Баленсиага; бижутата идвали от фирмата „Ван Клиф и Арпелс“ и ги плащал магнатът Алберто Додеро, чиято съпруга била една от компаньонките на Ева. По време на посещението си в Париж, в рамките на прословутата й и скандална европейска обиколка, Евита оставила размерите си на Диор, Роша и Жак Фат, за да изработят манекен по тях и оттам нататък да шият дрехи по негова мярка. От този момент показните рокли, които Евита обличала на приемите в двореца „Унсуе“ или на галавечерите в театър „Колон“ и чиито снимки се появявали на следващия ден в почти всички вестници в страната, пристигали направо от Париж в трюмовете на корабите или в специално измислено отделение в дъното на самолетите на „Аеролинеас Архентинас“, където пътували изправени, за да не се измачкат.

Веднъж самолетът, който транспортирал великолепна вечерна рокля от естествена коприна и щраусови пера, модел на Жак Фат, която първата дама трябвало да облече за галавечер в театър „Колон“, се забавил. На този незабравим 25 май 1948 година Евита, без да й мигне окото, пристигнала два часа по-късно в театъра, където публиката и артистите стояли и чакали. Първата дама щяла да изхарчи цяло състояние за дрехи. Навярно най-пищната й рокля, оценена на повече от половин милион долара, била поръчана на Диор и в долната си част била украсена с дузини брилянти по един карат. Ненапразно самият френски дизайнер веднъж заявил: „Единствената кралица, която съм обличал, е Ева Перон“. Когато Евита починала, в гардероба й имало повече от сто кожени палта, четиристотин тоалета и осемстотин чифта обувки, без да се брои великолепната й колекция от бижута.