Артър Дж. Куинъл
Махди (7)

7

Вечерната молитва завърши. Вярващите се изправиха и сгънаха килимчетата си. Някои останаха да побъбрят, други се отправиха към домовете си или се отбиха да пият кафе в кафенетата из страничните улички, заобикалящи джамията.

Имамът поговори с неколцина, които имаха проблеми, после се присъедини към Хаджи Мастан, седнал в сянката на високата стена. Преди молитвата Мастан спомена, че би желал да поговорят, че има нужда от съвет. Имамът беше поласкан, защото Хаджи Мастан беше един от стълбовете на общността, благодетел на джамията. Това, че такъв човек търсеше съвет, беше комплимент за имама.

Свещеникът се настани и двамата мъже поприказваха известно време за някои незначителни неща в селището. Накрая между тях настъпи мълчание. Имамът чакаше търпеливо, но с любопитство, защото виждаше, че Хаджи бе извънредно зает с мислите си, неговото обикновено весело лице сега бе сериозно, а пръстите му подръпваха ръкавите на дрехата. Най-после той каза:

— Имах сънища.

По лицето на имама се изписа учудване. Очаквал бе разговорът да се завърти около нещо от всекидневието, може би около възпитанието на момичетата на Хаджи или за проблем с работата му. Знаеше, че скоро Хаджи се бе върнал от Кайро.

— Сънища ли? — попита озадачен той.

— Да, сънища, винаги се повтарят.

— Какви сънища?

Хаджи пое дълбоко дъх:

— Сънувам един човек — каза той. — Един мъж, който върви през пустинята — един свят човек.

— Познаваш ли го?

Хаджи завъртя глава отрицателно.

— Не. Обаче го виждам ясно и той винаги е един и същ.

Имамът се опита да събере мислите си и да намери думи, които щяха да сведат разговора до действителността.

— Откъде знаеш, че е свят човек?

— Знам.

— Опиши ми го.

Хаджи дълго мълча, лицето му изглеждаше нерешително. После погледна имама в очите и каза:

— Опиши ми Мохамед, Аллах да го благослови и пази.

Имамът се отдръпна назад, сякаш някой го удари по лицето.

— Пророка Мохамед ли? — повтори. — Него ли виждаш в сънищата си?

Хаджи поклати глава:

— Виждам един мъж. Един мъж. Ти можеш ли да ми опишеш пророка?

Имамът пое дълбоко дъх:

— Ти си учен човек, Хаджи Мастан, и знаеш как изглежда.

— Опиши ми Пратеника на Бога.

Ако беше някой друг, имамът безцеремонно щеше да подмине въпроса, но Хаджи Мастан не можеше лесно да бъде подминат. Затова бавно занарежда:

— Той е бил як, с гърбав нос и големи черни очи. Устата му била голяма и когато се смеел, което се случвало рядко, макар често да се усмихвал, човек можел да види цялото му гърло. Бил красив. Когато се извръщал, правел го с цялото си тяло. — Имамът спря, после допълни: — Но ти знаеш всичко това.

— Да — въздъхна Хаджи.

— Ив сънищата си ти виждаш такъв човек. Не можеш да познаеш лицето му; никой не знае лицето му.

Хаджи кимна:

— Знам само лицето на човека, когото виждам в сънищата си, и след толкова нощи съм сигурен, че ще го позная, ако го видя наяве.

— А какво прави той?

— Върви из пустинята.

— Но къде отива?

Хаджи дълго не отговори. Седеше, неподвижен като канара, със сведено, безизразно лице.

— И къде отива? — повтори настоятелно имамът.

— Върви към мен.

Имамът пак се отдръпна и сви коленете си. Струваше му се много трудно да изрече на глас следващия си въпрос, но накрая събра сили:

— И какво ще стане, ако дойде този човек от сънищата ти?

Отново настъпи мълчание, а когато най-после Хаджи заговори, гласът му бе толкова тих, че имамът едва долавяше думите.

— Ако дойде, той ще ме повика. И аз ще ида…

Сега тонът на имама стана по-остър:

— Хаджи Мастан! Може ли заради някакви си сънища човек да вземе такова голямо решение. Не мисли, че това е пророчество. Добре ли си? Копнееш за нещо, което вече е станало в съзнанието ти?

— Шест месеца — каза Хаджи, — цели шест месеца аз сънувам този сън.

Имамът сви рамене, защото изпитваше неловкост от този разговор.

— И така — какъв съвет търсиш?

— Да споменавам ли за това? — попита Хаджи. — Пред семейството, пред приятели?

Имамът енергично заклати глава:

— Не бива! — възкликна той. — Добре знаеш докъде може да доведат такива приказки. Не бива да казваш нищо!

Хаджи не отговори и имамът продължи по-настоятелно:

— Сънищата са си сънища. Ти си уважаван и умен човек. Ако почнеш да говориш за тези неща, хората ще ти се смеят, ще кажат, че Хаджи Мастан е загубил ума си.

— А ти смееш ли се?

— Не. Аз не ти се смея.

Хаджи се изправи и се загърна в дрехата си.

— Тогава ще последвам съвета ти — каза той, поглеждайки надолу към имама. — Няма да говоря за това. — Обърна се и напусна джамията.

Хаджи послуша имама и не спомена пред никого за сънищата си. Но добре познаваше служителя на Бога и знаеше колко бъбрив човек е той.

А имамът говореше и в приказките си украсяваше и преувеличаваше съновиденията. Разказваше ги навсякъде — в джамията, на пазара, в кафенетата. И никой не се засмиваше, защото Хаджи Мастан беше сериозен и уважаван човек.

 

 

В осем часа сутринта Гемъл влезе в апартамента на хотел „Джордж V“ в Париж. Час и половина по-късно Мортън Хоук усети как яростта му нараства с всеки изминал миг. Ярост, която отекна през Атлантика и отначало стигна до директора на ЦРУ, после до съветника по националната сигурност на президента, а накрая резонира в ушите на министъра на отбраната.

Срещата отначало започна дори приятно. Още от поздравите, които си размениха, беше очевидно, че Гемъл и Хоук наистина се радват да се видят отново. Хоук бе довел със себе си Лио Фолк и Сайлас Мийд, както и един непознат. Той беше около четиридесетгодишен и излъчваше спокойната увереност на човек, който е съвършено сигурен в собствения си опит. Хоук го представи съвсем официално:

— Питър, това е Елиът Уизнър. Ръководи службата по управление на енергийните технологии към кабинета на заместник-министъра на отбраната.

Гемъл преглътна това и стисна ръката на мъжа, пое питието си от Мийд и петимата се разположиха около кръглата маса.

— Как пътува? — попита Хоук.

— Чудесно — отговори Гемъл. — Може да се каже, че топката се завъртя.

— О, това е прекрасно — отвърна Хоук, — но, Питър, честно казано, ние от другата страна на мрежата имаме проблеми.

Гемъл отпи от чашата си и остана мълчалив.

— Работата е там — продължи Хоук, — че когато вие ни предоставихте предложението си за голямото чудо, ние мислехме, че изцяло сте проучили технологичните въпроси.

— Именно.

Гласът на Гемъл прозвуча равно и откровено.

— Изглежда, че не е така.

Гемъл не отговори и Хоук внимателно го изгледа в продължение на няколко мига. Във въздуха се носеше напрежение. Хоук се приведе напред.

— Елиът е най-добрият ни експерт по лазерна технология. — Посочи с ръка американеца. — И пряко свързан с развойната програма на правителството.

Облегна се в креслото си и в гласа му прозвуча снизхождение:

— Така че можем ли да приемем за свършен факт, че Елиът се счита за един от най-изтъкнатите световни специалисти по лазерна технология?

— Можем — отговори Гемъл.

Сега Уизнър се наведе напред.

— Благодаря — каза той високо и носово. — Мистър Гемъл, Мортън ме помоли да предприема това пътуване, за да можете да чуете от първа ръка защо явлението, което сте предложили, е невъзможно от физическа гледна точка. — Той направи енергичен жест. — Между другото, позволете ми да изразя възхищението си от размаха на въображението, от визията, заложена във вашата идея.

Замълча за миг, но Гемъл изглеждаше невъзмутим.

— Какво знаете за лазерите? — попита Уизнър.

— Познанията ми са повърхностни — отвърна Гемъл, — но очевидно съм си направил труда да се запозная с някои подробности.

Уизнър се засмя:

— Убеден съм, ще се съгласите с мен, че повърхностното знание е опасно нещо.

Гемъл въздъхна.

— Мистър Уизнър, бихте ли ми казали защо нашето предложение е невъзможно от гледна точка на физиката?

Уизнър сякаш се поколеба. Той погледна към Хоук и Мортън окуражително му кимна.

— Нека почнем отначало — заговори той.

В следващите петнадесет минути Уизнър нахвърли опростената схема на развитието на лазерната технология. Първо описа лазера като машина, която прожектира светлинен лъч с определен цвят. Дори с цвят, който се намира в самия край на спектъра и е невидим за човешкото око. После обясни, че един пулсиращ лазер може да изпари метал, защото лазерът може да се концентрира върху минимална точка с размер един микрон, с мощност десет милиарда вата за една пулсация. Той замълча за миг, изчаквайки реакцията на Гемъл, и след като такава не последва, продължи изложението си. Посочи, че лазерният лъч, естествено, се движи със скоростта на светлината, т.е. със сто осемдесет и шест хиляди мили в секунда. Така че всъщност лазерният лъч ще измине за една шеста милионна от секундата разстояние, за което свръхзвуковият самолет, летящ с два пъти по-висока скорост от скоростта на звука, ще измине за осем минути.

Уизнър беше човек, който обожаваше цифрите и те просто се лееха от устата му. Сега говореше за развитието на лазера. Как Айнщайн разработил теорията за лазерите преди почти петдесет години, когато първият прототип още не бил създаден. Как през шейсетте години Съединените щати разработили високо енергетични газови лазери с необикновена мощ.

В този момент погледна към Хоук и каза:

— Не мисля, че ще кажа нещо странично, Мортън, ако разкрия, че ние вече разполагаме с петмегаватови лазери. Нещо, за което едва ли можеше да се мечтае преди десет години.

— Продължавай, Елиът — заяви сухо Хоук, — ако се отклониш, ще те върна към темата.

Уизнър се усмихна и отново се обърна към Гемъл, който през цялото време слушаше внимателно, но безизразно.

— Основното ви условие — продължи Уизнър, — е съвсем осъществимо. Ние определено можем да изпратим лазер в космоса. Не е тайна, че и ние, и руснаците разработваме системи, които, издигнати на сателит, могат както да унищожават други сателити, така и междуконтиненталните балистични ракети, след като напуснат атмосферата, преди да се насочат към своята цел.

— Бях осведомен за това — каза Гемъл.

Уизнър уверено продължи.

— Между другото, тези системи могат да действат единствено от космоса. Не могат да работят в земна атмосфера. Разбирате ли защо?

— Сигурен съм, че вие ще ми кажете.

Уизнър пренебрегна нотката на сарказъм. Вече започваше да се забавлява.

— Нека ви обясня в контекста на вашия план — каза той. — Изпращаме високоенергиен газов лазер в космоса. Трудно, но възможно, като се използва космическа совалка. Между впрочем тя може да има полезен товар до двадесет тона. В предварително определено време лазерът ще изпрати зелен лъч към дадена точка на земята. — Сега се усмихна към Гемъл. — Предполагам, защото това е цветът на исляма, така ли е?

Гемъл кимна утвърдително и Уизнър се обърна към Хоук.

— Това е интересно и съвпада случайно с обстоятелството, че зеленият цвят ще бъде най-подходящ. Той най-малко се поглъща от земната атмосфера. Ние го използваме за комуникации между сателитите и земята. Също и от сателити към подводници, защото най-лесно преминава през водата.

— Добре — изсумтя Хоук, — защо не преминеш към същността на проблема?

Уизнър отново се обърна към Гемъл.

— Проблемът, мистър Гемъл, е в това, че вие искате зеленият лъч да порази един малък обект, а трябва да ви кажа, че от космоса това е невъзможно.

— Защо?

— Поради разсейването и трептенето. Сигурно си спомняте от училище, мистър Гемъл, че когато светлината преминава през материални вещества с различна от нейната плътност, тя се „огъва“ или разсейва.

Сега Гемъл се наклони напред, а очите му пронизваха Уизнър:

— От училище аз си спомням и знам също така, че насочващите системи могат да коригират това разсейване.

— Вярно — съгласи се Уизнър, — но те не могат да го коригират в случай, когато влиянието на облаците и замърсяването на въздуха, например озоновото натрупване, могат да предизвикат трептене и разсейване на лъча. Когато лазерът за пръв път беше използван за точното измерване на разстоянието между Луната и Земята, лъчът се разсея в диаметър от две мили до момента, когато достигна повърхността на Луната. Това се дължеше на обстоятелството, че лъчът трябваше да премине през земната атмосфера. — Той замълча, за да подсили думите си. — Следователно, мистър Гемъл, ако изстреляте един лазерен лъч от космоса към земната повърхност, лъчът ще се разсее в диаметър до петстотин ярда върху предполагаемата цел за поразяване — което е доста повече от необходимото, струва ми се.

Уизнър се отпусна на мястото си с доволен вид и настъпи кратко мълчание. Хоук сви рамене към Гемъл и разочаровано вдигна ръце. Но англичанинът гледаше сериозно към Уизнър.

— Предполагам — каза той, — че това е причина лазерът като оръжие да се счита за неподходящ за използване от космоса в атмосферни условия.

— Съвършено вярно — отговори Уизнър. — Това, разбира се, е една прекрасна мечта. Но поради ефекта на трептенето и разсейването ние нямаме лазери, които биха могли да поразят танк или самолет. Разбира се, в космоса всичко е възможно.

Гемъл замислено сви устни. Другите изчакваха реакцията му.

— Значи не виждате никакви възможности? — попита най-накрая той.

Уизнър поклати отрицателно глава.

— Боя се, че не. Освен ако не монтираме устройството на самолет, който се движи на голяма височина. До петдесет хиляди стъпки ефектът от разсейването ще бъде минимален, особено в безоблачно небе и в чистия въздух над пустинята. — Тонът му стана по-оптимистичен. — Може би ще бъде възможно летателният апарат да се намира между слънцето и зрителите в момента на изстрелването — по този начин ще бъде невидим.

Гемъл и Хоук поклатиха глави.

— Радарът — каза Хоук. — Или саудитският, или руският радар. Те сигурно ще го засекат.

Пак настъпи мълчание и тогава Гемъл попита Уизнър:

— Значи няма решение на проблема с трептенето и разсейването?

Уизнър самодоволно се засмя.

— Мистър Гемъл, човек не може да спори с основните закони на физиката. — Разпери ръце. — Дори и агентите от разузнаването трябва да го приемат.

— Беше добра идея, Питър — меко каза Лио Фолк, — но аз предлагам отново да се върнем към другите проекти.

Гемъл сякаш не го чуваше, потънал в мисли. После внезапно се огледа и каза на Хоук:

— Съжалявам, Мортън, но трябва да поговорим на четири очи.

— На четири очи ли?

— Да.

В помещението се почувства внезапно напрежение, примесено с някаква неловкост. Хоук се обърна към Фолк, а после сви рамене:

— Добре, Питър, да идем в спалнята.

Останалите трима се почувстваха донякъде засегнати, когато Гемъл и Хоук отидоха в другата стая и вратата се затвори зад тях. После Уизнър стана и си наля още едно питие.

— Предполагам, на никого не му е приятно, когато идеята му изгърми — заяви той.

Хоук седна на леглото, Гемъл остана прав с гръб към вратата.

— Мислех, че този проект е извънредно важен — каза той.

— Наистина е.

— Глупости на търкалета!

Хоук пое дълбоко дъх. После си възвърна самообладанието.

— По-спокойно, Питър — каза той. — Знаех, че ще бъдеш разочарован. Ето защо доведох Уизнър — за да можеш да пиеш вода направо от извора.

— Повече ми прилича — от кенефа.

Хоук разтърси глава, сякаш да проясни мислите си. После избухна:

— Върви по дяволите! Накъде биеш?

Гемъл твърдо го гледаше в лицето.

— Или ти лъжеш, или той лъже, или и двамата лъжете.

— За какво?

Гемъл не отговори веднага. Погледът му не изпускаше лицето на Хоук, а присвитите му очи претегляха американеца. После изстреля:

— Ако операция „Мираж“ има първостепенно значение, значи ти можеш да впрегнеш която и да е правителствена агенция?

— Дяволски си прав! — отговори Хоук натъртено.

Настъпи продължително мълчание, докато Гемъл подбираше думите си.

— Искам да знам докъде стигат пълномощията ти?

— До върха, до самия връх.

Гемъл мрачно се усмихна.

— Тогава ти стреляш с халосни патрони.

— По-добре ще е да обясниш — злобно каза Хоук.

Гемъл отиде до прозореца и застана пред него, като се взираше навън.

— Уизнър говореше за трептене и разсейване — каза през рамо той. — А аз мога да ти кажа, че преди една година групата, която разработва секретната програма за изследване на високоенергийни лазери, преодоля този проблем. Те направиха изпитанието на 12 юни в Невада. Тестът показа, че разсейването може да се контролира до коефициент 0,03 на сто. — Обърна се с лице към Хоук. — Което всъщност значи, че един зелен лазерен лъч, изстрелян от сателит в космоса, ще достигне повърхността на земята в радиус по-малък от пет метра — това е напълно достатъчно за нашите намерения.

Устата на Хоук остана отворена.

— А междувременно — продължи Гемъл — Елиът Уизнър лично е ръководил това специално изпитание.

Хоук скочи на крака.

— И как, по дяволите, си научил това? — попита напрегнато той.

Гемъл обезсърчаващо се разсмя:

— Мисля, че в Хайд парк ти казах — вашите хора ни гледат отвисоко. Добре, ние успяхме да съберем някои сведения. Не знаехме как сте го направили. Както каза Уизнър, това е против всички закони на физиката и проблемът определено все още съществува, но за практически цели вече е преодолян. Уизнър го знае. Готов съм да мисля, че ти не го знаеш.

Хоук сви устни:

— Не само че не знам, но и не вярвам. — Изправи се. — Казах ти, нашият проект е от най-голяма важност. Мислиш ли, че Уизнър би дошъл тук и би изръсил куп глупости нарочно?

Гемъл пусна въдицата:

— Изглежда — каза той, — че има тайни, в които ти и дори твоят директор не сте посветени.

Хоук клъвна:

— Аз поех тази операция с всички пълномощия — изръмжа той. — Ти вероятно не разбираш какво означава това.

Гемъл само сви рамене.

— Добре, умнико — заяви Хоук, — скоро ще разберем всичко. Сега ти ще останеш тук с Фолк и Уизнър, докато аз ида в посолството. Трябва да получа отговора светкавично. А после ще си поговорим пак за законите на физиката.

Изхвърча като торпедо от спалнята, а тримата в другата стая притеснено изгледаха яростното му лице.

— Ти! — посочи той Мийд. — Идваш с мен. Лио, ти оставаш тук с Уизнър и Гемъл. Няма да се бавя.

 

 

Всъщност се забави почти час. За тримата мъже, останали в апартамента, това бяха дълги минути. Гемъл очевидно нямаше намерение да каже нищо съществено, така че те си бъбреха колко е мръсен днес Париж и колко скъп град е станал. Гемъл почиваше. Фолк изгаряше от любопитство, а Уизнър изглеждаше малко напрегнат. Паузите ставаха все по-продължителни, когато вратата се отвори и се появи Хоук. Той се владееше с усилие. В лявата си ръка държеше лист тънка розова хартия. С десния си показалец посочи към Уизнър и каза с контролирано спокойствие:

— Мийд те чака долу в колата на посолството. Ще те откара до летището, за да вземеш нощния полет на „Пан Ам“ за Вашингтон. Утре сутрин в девет ще докладваш в Пентагона — на секретаря на обединения щаб на главното командване.

Подаде му листчето, Уизнър го погледна, прочете го и кимна бавно.

— Мортън, знаеш как стават тези работи.

— Разбира се, Елиът — каза твърдо Хоук. — Сега нека аз да ти кажа как стават. За няколко месеца ще проектираш и ще надзираваш изработването на един лазер. И, Елиът, ако той не е готов, ако не заработи в срок и не бъде доставен в космическия център „Кенеди“, красиво опакован с розова панделка, ще направя задника ти на хамбургер и ще те накарам да го изядеш с клечка за зъби.

Уизнър излезе, а Хоук си наля щедра доза канадско уиски с пръст сода, утихна, наля и на Фолк, а после се опита да обясни на Гемъл проблемите на междуведомствената координация.

— Шибаният Пентагон — каза той. — Когато чули, че ЦРУ ще използва една от техните космически програми, изпаднали в истерия. Господи! Ти ще помислиш, че сме като онова мръсно КГБ.

Изпразни чашата си, напълни я отново, после внезапно отметна глава и избухна в смях.

— Клайн пипнал представителя на обединеното главно командване на някаква вечеря — продължи той. — Надявам се, че копелето е получило запек.

Седна и се обърна към Гемъл:

— Посолството разполага с няколко линии за комуникация. Докато чаках отговора, дежурното момче ми обясни всичко. Знаеш ли какъв е свръхсекретният им обект тези дни?

Гемъл отрицателно поклати глава и Хоук се ухили:

— Занимават се с лазери, качени на сателит.

 

 

Почти по същото време, когато Елиът Уизнър разговаряше по телефона от летище „Шарл дьо Гол“, Брайън Бийчър вървеше по кея „Виктория“ в Лондон. Често се спираше, за да погледа тъмната Темза и светлините на речните съдове. Беше облечен в тъмно палто, доста голямо за него, и отдалеч изглеждаше дребна, незначителна фигура. Срещу тенискортовете на Темпъл отново спря. По реката се движеше влекач с три шлепа, натоварени и дълбоко потънали във водата. Той едва виждаше очертанията им в светлината, идваща от сградите по отсрещния бряг. Зад него течеше потокът от коли, едната половина насочващи се към Сити, а другата — към Парламента. Пешеходците бяха малко. Стоеше на мястото си, без да се оглежда. От лявата му страна имаше голям контейнер за смет, прикрепен с верига към дебелата каменна стена. След петнадесетина минути се чу клаксон на минаваща кола. Свирна два пъти, после още два. Бийчър бръкна в джоба на палтото си, извади малък кафяв плик, пусна го зад контейнера и си тръгна.

Час по-късно друг пешеходец мина по кея. Той също бе в тъмно палто, не беше висок мъж и макар че беше сам, не изглеждаше самотен. Той също спираше от време на време, взираше се в реката и също се забави за миг до кофата за смет. Четвърт час по-късно една кола мина край него и сигнализира с клаксона. Наоколо беше пусто. Мъжът се наведе зад контейнера, извади плика и продължи по кея.