Мери Хигинс Кларк
Под кожата ми (8)

6.

Род Кимбъл се подписа за препоръчаното писмо и го отвори, докато съпругата му Алисън изпълняваше поредната рецепта. Когато клиентът си тръгна, тя пристигна бързо, за да вземе писмото.

— Кой праща препоръчано писмо? — попита с угрижен тон.

Взе го, обърна се и се върна във външната част на аптеката им, без да му даде възможност да я предупреди за съдържанието на писмото. Смаян, той наблюдаваше как лицето й пламва, а после пребледнява, докато четеше двете изписани страници. Остави листата на плота.

— Не мога отново да мина през такова изпитание — простена тя с разтреперан глас. — Господи, за луда ли ме мислят?!

— Спокойно, любов моя — обади се предпазливо Род.

Като се стараеше да не прави гримаси заради болките, които изпитваше, той се измъкна иззад касата и се пресегна за патериците си. Двайсет години след инцидента, когато го блъсна кола и го остави сакат, а шофьорът избяга, болката бе станала неизменна част от живота му. В някои дни като този — студен и влажен в края на март в Кливланд, Охайо — я усещаше още по-осезаемо. Болката бе изписана в бръчиците около очите и здраво стиснатите му устни. Тъмнокафявата му коса сега бе почти изцяло сива. Съзнаваше, че изглежда по-възрастен от своите четиресет и две години. Изкуцука към Алисън. Снагата му от метър и осемдесет се извисяваше над крехката й фигура. Изпитваше огромна потребност да я защити.

— Не се налага да правиш каквото и да било, ако не искаш — отсече той. — Скъсай писмото.

— Не — поклати глава тя. Отвори чекмедже под плота и го пъхна вътре. — Не мога да говоря за това сега, Род.

В този момент иззвъняването на звънчето над вратата оповести влизането на клиент. Род се върна зад касата.

Когато се венчаха с Алисън, беше надежден нападател на нюйоркския „Джайънтс“. Отгледа го самотна майка, която се грижеше за инвалид, за да издържа сина си. Баща му, безнадежден алкохолик, почина, преди Род да навърши две години. Спортните коментатори единодушно му предричаха бляскава кариера. Тогава подписа и първия си голям договор. По онова време двамата с Алисън бяха по на двайсет и две, а той беше луд по нея още от детската градина. Дори беше обявил на групата си, че един ден ще се ожени за нея.

Семейството на Алисън никога не бе разполагало с излишни пари. Баща й работеше като управител на супермаркет. Алисън завърши колеж благодарение на студентски заеми и работа през свободното си време. Живееха в скромна част на Сейлъм Ридж, недалеч от дома на Род Кимбъл. Тя се размина със стипендия да продължи образованието си.

Той й предложи официално брак, след като подписа договора за много пари с „Джайънтс“. Това стана два месеца след убийството на Бетси Пауъл. Важна част, съпътстваща предложението му, бе, че знаеше за желанието на Алисън да следва медицина и да се посвети на изследователска работа. Обеща да плати образованието й, да ходи на пръсти из дома им, докато тя учи, и да изчакат с раждането на деца, докато не вземе така силно желаната диплома.

Вместо всичко това три седмици след сватбата той претърпя злополуката и през следващите четири години Алисън прекара почти цялото си време до болничното му легло, помагайки му да се възстанови. Парите, спестени след единствения му сезон в „Джайънтс“, свършиха бързо.

Тогава Алисън сключи нови заеми и записа фармацевтика. Първата си работа намери, когато неин възрастен бездетен братовчед я покани на работа в аптеката си в Кливланд.

— Род, и за теб имам работа — подметна той. — Ще се грижиш за снабдяването и ще седиш на касата.

Алисън и Род бяха склонни да напуснат Ню Йорк, който постоянно им напомняше за смъртта на Бетси Пауъл. Няколко години след като се преместиха в Кливланд, братовчед й се пенсионира и те поеха аптеката. Сега имаха широк кръг от приятели и никой никога не ги питаше за убийството след абсолвентската галавечер.

Съпругът й Томас Кимбъл си бе спечелил прякора Род — ще рече светкавица — на терена: един спортен коментатор обяви, че се придвижва невероятно бързо. След злополуката Томас се постара прякорът да не се превърне в нещо, което постоянно да му навява горчивина.

Сутрин работата им беше относително спокойна, но следобед се увеличаваше. Разполагаха с двама асистенти, наети почасово. Именно те зареждаха полиците и поемаха касата, но днес дори с тяхна помощ денят се оказа доста тежък и докато затворят в осем, и той, и Алисън бяха смъртно уморени.

Беше започнал да вали студен бръснещ дъжд. Алисън настоя Род да използва инвалидния стол, за да стигне до колата.

— И двамата ще подгизнем, ако си с патериците — настоя тя леко раздразнено.

Много пъти през годините той се опитваше да събере кураж и да й предложи да го остави, да си намери някого и да води нормален живот; ала така и никога не събра смелост да изрече думите. Не си представяше живота без нея, както не си го бе представял и през всичките тези години.

Понякога си припомняше думи на баба си, изречени преди много години.

„При повечето двойки един от двамата е много по-влюбен от другия и е най-добре, ако това е мъжът. Така бракът има по-голям шанс да просъществува докрай.“

Род нямаше нужда да му казват, че в случая с Алисън той е по-влюбеният. Беше почти сигурен, че тя не би приела предложението му за брак, ако не беше включил и готовността си да я прати в медицински университет. После, след злополуката, нейната почтеност не й позволяваше да го напусне.

Обикновено Род избягваше да мисли в тази посока, но днес, след получаването на писмото, го връхлетяха толкова много отминали неща: абсолвентската галавечер, снимките на четирите момичета по първите страници на вестниците, циркът, в който пресата превърна сватбата им.

Стигнаха до колата и Алисън предложи:

— Род, нека аз да карам. Знам, че изпитваш болка.

Тя държеше чадъра над главата му и когато отвори вратата, той се настани на мястото до шофьора без възражения. За нея беше непосилно едновременно да затвори чадъра и да сгъне инвалидния стол. Наблюдаваше я съчувствено, докато дъждът се стичаше по лицето и косите й. Най-после тя седна зад волана и се обърна към него.

— Ще го направя. — Обяви го с решителен тон, сякаш очакваше Род да се противопостави. Той не отвърна нищо. Тя изчака доста, преди да запали двигателя. — Няма ли да има коментар?

Едва тогава той долови известен трепет в гласа й.

Не възнамеряваше да сподели какво мисли. С дългата си кестенява коса — в момента мокра и увиснала под раменете — Алисън изглеждаше така млада и уязвима. Изглеждаше доста изплашена. Не, поправи се той — направо ужасена.

— Ако другите приемат да участват в програмата, а ти откажеш, ще изглежда лошо — промълви той тихо. — Мисля, че е редно да отидеш. Ние да отидем — поправи се той бързо.

— Миналия път извадих късмет. Този път може и да не стане така…

До края на пътуването не продумаха повече. Къщата им, изградена като ранчо, за да е подходяща за неговия недъг, се намираше на двайсет минути път с кола от аптеката. Дъжд повече не ги валя, защото в гаража имаше врата, която водеше направо към кухнята. Вече вътре, след като свали мокрия си шлифер, Алисън се отпусна на фотьойл и зарови лице в ръце.

— Род, толкова съм изплашена. Никога не съм споменавала, но вечерта, когато си легнахме след галавечерта, аз лежах и си мислех колко силно мразя Бетси и Роб Пауъл. — Поколеба се за миг, но продължи: — Не е изключено да съм се разхождала насън през онази нощ и да съм влязла в стаята на Бетси.

— Мислиш, че си била в стаята на Бетси през онази нощ?! — Роб пусна патериците и придърпа стола си по-близо до Алисън. — Има ли вероятност някой да те е видял?

— Не знам.

Алисън се отдръпна от прегръдката му и го погледна. Големите й кафяви изразителни очи бяха нейната отличителна черта. Сега от тях се стичаха сълзи и тя изглеждаше беззащитна и безпомощна. Последва въпрос, който Род никога не бе очаквал да чуе от съпругата си:

— Род, не е ли истина, че винаги си ме смятал за убийцата на Бетси Пауъл?

— Ти луда ли си?! — възнегодува той. — Абсолютно луда?!

Но дори в неговите уши думите прозвучаха кухо и неубедително.