Мери Хигинс Кларк
Под кожата ми (86)

84.

Бруно се намираше в канцеларията на лагера. Извикаха нощния дежурен от фургона му.

Тоби Барбър, двайсет и шест годишен, имаше здрав сън и си лягаше рано. Разтъркваше очи, когато влезе в канцеларията, където го чакаше Бруно. Убиецът изглеждаше авторитетно в полицейската униформа и с угриженото си изражение.

— Извинете за безпокойството, господин Барбър, но е много, много важно. Комисар Фарли получи сърдечен удар. Възможно е да не оцелее. Иска да види внука си.

Бруно беше добър актьор. Докато говореше, не откъсна очи от младия възпитател.

— Предупредени сме да пазим особено старателно Тими — обясни Тоби, полагайки всички усилия да се разбуди окончателно, — но знам, че дядо му звънна на началника на лагера днес и му съобщи, че е в болница заради проблеми със сърцето. Веднага ще се свържа с шефа си по мобилния, за да ми даде разрешение. На гости при приятели е и празнуват рожден ден.

— Комисар Фарли умира — отсече Бруно гневно. — Настоява да види внука си!

— Разбирам, разбирам — заяви Тоби нервно. — Само да звънна.

Никой не вдигна.

— Вероятно не ме чува — притесни се Тоби. — Ще опитам пак след няколко минути.

— Няма да чакам! — кресна Бруно. — Комисарят умира и иска да види внука си!

Вече съвсем подплашен, Тоби отвърна с разтреперан глас:

— Ще отида за Тими. Ще му помогна да се преоблече и ще го доведа.

— Не го преобличай! Само му сложи халат и чехли — нареди Бруно. — Има си дрехи вкъщи.

— Да, добре. Ей сега ще го доведа.

Десет минути по-късно Бруно държеше ръката на сънения Тими и го настаняваше в колата си.

Беше превъзбуден от успеха и от предстоящите събития.