Кристина Морато
Непокорните диви (15)

Скандал в двореца

След смъртта на баща си принцът на Уелс се качил на трона като Едуард VIII, „крал на Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия и на Задокеанските владения, крал на Ирландия и император на Индия“. Бил най-могъщият човек на света и поданиците му, които не познавали слабостите му, много го уважавали. При все това на 22 януари 1936 година монархът не могъл да скрие безпокойството си. „В главата ми винаги е стоял въпросът, как да наредя така нещата, че да мога да се оженя за Уолис преди коронацията, предвидена за май 1937 година. Лошото е, че не знаех как да го направя. Поради моята неувереност 1936-а се оказа година на дълга агония“, споделил херцогът на Уиндзор по-късно.

Когато кралят умрял, Уолис се намирала в дома си в Лондон и години след това си спомняла за случилото се. Принцът й се обадил по телефона и й казал: „Всичко свърши, любов моя! Татко умря преди малко. Бърти^[1] и аз ще летим за Лондон рано сутринта, за да присъстваме на събранието на Тайния кралски съвет. Трябва да те видя. Ще се освободя веднага щом мога“. Тогавашната госпожа Симпсън признава, че когато чула новината за смъртта на монарха, се почувствала неспокойна. Смятала, че оттам насетне връзката й с Дейвид, както винаги го наричала тя, ще се промени; опасявала се, че ще го изгуби, както се бе случило с първия й съпруг Спенсър: „Бях убедена, че ме очаква голяма болка. Харесвах света, в който Дейвид ме беше въвел — да посещавам страхотни къщи, да се запознавам с важни личности, които се отнасят с почит към мен… Ала нещо все ми казваше: «Това скоро ще свърши и ще разбереш какво е заслепяваща мъка»“.

Ако е имала съмнения в любовта, която Едуард изпитва към нея, то на следващия ден те са се разсеяли. Кралят я поканил да присъства на официалното му назначаване на един от балконите на двореца „Сейнт Джеймс“. За нейно най-голямо учудване след обявяването му за крал бляскавият Едуард VIII отишъл при нея и й казал: „Никога нищо няма да промени това, което чувствам към теб“, скандализирайки останалите. Едуард вече бил глава на британската държава, но знаел, че няма да е пълновластен крал до коронацията на 12 май 1937 година. Като поканил Уолис на церемонията по провъзгласяването му за крал, новият монарх показал готовност да наложи политическата си воля, нещо, което щяло да му създаде значителен брой неприятели.

Премиерът Стенли Болдуин не хранел особено топло чувство към младия крал, който от своя страна никога не е криел възхищението си от фашизма и нацистка Германия. В двора виждали влиянието на Уолис, в миналото любовница на важни особи от фашистка Италия, сред които и Галеацо Чано — зет на Мусолини, дошло след симпатиите на Едуард към успехите на Хитлер, който спечелил властта през 1933 година. Когато Болдуин заповядал да разследват какво е правила госпожа Симпсън в Китай, се разкрило тогавашното й приятелство с хора, заемащи важни нацистки постове. Сред тях бил и Йоахим фон Рибентроп, бъдещ немски министър на външните работи. Според докладите на ФБР от онзи период Рибентроп бил любовник на Уолис по време на посланичеството си в Лондон и близките им връзки никога не са прекъсвали. При раздялата им Фон Рибентроп, който през 1946 година бил първият нацист, екзекутиран по време на Нюрнбергските процеси по обвинение във военни престъпления и геноцид, изпратил на Уолис седемнайсет рози. Смята се, че по всяка вероятност бройката съответствала на броя на случаите, в които си били лягали заедно.

Крал Едуард VIII, племенник на кайзер Вилхелм II, никога не е криел възхищението си от германския народ. Във вените му течала немска кръв и произходът на английското кралско семейство е бил германски. Баща му — Джордж V, решил през юли 1917 година, по време на Първата световна война, да смени официалното име на кралската династия от Сакс-Кобургота на Уиндзор, за да заличи немския й корен. С проявите си на симпатия към нацистка Германия младият монарх само изразявал чувството на мнозина англичани по това време и на социалната си класа, които виждали в Хитлер преди всичко бастион срещу напредването на комунизма.

През юли 1936 година Ърнест Симпсън, когото Уолис разорила със скъпите си прищевки и начина си на живот, който водела в Браянстън Корт доста над възможностите му, напуснал лондонския си дом и предоставил на съпругата си възможността да започне процедурата по развода, когато сметне за необходимо. Ърнест имал любовница — Мери Рафре, тяхната обща приятелка, която ги била запознала в дома си в Ню Йорк на Коледа през 1926 година. Уолис веднага съобщила радостната новина на Едуард и той сам се заел да намери добър адвокат, за да се разреши възможно най-бързо проблемът. Разводът бил подписан през октомври 1936 година и вестта се появила много дискретно в светската рубрика на вестниците. В онзи ден Едуард подарил на любовницата си великолепен годежен пръстен с правоъгълен смарагд от почти 20 карата с надпис: „Сега сме двама 27/Х/36“ — датата на годежа им. Приказният камък бил едната половина от легендарния смарагд „Великия Могол“, смятан от експертите за най-голям и най-красив в света. „Картие“ го открил в Багдад (Ирак) и го продал на монарха срещу солидна сума.

Във Великобритания връзката на Уолис с краля ревностно се пазела в тайна и за нея знаели само най-близките до двойката хора. През 1936 година обаче Уолис придружила краля и някои негови гости на круиз из Средиземно море. Обиколили крайбрежията на Югославия, Гърция и Турция. Снимките на Едуард VIII и на госпожа Симпсън, двамата в бански костюми, плуващи в морето и гребящи в лодка, били публикувани в американската и европейската преса заедно с пространни статии, които спекулирали относно връзката им. Скандалът бил още по-голям, защото по време на плаването монархът и спътничката му били приети от гръцкия крал Георгиос II, българския цар Борис III и сръбския принц Павел. Въпреки че не били изтъкнати династии в Европа, фактът, че Уолис била представяна като придружителка на краля, бил обида за британската корона. Ако кралят си позволявал да действа по този начин, то било, защото разчитал, че Уолис ще се разведе, преди да настъпи денят на коронацията му — 12 май 1937 година. Междувременно британците не знаели нищо за нашумялата идилия, която монархът им имал с госпожа Симпсън, почти непозната за тях дама.

По време на краткия си престой на остров Майорка според самата Уолис Симпсън двойката преминала „тази трудноопределима граница между приятелството и любовта“. Херцогът на Уиндзор по-късно споделил, че на идиличния фон на Балеарския остров решил, че ще се ожени за нея, макар да не й го бил казал. Но вече след обявяването му за крал тя знаела, че няма да е лесно да споделя с него английския престол. „Никой не вярва, че Дейвид някога ми е предлагал да се омъжа за него. Просто приемаха за даденост, че аз ще го направя. Често оставах с впечатлението, че според него жената служи за забавление и че той не я взема насериозно. Ърнест, съпругът ми, ме предупреди, че аз съм само пяната в шампанското на Дейвид“, ще заяви по-късно Уолис. Госпожа Симпсън никога не си е и помисляла да се ожени за принца, било й достатъчно да се радва на компанията му и на великолепния живот, който водела с него. Ала когато се възкачил на трона, крал Едуард, обсебващо влюбен в Уолис, станал по-авторитарен и капризен от всякога. Вярвал, че има право на всичко и че ще получи каквото му скимне.

Преклонението на Едуард към Уолис започнало сериозно да се отразява на кралските му обязаности. Обичайното му безредие и липса на точност се влошили, което се дължало на стремежа му да удовлетворява любовницата си дори на цената да кара всички да го чакат. Уолис, след като била познала несгодите на бедността, благодарение на любовника си живеела като в истинска приказка: луксозни круизи, танци до зори, вечери на свещи и прекрасни подаръци. В началото на октомври се преместила в красива и просторна къща в григориански стил, която кралят бил наел за нея само за осем месеца и няколко дни преди датата на коронацията. Намирала се на „Къмбърленд Терас“ №16 в изискания Риджънтс парк. Жилището било комфортно, по-висока класа от Браянстън корт, и въпреки че било наето мебелирано, Уолис прибягнала до услугите на един от най-модните специалисти по вътрешен дизайн на Лондон, за да преустрои някои от помещенията.

Кралят се радвал на голяма популярност сред народа, тъй като го смятали за модерен и добре подготвен монарх, чувствителен към социалните несправедливости. Когато обаче се възкачил на трона, показал един не толкова великодушен характер. Един от първите подаръци, които направил на Уолис, бил точно копие на кралския автомобил буик, произведен в Канада, който носел неговите кралски знаци на капака, напълно идентични със знаците на първия модел. Ала моментът, който скандализирал поданиците му, настъпил, когато монархът решил да осъвремени живота в двореца и Уолис му предложила да уволни най-старите и болните служители и да намали с десет процента заплатите на цялата прислуга. Въпреки че богатството на краля било несметно, той отишъл при управителите на херцогство Корнуел, за да им изиска да не пропуснат нито един сантим при събирането на данъците. Междувременно Уолис прахосвала пари, купувайки мебели и антики за обзавеждането на новите къщи и шиейки си дрехи при най-добрите модисти. Когато посетила Бъкингамския дворец, тя казала на краля, че главната сграда й се струва прекалено стара и че трябва изцяло да се модернизира и да се обзаведе наново. За щастие на мнозина, не се стигнало дотам госпожа Симпсън да живее в двореца Бъкингам, на който несъмнено щели да бъдат направени чувствителни и много скъпоструващи промени в декорацията и разпределението му.

Предвид развоя на събитията премиерът взел нещата в свои ръце. На 20 октомври се срещнал с краля и за първи път му заговорил открито за отношенията му с госпожа Симпсън. При този разговор той помолил краля да изживява романса си с повече дискретност, както правел с предишните си любовници. Болдуин бил много разтревожен от връзката на Уолис с Рибентроп — доверен човек на Хитлер, защото смятал, че тя може да предава държавни тайни на немците и италианците. Предвид този факт и видимата неспособност на Едуард да запазва дискретно мълчание, когато се отнася до поверителна информация, британското правителство започнало да крие от монарха обсъжданията на Министерския съвет, за да не попаднат в крайна сметка във вражески ръце.

Положението ставало непоносимо и на 6 ноември кралят казал на Болдуин, че иска да се ожени за госпожа Симпсън и че ако не може да го направи като крал, то той е готов да абдикира. Веднага след това съобщил решението и на майка си кралица Мери, която се опитала, уви, безуспешно, да апелира към чувството за дълг на сина си. При втората си среща с премиера монархът му предложил като решение на проблема сключването на морганатичен брак. Той щял да му позволи да се ожени за Уолис, въпреки че тя нямало да бъде кралица, а само негова съпруга и нямало да стане част от кралското семейство, нито децата им щели да бъдат наследници на короната. Това щяло да позволи на краля да има партньорката, която желаел, и същевременно да запази трона. Но Болдуин побързал да бойкотира това предложение, което в края на краищата не било прието от нито един член на правителството (нито британското, нито правителството на владенията). Възможно било британският народ да се съгласи на този брак, но събитията са се развили с голяма скорост.

Най-сетне — на 3 декември, британската преса отразила любовната връзка на краля и скандалът се разразил по всички медии. Журналистите обкръжили дома на Уолис на „Къмбърленд Терас“. Кралят бил решен да абдикира, ако не постигнел онова, което искал. По-късно Уолис, която го помолила да не го прави, написала: „Съмнявах се, че някой, нито дори и аз можеше да го накара да промени решението си; ако останех и той не послушаше молбите ми, щяха да ме обвинят, че тайно съм го убедила да се откаже от трона“. В тази ситуация и при положение че част от пресата била насочена срещу нея, Уолис се видяла принудена да избяга във Франция. За утеха взела със себе си някои от любимите си вещи, сред които скъпата колекция от бижута с рубини, диаманти и смарагди. Изведнъж през онази 1936 година госпожа Симпсън престанала да бъде екстравагантна разведена жена, която се носи във висшето английско общество и на която никой не бил посветил и една колонка, и се превърнала в една от най-известните и преследвани от пресата личности.

Докладът за Уолис, с който британското правителство разполагало, включвал не само сътрудничеството й с германците, но и интимни въпроси относно личния й живот, които били скрити от краля. Докато се очаквала развръзката на династическата криза, госпожа Симпсън била под наблюдение и така за първи път се разкрило, че докато кралят сериозно обмислял възможността да абдикира, тя поддържала връзка и с друг мъж. Ставало дума за Гай Маркъс Тръндъл — бивш пилот от британските въздушни сили, търговец на коли, на трийсет и шест години и според британските тайни служби „възпитан, хубав, добър танцьор и тип, който се хвали, че всички жени отстъпват пред очарованието му“. В архивите, свързани с абдикацията на крал Едуард VIII, които виждат бял свят през 2003 година, се казва, че Уолис се страхувала да не изгуби обичта на бъдещия крал най-вече по финансови причини и много внимавала да държи любовника си на втори план.

Едуард, който не знаел, че Уолис се вижда тайно с друг мъж, опитал да изиграе последната си карта. Това станало в резиденцията на премиера на „Даунинг стрийт“. Там той съобщил на Болдуин, че след като възможността за морганатичен брак е отхвърлена както от правителството, така и от Англиканската църква, той желаел да се подчини на решението на британския народ. Болдуин невъзмутимо му отвърнал, че да се подканя народът да потъпква волята на правителството, е противоконституционно. Пред монарха се била затворила и последната врата. На 11 декември кралят обядвал с Уинстън Чърчил, който бил на негова страна до последния момент, и му признал, че не му остава друга възможност, освен да капитулира. Същата вечер Едуард VIII, само 326 дни след качването си на трона, в историческа реч съобщил чрез Би Би Си мотивите за своята абдикация, която не била добре приета от по-голямата част от британците: „Тук замъкът Уиндзор. Говори Негово Кралско Височество принц Едуард“. Най-после монархът проговорил и в една силно емоционална реч се опитал да обясни необратимото си решение: „Трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че ми е невъзможно да понеса тежкия товар да изпълнявам задълженията си като крал без помощта и подкрепата на жената, която обичам… И искам да знаете, че решението, което съм взел, е само мое…“.

Уолис слушала прощалните думи на краля във вила Луи Виеи, великолепна къща, която семейство Роджърс притежавали в Кан (Франция). След речта получила такъв пристъп на гняв, че запратила няколко вази по стените. Била бясна, защото, макар жестът на краля да доказвал колко много я обича, тя предпочитала да продължава да е негова любовница и да се наслаждава на разкошния живот, който двамата водели в Англия. Въпреки че кралят бил освободил Уолис от всякаква отговорност относно решението си, тя щяла да бъде центърът на всички нападки, „най-големият враг на монархията, вещицата американка, която извадила най-лошото от Едуард Дейвид“, както заявила една медия. Решението на монарха отново я осъждало на социална изолация, която през целия си живот искала да избегне. Нямали ефект нито в опита й да оттегли заявлението за развод, за да спре кризата, нито писмото й до Негово Величество, в което го молела да не абдикира и му заявявала, че тя ще изчезне от живота му: „Искам да реша проблема, като се оттегля от положението, което стана непоносимо и направи и двама ни много нещастни“.

В мемоарите си госпожа Симпсън посвещава доста страници на спомените от онези дни, които променят историята на Англия. Тя продължавала да е убедена, че нищо и никой, нито тя самата, биха могли да накарат краля да промени мнението си, ала признава, че не е трябвало да напуска Англия: „Навярно най-голямата ми грешка беше, че заминах. При все това, напускайки страната, чувствах сигурност, че английският народ никога няма да позволи той да си тръгне, бях убедена, че ще го убедят и ще го задържат… Тогава с опустошителна сила разбрах, че не познавам добре Англия и въобще не съм наясно с англичаните“. Спомняйки си онези дни, тя пише: „Никога не съм мечтала да съм кралица. Искам да подчертая това. Тази идея не се връзваше с нищо. Би било нелепо да има крал, защитник на вярата, а кралицата да е разведена жена. Имаше различни начини да се реши проблемът с кралицата. Морганатичният брак беше един от тях. Но, изглежда, никой не бързаше да разреши въпроса. Кралят беше напълно убеден в това. Тогава се стовари ударът. Според мен повратната точка беше публикуването на снимката ми на заглавните страници на всички вестници. Почувствах се ужасно наранена и отчаяна. Казах му, че ще избягам от Англия, колкото е възможно по-далеч, но той ми отговори, че където и да отида, ще ме последва…“.

Вторият син на крал Джордж V — тогавашният херцог на Йорк, бил обявен за крал Джордж VI, така както бил пожелал крал Джордж V на смъртното си ложе. За втори път в двореца „Сейнт Джеймс“ главният вестител съобщил, че принц Албърт Фредерик Артър Джордж Уиндзор сега е „нашият единствен и законен господар“. Бляскавият монарх, който бил принуден да замести брат си, бил женен за шотландската аристократка Елизабет Боуз-Лайън, от която имал две дъщери: принцеса Елизабет, настоящия суверен, и принцеса Маргарет. Церемонията по коронацията на Джордж VI се състояла, както било предвидено — на 12 май 1937 година в Уестминстърското абатство. Един месец по-късно Едуард се оженил за Уолис във Франция и така започнало едно изгнаничество, което продължило повече, отколкото той си представял. Преди заминаването му новият суверен присъдил на брат си титлата „Негово Кралско Височество принц Едуард, херцог на Уиндзор“. В деня на сватбата си Едуард открива, че тази помпозна титла не дава възможност на Уолис да бъде Нейно Кралско Височество.

Когато на 12 декември 1936 година взел влака от Болоня за Виена, херцогът на Уиндзор мислел единствено как по-скоро да се събере с Уолис. Законите относно разтрогването на брака обаче изисквали двойката да остане разделена, докато нейният развод станел окончателен. През тези месеци Едуард се настанил в двореца Ротшилд, където имал време да възвърне силите си, да сложи в ред финансите си и да поразсъждава над несигурното си бъдеще с Уолис. Херцогът се обаждал ежедневно на любимата си и понякога говорел с нея по два часа. Тя още не се била възстановила от шока, в който била изпаднала, след като узнала новината за абдикацията. Ето как, обвинена от пресата, която денонощно стояла около резиденцията в Кан, Уолис си спомня дългия период между абдикацията и развода: „Реално аз бях пленница в Кан… Плашех се да излизам на публични места, постоянно изпитвах страх, че някой човек, най-вероятно англичанин, ще ме обиди на улицата…“.

На 27 април 1937 година официално бил даден развод на Уолис Симпсън и Едуард най-сетне можел да се събере с нея. Когато отишла да го посрещне на жп гарата във Верней, тя се поклонила на херцога, когото намерила за „твърде слаб и напрегнат… беше изстрадал много и беше напълно смаян от поведението на семейството си“. След дългата им раздяла първите часове, които прекарали заедно, не били лесни. Уолис заявила по-късно: „Започна с това, че се е отдалечил от семейството си, от предишния си пост, дори от повечето си предишни приятели, затова е важно за нас двамата да възприемем собствения си живот на женени, като тръгнем от предположението, че сме абсолютно сами“. Едуард много съжалявал за начина, по който британският народ се бил отнесъл към нея, и чувствал, че я повлича със себе си към пропастта. От своя страна Уолис, още ядосана от неочакваната абдикация на краля, му казала: „Нищо няма да може да ме смаже, нито Британската империя, нито американската преса. Ти и аз ще изградим заедно нашия съвместен живот, ще изградим един хубав живот“.

Едуард искал да се оженят, колкото е възможно по-бързо, но решили да отложат сватбата за началото на юни и така да не смущават церемонията по коронацията на брат му принц Албърт. Избраното място за бракосъчетанието, една от многото грешки, които щели да ги компрометират политически, бил замъкът Канде, близо до Тур, в долината на Лоара. Собственикът му Шарл Бедо предоставил на разположение на Уолис обширния си имот, за да могат тя и херцогът да сключат брак на тържествено място, което е частна собственост. Бедо бил известен машинен инженер и френски мултимилионер, който накрая се оказал важен нацистки шпионин и личен приятел на Хитлер. Несъмнено този замък не бил най-удачният избор, като се имат предвид подозренията, които тегнели над херцозите относно симпатиите им към нацистите.

На 3 юни херцозите на Уиндзор се оженили в Канде на скромна церемония, на която присъствали едва шестнайсет души. Навън малка войска от журналисти заснели събитието, което мнозина смятали за „сватбата на века“. Пресата не знаела, че в същия ден Едуард бил получил писмо от брат си крал Джордж VI, в което го информирал, че макар той да можел да носи титлата „Негово Кралско Височество“, тя била отказана на Уолис и наследниците й. Бил тъжен сватбен подарък, още повече за херцога, който се надявал, че поне братята му ще присъстват на бракосъчетанието. „Защо трябва да ми причиняват това точно днес?“, попитал той натъжен един от гостите. Херцогът на Уиндзор никога нямало да приеме това ново унижение и наредил след церемонията всичките им приятели — неговите и на Уолис, както и персоналът на служба при него, да се обръщат към нея с „Ваше Кралско Височество“, а дамите да й правят реверанс.

Въпреки горчивината у херцога и пулсиращото напрежение у Уолис двойката запазила спокойствие по време на фотосесията, предшестваща бракосъчетанието. Уолис била облечена в дълга рокля от креп и атлаз в синя тоналност по дизайн на американския дизайнер Мейнбочър, за да хармонизира с бледозеления и воднист цвят на големия салон на замъка, където се провела церемонията. За главата избрала за случая оригинална шапка, украсена с пера и тюл. Ръкавиците й били изработени по специален начин, че да може да показва халката си. Тази сватбена рокля била копирана по целия свят и само една седмица след бракосъчетанието същият модел се продавал във всички големи вериги на Ню Йорк на разумна цена и с голямо разнообразие в тъканите и цветовете. Принцът бил подарил на съпругата си голяма гривна с 45 сапфира и диаманта от „Ван Клиф и Арпелс“, които се съчетавали с роклята й.

Сесил Бийтън, официален фотограф на двора, която присъствала на церемонията, споделила: „Тя го обича, макар да ми се струва, че не е влюбена в него“. Друга от поканените — стара приятелка на Уолис, заявила пред журналист: „Поведението й към него е само коректно. Не прави впечатление на жена, която е развълнувана от влюбването си в по-млад от нея мъж“. Навярно Сесил Бийтън не е грешала в оценката си. Уолис, както била признала в едно писмо до обичната си леля Беси, се дразнела, че Едуард зависел толкова от нея, че се появявал в дома й без предупреждение, че й се обаждал по телефона по всяко време и че й пишел детински, дори малко патетични любовни писма. Като независима и либерална жена тя не понасяла обсебващата любов на мъж, който я задушавал с непрестанното си внимание. Но в онзи светъл ден в замъка Канде херцогинята на Уиндзор решила да опита да направи щастлив съпруга си — един уязвим, меланхоличен и съкрушен мъж, който бил изгубил всичко, дори обичта на семейството си.