Кристина Морато
Непокорните диви (10)

Невъзможни любови

След внезапната смърт на Бой Капел Габриел не била заинтригувана сериозно от нито един мъж. Била прекалено заета с управлението на предприятието си, което в онзи период имало близо три хиляди служители и заемало номерата 27,29 и 31 на улица „Камбон“. Но по време на Коледата през 1923 година случайна среща с един твърде необикновен човек променила нещата. Коко прекарвала коледните празници в Монте Карло, когато била поканена от херцога на Уестминстър да вечеря на борда на яхтата му „Флаинг Клауд“. Дизайнерката отишла заедно с руския си любовник Дмитрий, който много искал да се запознае лично с английския аристократ. На онази вечеря под звездите и в съпровод от музиката на цигулките Бендор, както приятелите наричали херцога, разговарял оживено с мадмоазел. Почти на зазоряване те напуснали яхтата, за да отидат да танцуват и да поиграят в казиното. Когато си вземали довиждане, херцогът, който бил силно привлечен от прочутата дизайнерка, й казал, че би искал да се видят отново.

Когато се върнала в Париж, Коко заварила дома си на улица „Фобур Сент Оноре“ отрупан с цветя. През следващите дни непрекъснато получавала букети от орхидеи и кошници с плодове, които херцогът бил набрал със собствените си ръце от оранжерията в замъка Итън Хол. Коко, въпреки че била твърде заета с подготовката на колекциите си, се предала пред очарованието на Бендор. След време щяла да признае на журналистите: „Истинският ми живот започна с херцога на Уестминстър. Най-после бях намерила рамо, на което да отпусна глава, дърво, на което да се облегна“. Висок, едър, безкрайно богат и със слава на покорител на женските сърца, Бендор бил мъжът, когото мечтаели да „уловят“ много дами от висшето общество. Имал толкова ексцентричен, колкото и непринуден характер, бил голям спортист, практикувал стрелба и лов, играел поло и обичал да плава с яхти. В негово присъствие Коко се държала като свенливо и послушно момиче, готово да го следва навсякъде.

Херцогът на Уестминстър, чието истинско име било Хю Ричард Артър Гросвенър, бил братовчед на крал Едуард VII и един от най-богатите и влиятелни мъже на Англия. Притежавал много земи и стотици недвижими имоти в Лондон, както и безброй къщи по целия свят и два замъка в Англия и Франция. Бил собственик на два кораба: „Къти Сарк“ с екипаж от сто и осемдесет души, и „Флаинг Клауд“, който разполагал с четирийсет моряци. Женил се два пъти и от първия си брак с Констанс Корнуолис-Уест имал две дъщери и син, който починал от апендицит на четиринайсетгодишна възраст. Настоящата му съпруга — Вайълет Мери Нелсън, с която се развел три години по-късно, не го била дарила с потомство, поради което херцогът водел безгрижен и разпуснат живот зад гърба й.

От всички имоти, които притежавал херцогът на Уестминстър, Итън Хол, намиращ се в близост до Честър, бил любимият на Коко. В тази разкошна извънградска резиденция в готически стил, която се издигала върху терен от повече от четири хиляди хектара, дизайнерката прекарвала много време, наслаждавайки се на здравословния живот и чистия въздух. Ето какво си спомня тя: „Яздех много. През зимата три пъти седмично ходехме на лов за глигани и лисици. Предпочитах лова на глигани, ловът на лисици не ми беше толкова забавен. Беше много добре за здравето. Играехме тенис. Никога не съм обичала да правя нещата половинчато. Научих се да ходя за риба, ловяхме сьомга…“.

В семейната резиденция на Уестминстър членовете на британското кралско семейство имали навика да се появяват без предупреждение. Докато поддържала връзка с Бендор, Коко имала възможността да общува с аристокрацията и с най-влиятелните личности на Великобритания, сред които били Уелският принц, редовен посетител на Итън Хол, и Уинстън Чърчил, който след запознанството си с нея пише в едно писмо до съпругата си: „Появи се известната Коко, която ме очарова, много умна и приятна жена, жената с най-ярка индивидуалност от всички, които е имал Бендор. Целия ден ловува, след вечеря тръгна за Париж и днес е заета с преглеждането на новите модели. Само за три седмици е представила цели двеста модела. Някои ги е преработвала десет пъти. Прави го ръчно, с няколко карфици, забити оттук и оттам, с някой разрез тук, някой набор там…“.

Дизайнерката живеела в лукс с херцога, но повече се възхищавала от възпитанието и непринудеността му. Според Коко дори той не познавал цялото си имущество, което включвало и един частен вагон към „Ориент Експрес“ на гара „Виктория“ в Лондон: „Уестминстър има къщи навсякъде. При всяко пътуване откривах нова. Дори той не ги знае всичките: една в Ирландия, друга в Далмация, трета в Карпатите, винаги има къща, собственост на Уестминстър, която чака напълно подредена, с приготвена вечеря и оправено легло; къща с полирано сребро и с коли (още са пред очите ми шестнайсет старинни ролс-ройса в гаража на Итън Хол), готови да потеглят, моторни лодки в пристанището, прислуга в ливреи, икономи и неизменната масичка до входа на всеки дом със списанията и вестниците от целия свят“.

Престижът на Коко Шанел като дизайнерка и бизнес дама нараствал с всеки изминал ден. Откакто била отворила магазина в Дьовил, тя ценяла елегантния и дискретен стил на английските аристократи. Ако със своя Етиен Балсан била яздила в горите на Роальо най-чистокръвните коне, ако Дмитрий я научил да цени фините перли и да стигне до славянската душа, то с помощта на Бендор Коко се потопила в стила и обичаите на английската провинция. Както винаги личните й отношения влияели на творенията й. От 1926 до 1931 година модата „Шанел“ била английска. От Шотландия Коко взела типичните десени, тъканите от туид, от които направила елегантни и практични костюми със сака, а от Итън Хол — жилетките с черни ръкави и предна част на райета, идентични с тези, които използвали слугите в замъка. От круизите из топлото Средиземно море на борда на корабите, собственост на херцога, си харесала нахлупените до веждите барети, които носели моряците на „Къти Сарк“ и „Флаинг Клауд“.

Списанията вече отразявали романса между дизайнерката и херцога, дори някои от тях се осмелявали да предсказват, че Коко Шанел би могла да стане третата херцогиня на Уестминстър. Ала въпреки че хората ги виждали все повече заедно на публични места и се говорело за неизбежна сватба, Бендор никога нищо не споменавал по въпроса. Светските хроникьори говорели без задръжки за безценните бижута — перли, смарагди, колиета от рубини и диаманти, които той подарявал на любовницата си. Когато питали Коко за скъпите подаръци от херцога, тя отговаряла иронично, че тъй като не можела да носи истинските си перли, без всички да я зяпат на улицата, тя наложила на мода фалшивите. Самата дизайнерка обичала да носи дълги нанизи от изкуствени перли, които смесвала с впечатляващи рубини и диаманти. „Обичам фалшивите бижута, намирам ги за провокативни и смятам, че е истински срам да ходиш насам-натам с тяло, отрупано с милиони, само защото си богата. Целта на бижутата е не да правят богата жената, която ги носи, а да я красят, което няма нищо общо с първото.“

Но изящните подаръци, които й правел Бендор, не можели да заглушат слуховете, все по-зачестяващи впрочем, относно неговите изневери. Както по време на връзката си с Бой Капел, така и сега Коко била наясно с любовните му забежки. В онези дни, когато връзката й с Бендор не преминавала през най-прекрасния си момент, тя започнала таен романс с мистичния поет Пиер Реверди. Този самотен мъж от скромно потекло като нея, който не се интересувал нито от слава, нито от пари, се превръща в нейна опора и във важна личност в живота й.

През 1927 година отново тръгнали слухове, че херцогът на Уестминстър мисли да се жени за прочутата Коко Шанел. Истината обаче е това, което човек от близкото й обкръжение е отсякъл в едно изречение: „Има много херцогини на Уестминстър, но Коко Шанел е само една“. Макар дизайнерката публично винаги да е заявявала, че е отказала да стане негова съпруга, защото не желае да изостави работата си, всъщност е имало други причини за това. През 1925 година Бендор получил развод с втората си съпруга, но сега тревогите му били свързани с липсата на наследник, защото се нуждаел от син. Коко тогава била на четирийсет и две години и се подложила на медицински преглед, за да се установи дали може да забременее. Дори започнала да прави редица гимнастически упражнения, за които се предполагало, че благоприятстват майчинството. Според биографа й Марсел Едрик Коко, изглежда, е била решена да опита да дари херцога със син. Ала така и не станала майка, за което на старини съжалявала.

Именно през онази година Коко Шанел купила красивата вила „Ла Пауса“, разположена на върха на хълма на планина Рокбрюн в сърцето на Френската Ривиера. От имението, което било заобиколено от малка горичка от стогодишни маслинови дървета и ароматни лавандулови полета, се разкривала чудесна гледка към морето. На Коко мястото й се сторило спокойно и отдалечено, подходящо да прекарва там летата с Бендор, далеч от всички погледи. Това била първата й къща за почивка и дизайнерката изхарчила общо шест милиона франка за възстановяването й, като й придала пищен, но нелишен от комфорт стил. В тази вила в средиземноморски стил, издигаща се около вътрешен двор с варосани стени и покрив от червени керемиди от печена глина, тя намерила истински пристан. Двойката се радвала на компанията на приятели и известни личности, които подобно на тях прекарвали лятото на Ривиерата. Сред тях били Салвадор Дали и съпругата му Гала, която гледала на карти на Коко, както и семейство Чърчил, Хемингуей, двойките Вандербилт и Ротшилд. Мадмоазел, която била купила имението, за да прекарва повече време с херцога на Уестминстър, не знаела, че „Ла Пауса“ щяла да стане свидетелка на окончателната й разлъка с него.

В началото на 1928 година душевното състояние на Коко се лашкало между надеждата и разочарованието. Независимо че Бендор й подарявал превъзходни бижута, които криел сред букетите с цветя, финалът бил много добре известен за Шанел. През пролетта на 1930 херцогът официално съобщил, че се сгодява за млада, двайсет и осем годишна жена, която се казвала Лоелия Мери Понсънби, дъщеря на първия лорд Сисънби. Няколко дни след това Бендор пристигнал в Париж, за да представи годеницата си на Коко и да види дали тя ще я одобри. Дизайнерката никога нямало да признае истинските причини за раздялата навярно защото те били много болезнени: „Десет години от живота си прекарах с Уестминстър… Един мъж трябва да е дяволски способен, за да ме задържи десет години. През това време имахме много нежна и мила връзка. Останахме си добри приятели. Обичах го или вярвах, че го обичам, което в крайна сметка е едно и също“. Бил дошъл краят на английския й период, но Коко използвала връзките, които била създала благодарение на херцога, в своя изгода: отворила бутик в квартал „Мейфеър“ в Лондон и разчитала на отбрана клиентела, като херцогинята на Йорк, съпруга на бъдещия крал Джордж VI, както, разбира се, и на най-изисканите дами от висшето общество.

Въпреки че прекарвала дълго време в Англия, Коко никога не престанала да работи, нито да изненадва публиката. През 1925 година усетила задаващата се промяна и колекцията й от същата година, която съвпаднала с Международното изложение на декоративните изкуства в Париж, ясно показвала източно вдъхновение. Моделите носели дълги шалове, очите им били гримирани с арабския молив кохл, но същевременно дизайнерката не се отказала да показва формите на женското тяло с плетените си модели. Именно тогава лансирала на пазара и прословутия си костюм „Шанел“ без яка, с дълъг и тесен ръкав и с права пола леко под коленете. Това щял да бъде най-имитираният костюм, а стилът му разкривал влиянието, идващо от висшата английска класа. Костюмът се превърнал в класика и станал любим на деловите жени, тъй като бил замислен така, че да могат да се движат „свободно, без да губят и най-малко от елегантността си“.

Вярна на мотото си „Винаги махай, никога не добавяй“, през 1926 година Коко отново заложила на смела карта. Един хубав ден, докато присъствала на балетна премиера в Парижката опера и наблюдавала от театралната ложа всички дами, облечени в червено, зелено и електрик — любимите цветове на модиста Поаре, тя решила да наложи черния цвят. След като огледала залата, казала през смях на Фламан: „Това е невъзможно, тия цветове са направо катастрофални, загрозяват жените, мисля, че ще трябва да ги облека всичките в черно“. Така и направила. Габриел създала черна рокля от китайски креп с дълги и силно прилепнали ръкави. Нямало яка, нито копчета, нито ширити, нито драперии или ресни. Била обикновена до крайност, била абсолютната чистота. Така се родила нейната petite robe noire (малката черна рокля), която скоро се превърнала в признак на изисканост и във философия на живот. „В продължение на четири-пет години работих само с черно. Роклите ми се продаваха като топъл хляб и имаха само един малък детайл — малка бяла якичка и маншети. Всички ги носеха: актриси, светски жени, слугини…“

Сривът на борсата на „Уолстрийт“ на 29 октомври 1929 година, сряда, белязал съдбата на Шанел. Икономическата криза щяла да засегне особено много търговията с луксозни стоки и висшата френска мода, а „Шанел“ била най-скъпата модна къща в Париж. Наложило се дизайнерката да се приспособи към трудните времена, които се задавали, намалявайки наполовина цените на творенията си и уволнявайки част от служителите си. Но дори и след тези мерки не успявала да привлече новия вид клиентела, която сега се обличала по непретенциозен начин; да изглеждаш богат, вече се смятало за проява на лош вкус. Настъпил краят на луксозните плетива, кожите и бижутата, висшата мода била навлязла в една от своите най-тежки кризи. Точно тогава мадмоазел Шанел се впуснала в ново вълнуващо приключение. През 1931 година стегнала куфарите и заминала за САЩ, за да работи в Меката на киното.

Чрез свои приятели Коко се свързала със Самюъл Голдуин — големия магнат на кинематографичната индустрия. Този прозорлив и егоцентричен бизнесмен, собственик на компанията „Метро Голдуин Майер“ и създател на великите мюзикъли на Холивуд, извикал Шанел, за да придаде нотка „гламур“^[1] на продукциите му. Насред депресията, когато безработните в страната наброявали тринайсет милиона, Голдуин искал публиката да забрави мъките си и да загърби проблемите си, като се потопи в заслепяващите с блясъка си музикални филми. Конкретно от Коко поискал да направи дизайна на костюмите за филмите, като целта му била жените да отидат на кино, за да видят на големия екран „последния вик на модата“.

Макар господин Голдуин да й се сторил простоват, лишен от чар мъж, напомнящ й за амбулантните търговци на евтини стоки по пазарите, които обикаляла в детството си, Коко не могла да отхвърли предложението му. Мадмоазел щяла да облича големите звезди на Холивуд, сред които били Глория Суонсън и Норма Талмидж, не само на екрана, но и в истинския живот, като в замяна щяла да получава един милион долара на година. На дизайнерката не й се налагало да изоставя бизнеса си в Париж, тъй като договорът я задължавал да пътува до Калифорния само два пъти годишно, за да подготви гардероба на актрисите. Въпреки първоначалните си задръжки Коко, придружена от неразделната Мисия, акостирала в Ню Йорк на борда на парахода „Европа“ в края на 1931 година. На вратата на апартамента й в хотел „Пиер“ я очаквали внушителен брой журналисти и фотографи, жадни да вземат интервю от нея. Няколко дни по-късно тя пристигнала с влак в Лос Анджелис, където я посрещнал самият Самюъл Голдуин.

Коко, погълната отново от работа, се опитвала да забрави нещастието си. След раздялата с херцога на Уестминстър прекарала лятото в убежището си в „Ла Пауса“, но там всичко й напомняло за него. Пътуването й до Съединените щати било истинско бягство и същевременно предизвикателство: да се превърне в първата модна дизайнерка, наета да изработи гардероба на големите холивудски продукции. Семейство Голдуин организирали в чест на Коко голям прием, на който сред звездните присъствия били Грета Гарбо, Мерлене Дитрих, Клодет Колбер, както и режисьорите Джордж Кукър и Ерих фон Щрохайм. От всички актриси, с които се запознала, Коко проявила интерес само към една млада кокалеста жена с лунички, която Кукър току-що бил открил: Катрин Хепбърн. Тогава била на двайсет и две години и начинът й на обличане, освободен и мъжки, както и пренебрежението, което показвала към почти всички, веднага спечелили симпатията на Коко. По-късно — през 1969 година, Хепбърн се превъплътила в дизайнерката в мюзикъла „Коко“, вдъхновен от живота й.

През следващите месеци Мадмоазел трябвало да се бори с капризите на актрисите, които винаги искали да налагат волята си, и освен това да им прави гардероб, който да не излиза от мода, тъй като филмите се появявали в Европа най-малко две години след премиерата им в Съединените щати. Коко облякла Глория Суонсън, която тогава била на трийсет и две години и в разцвета на силите си, в бляскавия мюзикъл „Тази вечер или никога“. Това била първата работа на Шанел за филмова продукция. Отношенията на дизайнерката с легендарната актриса не били лесни. През лятото на 1931 година Суонсън пътувала до Париж, за да направи предварителните проби на костюмите. Коко й се ядосала, защото видяла, че актрисата е напълняла. Всъщност била бременна и дизайнерката трябвало да измисли здрави ластични колани, за да прикрие състоянието й по време на снимките на филма.

Моделите на Шанел били приети с умерен успех във филмовата индустрия. Минималистичният й стил се оказвал твърде дискретен за пищния вкус на Холивуд. Пресата, пишеща за кино, коментирала следното: „Шанел — прочутата дизайнерка от Париж, прави така, че една жена да прилича на една жена, но Холивуд иска една жена да изглежда като две“. На този етап от живота си мадмоазел Шанел не била готова да подчини работата си на капризите на актрисите, които не й се доверявали. При все това по време на престоя си в Холивуд се радвала на възхищението на пресата и имала уникалния шанс да се запознае с издателите на двете най-престижни модни списания в света — „Вог“ и „Харпърс базар“, като последното я обявило за „най-добрата дизайнерка на всички времена“. Коко останала равнодушна към Меката на киното въпреки острата си критика към безпощадната политика на филмовите студии, която според нея превръщала актрисите в „слугини на продуцентите“.

Била навършила петдесет години, макар винаги да изглеждала по-млада. След като договорът й изтекъл, искала да се върне в магазина си в Париж. Холивуд се бил отнесъл много добре с нея, но й се струвал доста повърхностно и скучно място. Заплатата й от един милион долара за една година в „Голдуин“ й позволила, за разлика от други големи модисти, принудени да затварят бутиците си след кризата, разтърсила Съединените щати през 1929 година и довела до изгубването на американската им клиентела, да задържи на повърхността бизнеса си, който давал хляб на две хиляди служители. 30-те били години на разцвет за Шанел. Колекциите й били аплодирани и тя получавала най-добрите критики на модните списания. Сега обаче имала нова съперница — италианската дизайнерка Елза Скиапарели. Двете дами на висшата мода имали противоположни вкусове. Шанел харесвала класиката, а Скиапарели, дванайсет години по-млада от Коко и произхождаща от благородническо семейство от Рим, предпочитала барока. Но и двете обличали един и същ тип силни и решителни жени от средата на трийсетте години.

Коко вече била истинска знаменитост, но не можела да забрави херцога на Уестминстър. Когато се върнала от Съединените щати, заминала за Англия, за да помоли бившия си любовник да й заеме лондонската си резиденция за организирането на благотворителна модна галавечер. Бендор се проявявал като обсебващ и ревнив мъж към младата си и красива съпруга Лоелия и й се видял нещастен. Пиел много и според думите на Коко, споделени с приятеля й Пол Моран, херцогът съжалявал, че я бил загубил, защото не можел да живее без нея. Но за разлика от случилото се с Бой Капел Коко нямала намерение да продължава връзката с Бендор: „Сигурно съдбата ми е да бъда сама. Родена съм под знака на Лъва, астролозите знаят какво означава това. Трябва да е много трудно на един мъж да живее с мен, освен ако не е много силен. А ако е по-силен от мен, тогава аз няма да мога да живея с него…“.

В зрелостта си Коко продължавала да е много привлекателна жена и силна личност. Дизайнерката се била превърнала във важна фигура на парижкото общество; около нея кръжали художници, музиканти, поети, запленени от изобретателността и добрия й вкус. Тогава се запознала с Пабло Ирибарнегарай, който се подписвал като Пол Ириб. С този превъзходен художник и многостранно развит дизайнер от баски произход изживяла идилична, но пламенна връзка. Талантлив вътрешен дизайнер, сценограф и стилист, Ириб бил, освен това необикновен карикатурист и художник на комикси и през 1908 година основал собствено списание — „Le Temoin“ („Свидетелят“), към което сътрудничели Хуан Грис и Кокто. „Пол Ириб беше най-трудният мъж, когото съм познавала в живота си“, казва Коко за човека, който придобива важна роля в живота й и в когото тя се влюбва.

Пол Ириб бил на възрастта на Коко и имал слава на покорител на женските сърца и на човек с труден характер; бил прелъстител както почти всички значими мъже в живота на дизайнерката. Той бил сключил втори брак с богатата нюйоркска наследница Мейбъл Хоган, но това не му пречело да изживява авантюри с други жени. По онова време живеел в Съединените щати и работел в Холивуд като артистичен директор на „Парамаунт Пикчърс“. Ириб сътрудничел като сценограф на големия Сесил Б. де Мил в митичните му филми „Десетте заповеди“ и „Кралят на кралете“. През 1926 година Пол, който въобще не бил с благ нрав, се скарал с Де Мил и се върнал във Франция със съпругата си. С парите на Мейбъл отворил магазин на същата улица, на която се намирал и частният дом на Коко — улица „Фобур Сент Оноре“. Там се занимавал с дизайн и бижута, предназначени за богата и ексцентрична клиентела.

По-късно, по време на изгнанието си в Швейцария през 1946 година, Коко казала на Пол Моран: „Отношенията ми с Ириб бяха пламенни. Как ненавиждам страстта. Каква ужасна болест. Страстният човек е атлет, не познава глада, нито студа, живее по чудо“. Ириб не бил привлекателен, нито кавалер като Бой Капел, но бил изискан, притежавал стил и имал интелектуален вид. Подобно на водовъртеж този мъж нахлул в живота на Мадмоазел, когато най-малко го очаквала, и тя просто се оставила да бъде съблазнена от него. Ириб не мислел да се развежда със съпругата си, но скоро започнали да се носят слухове, че Коко иска да сключи брак с него. През август 1933 година съпругата на Ириб била наясно с връзката, която Пол поддържал с прочутата дизайнерка, и решила да си тръгне. Мейбъл напуснала апартамента, където живеели със съпруга й, и заминала за Съединените щати, като взела със себе си и децата.

За да е по-близо до Коко, Пол се преместил да живее на площад „Вандом“ №16. Били изминали двайсет години от отварянето на първия магазин в Дьовил и дизайнерката вече явно се нуждаела от помощ. Затова започнала все повече да се осланя на новия си партньор, на когото дори дала пълномощия да движи от нейно име финансовите въпроси на предприятието. С Пол Коко водела активен социален живот, често двамата ходели на театрални премиери или вечеряли в някой модерен парижки ресторант. По молба на Ириб дизайнерката финансирала новото издание на списание „Le Temoin“ след двайсет и три години мълчание. Пол продължавал да е чудесен художник и Коко му служела за модел, за да илюстрира положението, в което се намирала Франция.

През лятото на 1933 година двойката прекарала ваканцията в имението „Ла Пауса“. Приятелите на Коко забелязвали, че е щастлива и изглежда много влюбена в Ириб. Носел се слух, че скоро двойката ще оповести намерението си да сключи брак. На Колет, близка приятелка на Коко, не й допадал Ириб, струвал й се неискрен и много хитър. В онези дни дизайнерката напуснала малкия си палат на улица „Фобур Сент Оноре“ и се преместила на един хвърлей от магазина й на улица „Камбон“ в двустаен апартамент в хотел „Риц“, който щял да се превърне в истинския й дом до края на живота й.

Коко занесла част от имуществото си в имението „Ла Пауса“, в чиято градина била построила тенис корт и също така била обновила мебелите в къщата. През 1935 година решила да прекара цялото лято там, като не изпускала нищо от случващото се в Париж. Знаела например че съперницата й Скиапарели подготвяла нова колекция във военен стил. Въпреки че цялата Френска Ривиера била пълна с жени, които носели прочутите плажни пижами на Шанел, дизайнерката започнала да приема насериозно новата конкуренция. Сред гостите на „Ла Пауса“ в онези дни бил филмовият режисьор Лукино Висконти, тогава млад, обещаващ творец, много хубав и от аристократично потекло, който бил силно привлечен от Коко.

Междувременно Ириб, който още се намирал в Париж, току-що бил получил развод от съпругата си. Скоро щял да отиде при Коко, за да прекара с нея ваканцията. Предстояли прекрасни месеци с приятни круизи по Средиземно море на яхтата на някой приятел, вечери на свещи на терасата на „Ла Пауса“ и цялото време щяло да е пред тях, за да кроят планове. Но те рухнали на 21 септември сутринта, на следващия ден след пристигането на Ириб в имението. Коко го накарала да изиграят партия тенис и само няколко минути след като започнали, Пол рухнал на средата на корта. Бил получил инфаркт и починал в клиниката в Ментон, без да дойде в съзнание. Мадмоазел Шанел била на петдесет и две години и отново сама.