Мери Хигинс Кларк
Под кожата ми (27)

25.

— Е, освен това как мина деня ти? — попита Лио.

С Лори щяха да вечерят в „Ниърис“, отдавна техен любим ресторант на Източна петдесет и седма улица. Минаваше осем и половина и Лори очевидно беше изтощена. Току-що му описа закуската и припадъка на Нина Крейг, а после и реакцията й към майка й.

— Общо взето, съм доволна — отбеляза Лори уморено.

— Общо взето? — попита Лио привидно непринудено и взе чашата, за да отпие още една глътка вино.

— Не. Всъщност мина направо добре — промълви Лори бавно. — Ще започнем с кадри на фасадата, докато се придвижваме по алеята. Изборът на Алекс Бъкли за водещ е сполучлив. После ще покажем записи от абсолвентската галавечер отпреди двайсет години, на които никое от момичетата не изглежда особено щастливо.

— А Бетси Пауъл? Имате ли достатъчно нейни кадри заедно с момичетата?

— Не много — призна Лори. — На повечето е със съпруга си или разговаря с други възрастни. Е, и абсолвентките не са деца — добави тя бързо. — По на двайсет и една-две години са. Но почти никъде не са с Бетси. Днес отново прегледахме записите. Оставам с впечатлението, че им е било неловко. Утре ще заснемем как гледат кадрите, които ще използваме в предаването. После Алекс ще разговаря с тях за галавечерята. — Въздъхна. — Наистина беше дълъг ден. Умирам от глад. А ти?

— И аз бих хапнал — призна Лио.

— Какво прави цял ден, като приятелят ти е на лагер, татко?

Лио очакваше този въпрос.

— Нищо особено — отвърна той, леко смутен от лъжата си. — Тренирах в гимнастическия салон, купих си ризи от „Блумингдейлс“. Ежедневни, не официални. — Не възнамеряваше да го споделя, но думите някак се изплъзнаха от устата му: — Тими ми липсва, а е едва от един ден в лагера.

— И на мен — присъедини се Лори разпалено. — Но се радвам, че го пуснах. Толкова искаше да отиде. Макар и да ни липсва, преди час той звучеше щастлив по телефона.

— Защо ограничават децата до един разговор на ден? — промърмори Лио. — Бабите и дядовците за нищо ли ги нямат?

Лори забеляза как баща й изведнъж клюмна и пребледня.

— Добре ли си? — попита тя разтревожена.

— Да.

— Татко, трябваше да съобразя и да се върна вкъщи навреме, за да поговорим двамата заедно с Тими. Обещавам утре да го направя.

Седяха замислени. И единият, и другият преживяваше посвоему отсъствието на Тими, далеч от зоркото око на Лио.

Лори се огледа. Както обикновено масите бяха заети. Водеха се оживени разговори и посетителите видимо си прекарваха добре. Наистина ли всички са така нестресирани, както изглеждат, запита се тя.

Не, естествено, отговори си сама. Надникнеш ли под повърхността, всеки има някакъв проблем.

Без да изказва на глас опасенията си за Тими, Лори обяви:

— Ще взема дроб с бекон. Тими не го обича, а аз го обожавам.

— И аз ще взема същото — реши Лио и остави менюто. Усмихната, Мери — дългогодишна сервитьорка в „Ниърис“, се приближи. — Решихме какво искаме, Мери — каза й той и поръча.

„Спокойствие — помисли си Лори в този момент. — Но не ни е писано да го намерим засега, а може би и никога.“