Мери Хигинс Кларк
Под кожата ми (46)

44.

С всяка изминала минута Лио Фарли се отегчаваше все повече от принудителния си престой в болницата. С омерзение погледна забитата в лявата му ръка игла и банката с течност над главата си. На гърдите му бе прикрепен монитор, за да следи сърдечната му дейност, и когато се опита да стане, в стаята се втурна медицинска сестра.

— Господин Фарли, не бива да ходите до тоалетната сам. Трябва да ви придружи сестра. Може обаче да затворите вратата и вътре да сте сам.

„Колко мило“, помисли си той подигравателно. Все пак не беше редно да се убива вестоносецът. Благодари на сестрата и неохотно й позволи да го последва до вратата на тоалетната. В девет, когато се появи лекарят, нервите на Лио бяха изопнати до крайност.

— Слушай: засега не е подозрително, ако не се обадя на дъщеря си. Видя ме снощи, преди да попадна тук. Нормално е да се чуем чак довечера. Остават й два дни да завърши предаването, а то на всяка цена трябва да е успешно. Научи ли, че съм в болница, ще се разстрои ужасно и сигурно ще дотича, като си зареже работата.

Доктор Джеймс Морис, стар негов приятел, обаче се оказа неотстъпчив.

— Лио, дъщеря ти ще се разстрои далеч повече, ако ти се случи нещо. Ще се свържа с Лори — тя е наясно с пристъпите ти на сърцебиене — и ще й обясня, че вече си стабилизиран и ще те изпиша утре сутрин. Кога да го направя? Преди или след като й се обадиш тази вечер? И за нея, и за внука ти е много по-добре да останеш жив, а не да рискуваш да получиш сърдечен удар. — Пейджърът на доктор Морис иззвъня. — Извинявай, трябва да вървя.

— Добре. Но да знаеш, че този разговор не е приключил.

Лекарят тръгна, а Лио взе мобилния си телефон и звънна в лагера. Свързаха го с административния офис, после с ръководителя, с когото се беше срещал.

— На телефона е досадният дядо — представи се той. — Искам да разбера как е Тими. Има ли кошмари?

— Не — отвърна ръководителят твърдо. — Питах за него сутринта и дежурният ме увери, че е спал непробудно девет часа.

— Това е много добра новина — въздъхна Лио облекчено.

— Не се притеснявайте, господин Фарли. Добре се грижим за него. А вие как сте?

— Бил съм и по-добре — отвърна Лио кисело. — В болница „Маунт Синай“ съм заради сърцебиене. Не ми е приятно, когато не съм на разположение на Тими всяка минута от денонощието.

Лио нямаше откъде да знае, че в този момент ръководителят си мислеше под какво напрежение е живял старецът през последните пет години, което обяснява и разклатеното му здраве. Вместо това чу:

— Пазете се, господин Фарли. Ние пък ще пазим внука ви. Обещавам.

Два часа по-късно Синеокия чу записа на разговора и си помисли възбудено: „Падна ми право в ръцете. Сега никой няма да се усъмни в мен“.