Артър Дж. Куинъл
Махди (17)

17

— Но защо? Защо? Защо?

Гордик ритмично удряше по масата, докато Тюдин, Лариса и петимата мъже от Дирекцията за изследвания и анализи продължаваха да гледат пред себе си.

Гордик впи очи в очилатия мъж от лявата му страна:

— Защо, Малин?

Малин измъкна кърпичка от джоба на сакото си, свали очилата си и енергично започна да ги трие.

— Защо? — гневно му напомни Гордик и Малин направи нещо, което беше съвсем чуждо на характера му. Навярно защото беше изморен. Заседаваха вече от два часа, гърбът го болеше, а той отдавна страдаше от ишиас. Може би бе решил, че вече на шестдесет години може да се оттегли някъде на спокойствие. Така или иначе сега изтърва нервите си и изстреля дълга тирада срещу изумения Гордик.

— Какво точно желае другарят? — започна саркастично той. — Нима не е доволен? — Те получили куп информация и омесили от нея истинско тесто. Преди два месеца разполагали само с някакви слухове за извънредно важна операция на западните разузнавателни служби. Днес другарят има всички подробности за тази операция. Една велика съветска актриса е рискувала всичко, за да я получи. Това е блестяща операция, от която може да ти се завие свят и която успя, надхвърляйки всички мечти на участващите в нея. И все пак другарят Гордик не е доволен. Неговото съзнание е толкова замъглено от подозрения, че не може да приеме очевидното и тръгва да търси мишки във всяко кьоше. Да, но той, Юрий Малин е анализатор, а не ловец на гризачи!

Той млъкна, загледан втренчено в Гордик, очите му блестяха, а устата му се кривеше. Останалите смаяни го наблюдаваха, замръзнали на местата си.

Гордик се наведе напред много, бавно, докато лицето му се доближи на сантиметри от носа на Малин. Процеждайки думите си през ъгълчетата на устата, той каза:

— Лев, иди на бара и налей на бедния другар Малин едно голямо уиски! — После избухна, в смях и потупа Малин по рамото: — Най-после. Вие заговорихте както със сърцето си, така и с главата си!

Малин нервно му хвърли кос поглед. Гневът му беше стихнал и не бе сигурен дали Гордик говори искрено или просто го разиграва. Но после видя, че Лариса се усмихва, и се успокои.

Гордик нареди на Тюдин да донесе на всички пиене, облегна се в креслото си и каза:

— Да, това беше блестяща операция и тя надхвърли нашите очаквания, но, другари, аз подозирам, че Гемъл изчаква и е готов да скочи.

— Това е безсмислено — каза Тюдин, докато разнасяше напитките. — Като опит за дезинформация това не може да послужи за никакви цели.

Малин отпи от уискито си и вече съвсем насърчен, отново заговори:

— Навярно има някаква цел. Те може би са искали да ни убедят, че американците наистина контролират проблема за разсейването при лазера. Искам да кажа, че няма никаква полза да разполагате с потенциално усъвършенствано оръжие, ако противникът ви не знае нищо за него. Но не и в случай че оръжието е възпиращо.

— Това е добра мисъл — съгласи се Гордик. — Нашите лазерни експерти знаят, че е твърде невероятно американците да са преодолели проблема с разсейването, но ако са го постигнали, това е зашеметяващ пробив.

Един от присъстващите поклати глава:

— Ако англичаните наистина са го очаквали, а аз не съм убеден, че е така, това не би било поради тази причина. В края на краищата, ако те или американците желаят да ни информират за такова важно постижение в производството на оръжие, те лесно биха могли да устроят някаква убедителна демонстрация. Освен това информацията, идваща от Средния изток, сякаш потвърждава, че операцията, такава, каквато е описана, вече е в ход и скоро ще стигне своя връх.

— Още една добра мисъл — съгласи се Гордик. В гласа му прозвуча нотка на възхищение. — Каква идея само! Да разсипят исляма! Какъв ли ум може да измисли това? И защо да я рискуват само и само за да ни подхвърлят някаква дезинформация.

— Значи, може и да не са я очаквали — колебливо каза Лариса.

Настъпи мълчание, докато останалите обмисляха нейните думи, а после Гордик примирено сви рамене и се обърна към нея:

— Може и да си права. Да не надценяваме англичаните. Ще бъда щастлив, ако нашата „лястовичка“ е открила поне най-бегла следа от информация, това, че ни разкри всички подробности, не означава, че те са били подхвърлени нарочно.

— И така, какъв курс ще възприемем? — попита Тюдин.

Гордик замислено отпи от уискито си и не отговори:

— Това е нещо, което би трябвало да се реши на по-високо равнище, но според мен има две възможности. Или ще покажем, че знаем, или ще трябва да изчакаме и да разберем дали американците наистина контролират момента с разсейването.

Малин формулира проблема:

— И да поемем риска Махди да бъде обявен? Пред два и половина милиона зрители това трудно може да се опровергае. Няма значение какво казваме или правим ние.

Гордик се канеше да отвърне нещо, когато един от телефоните на бюрото му настойчиво иззвъня. Синият телефон директно го свързваше с шефа му, началника на КГБ. Той отиде до бюрото, вдигна слушалката и каза:

— Гордик.

Слуша мълчаливо в продължение на две минути. По лицето му се изписваше все по-нарастващо удивление, после каза „Слушам!“ и затвори, останал за миг вгледан в телефона. След това, без да се обръща, обяви:

— Съвещанието свърши.

Хората около масата се спогледаха озадачено, а после петимата от Дирекцията за изследвания и анализи станаха и напуснаха кабинета. Когато вратата след тя се затвори, Гордик се обърна към своите сътрудници и каза мрачно:

— Имах пряка връзка с МИ-6. Те ми съобщиха, че Мая Кашва е мъртва. Самоубила се е.

Лицата на Лариса и на Тюдин се вкамениха.

— Нещо повече — продължи Гордик, — бях поканен лично на среща в Лондон. С Периман.

 

 

— Каква беше цифрата? — попита през рамо Хоук и гласът на Уизнър отвърна:

— Петдесет и две, запетая, седем милиона.

Хоук се загледа през прозореца и промърмори:

— И всичко това за едно нищо.

— Би могло да бъде и по-лошо — отвърна Уизнър.

Хоук се обърна, за да го погледне наред с Фолк и Мийд, седнали около масата.

— Искам да кажа, че ако бяха изстреляли това нещо, би трябвало да добавите още сто и двадесет милиона към сметката.

Лицата на всички бяха като на оплаквачки на погребение, защото целта на тяхното съвещание бе да погребат операция „Мираж“ колкото бе възможно по-приемливо и по-бързо. Директорът беше категоричен:

— Няма да оставяте и най-незначителна проклета следа след себе си. И мирис на агент да не остане там.

Вече бяха изпратени инструкции екипът да се изтегли от Джеда, а на разузнаването на една приятелска на САЩ страна бе платено за отстраняването на Хаджи Мастан. Не можеха да си позволят присъствието на една кисела „къртица“, която да се върти и да разисква събитията там. Той беше единствената връзка с ЦРУ и след като КГБ съсипа цялата работа, всеки американски служител щеше да се прави на изненадан и да демонстрира достойно невежество. Разбира се, англичаните трябваше сами да оправят собствените си проблеми.

Хоук се върна до креслото, но докато сядаше с въздишка, един от телефоните на бюрото му звънна. Зеленият, който го свързваше с директора.

Разговорът беше почти монолог. Лицето на Хоук отразяваше изумлението му, докато промърморваше на чести интервали: „Слушам, сър!“ Когато остави слушалката, тримата около масата се бяха навели очаквателно напред.

По-късно Фолк щеше да отбележи, че никога не е виждал Хоук толкова объркан, но пък той не беше присъствал на съвещанието предишната нощ, когато получиха новините от Лондон.

Сега Хоук с усилие възвърна самообладанието си.

— Лио — обяви възбудено той, — първо най-важното! Върви на телефона и отмени отстраняването на Хаджи Мастан. Екипът да остане в Джеда до следващо нареждане.

— Значи операцията продължава? — попита недоверчиво Уизнър.

— Да кажем, че временно се отлага с четиридесет и осем часа. Имало е заседание на Националния съвет по сигурност и са били направени няколко предложения. Аз веднага заминавам за Лондон за среща с Периман — и с Василий Гордик.

Само Уизнър можеше да попита кой е Василий Гордик и той наистина попита.

Хоук мрачно се засмя:

— Има същия пореден номер като мен в йерархията. Само че в КГБ.

 

 

Този път Периман бе избрал Риджънт Парк. Той и Гемъл се разхождаха в типичната за англичаните поза — с ръце, кръстосани отзад, с леко приведени тела, като често се обръщаха един към друг, докато разговаряха.

За половин час Периман накратко осведоми Гемъл за трите срещи, които беше имал тази сутрин: първата между него и Гордик, втората с Хоук; третата — с двамата едновременно.

— Как намирате Гордик? — попита Гемъл.

— Забележително цивилизован. — Лицето на Периман изразяваше леко учудване. — И, струва ми се, искрено разстроен от смъртта на мис Кашва. Между другото, отказа предложението ми да им се позволи достъп до аутопсията. Заяви, че е напълно ненужно.

Той хвърли поглед към угриженото лице на Гемъл и бързо смени темата.

— От друга страна, с Хоук беше малко трудничко.

— Мога да си представя.

— Да… О, той има основание. Те са изразходвали доста средства и предполагам, че въпросът с поста му определено е поставен на масата.

Гемъл бегло се засмя.

— Предполагам обаче, че вие сте надделели?

— О, да. Но поведението му беше на човек с накърнено достойнство. Вече беше получил ясни инструкции от Вашингтон.

По-рано Периман му бе обяснил основанието за тези срещи, като спомена, че първоначалните контакти са били осъществени на най-високо равнище във Вашингтон и Москва едновременно и добави, че наистина е удивително колко бързо могат да се уредят нещата, когато човек работи с хора, чието положение им позволява да вземат бързо решения, особено щом става въпрос за националните интереси.

Руснаците веднага видели логиката в развитието на нещата. Операция „Мираж“ бързо достигаше своята кулминация и нейните цели напълно съвпадаха с интересите на Съветите. Просто ставаше дума за пазарлък и за признаването на техните интереси. „Съществуват декари общи интереси“ — коментира Периман. В края на десетилетието в източните и южните краища на Русия щеше да има между петдесет и шестдесет милиона мюсюлмани. Едновременно с това тя щеше да бъде основният вносител на петрол от ислямските държави, като повишаващите се цени щяха да се превърнат в истинско бедствие за крехката икономика на Източния блок. Много скоро руснаците щяха да затънат дълбоко в афганистанското тресавище и едната част от сделката беше в това, че ако операция „Мираж“ успееше, Съединените щати щяха да позволят на Махди да използва влиянието си, за да облекчи живота на руснаците. Като ответен жест Махди щеше да подпомогне американците да възстановят влиянието си в Иран, а руснаците щяха да излязат от играта. Всъщност бяха определени зоните на влияние в Средния изток. Както отбеляза Периман, това беше повторение на историята. Както едно време, когато през XVI век папата беше посредничил в спора между Испания и Португалия и беше разделил все още неколонизирания свят между двете империи.

Американците бяха усетили всички предимства и енергично посочиха, че ако руснаците се включат като равнопоставен партньор, възможността заговорът да бъде разкрит ще е минимална. Някак между другото Периман беше попитал колко време ще отнеме на КГБ да ликвидира Хаджи Мастан, при положение че агентите на ЦРУ буквално се блъскаха един друг в Джеда. Американците освен това също бяха оценили преимуществото да проведат една зрелищна, първокласна демонстрация на новата си лазерна технология пред руснаците. Ако американците почнеха да преговарят от позицията на силата, преговорите САЛТ щяха да преминат значително по-лесно.

И така сделката беше уговорена и за пръв път в историята на КГБ и ЦРУ те щяха да бъдат партньори.

— Действително плашеща перспектива — заключи Периман. — Но в този случай е приемлива.

— И докъде ще доведе всичко това? — попита Гемъл. — Искам да кажа, що се отнася до операцията?

— О, ние очевидно ще седим на задните редове, американците отново „ще задействат“ Хаджи Мастан. — Тук той меко се усмихна на Гемъл. — Разбира се, заедно с руската агентура. Беше решено те да изпратят свой екип в главната квартира в Аман, за да наблюдава последните етапи. Нашата позиция ще бъде на честен посредник между двете страни.

Въпреки силно потиснатото си състояние, Гемъл трябваше да се засмее на терминологията на Периман. Още от времето, когато империята се бе разпаднала, безброй английски политици се бяха опитвали да дадат на Великобритания ролята на честен посредник.

— А моето собствено положение? — попита той.

Бяха стигнали до мястото, където алеята се разклоняваше. Едното разклонение водеше до зоологическата градина, а другото към детската площадка. Периман посочи площадката и те мълчаливо тръгнаха напред, намериха свободна пейка и седнаха.

— Вашето лично положение — твърдо заяви Периман — беше ясно определено на третата среща. Вие продължавате да бъдете вътре в операцията като наш върховен представител.

— Навярно това ви е струвало някакви усилия?

Периман поклати отрицателно глава:

— Всъщност не. Гордик беше доста сговорчив.

— А Хоук?

— По-малко. Той направи няколко остри забележки относно МИ-6 и предохранителните ни мерки. Очевидно се чувства грозно подведен от „приятел“, тъй че е естествено неговото разочарование да бъде по-голямо. Всъщност той с удивление научи, че вие не сте уволнен.

— А Гордик не беше ли изненадан?

Периман обидчиво се усмихна:

— Другарят Гордик е хитър човек. На първата ни среща той намекна, че знае всичко за „лястовичката“, че ние сме приготвили гнездото, така да се каже.

— И?

Усмивката на Периман сега беше изпълнена с благодушие.

— Погледнах го по начин, който би трябвало да бъде едновременно загадъчен и всезнаещ. Мисля, че успях, защото той смени темата. Той определено вярва, че ние сме доволни от ролята си на честен посредник и че ще се възползваме от нея в усилията си да придобием влияние между двете свръхсили — както и, разбира се, да извлечем изгоди от операцията.

Гемъл също се засмя и попита:

— И каква ще бъде следващата стъпка?

— Другата среща — енергично отвърна Периман. — Само между вас тримата. Тази вечер в апартамента на Гордик в хотел „Савой“. Трябва да ви кажа, че за убеден комунист Гордик обича добре да си живее. — Изгледа накриво Гемъл. — Но това, изглежда, се отнася до повечето агенти на разузнаването в наше време.

Гемъл сякаш не го чу. Детската площадка беше пуста. На нея бяха само един мъж и двамата му синове, единият на около три, другият на около пет години. Мъжът носеше строг костюм на райета, косата му беше съвсем посивяла, изразът на лицето му бе доста измъчен, докато търчеше насам-натам първо да залюлее едното момче на люлката, после да улови другото, спуснало се по пързалката.

Освен пронизителните гласове на децата наоколо цареше тишина. Сега Периман меко попита:

— Обичахте ли я, Питър?

Гемъл кимна много бавно, а очите му не изпускаха детската площадка и двете момчета.

— Наистина съжалявам.

Гемъл се обърна, за да го погледне, после очите му отново се втренчиха в площадката.

— Само не ми казвайте, че за да приготви омлет, човек трябва да счупи яйцата.

Периман не отговори. След няколко мига Гемъл заговори ниско и монотонно, сякаш се обръщаше към себе си:

— Знам, знам… би трябвало да знам по-добре… освен всичко останало тя беше наполовина на годините ми. Но нищо не можах да направя. Не можех нищо да направя. Не можех да се възпра… не можех да се възпра. Знаех каква беше тя. Бях подготвен, но се уповавах на онази нищожна възможност да сме сгрешили, че ударът ще дойде от друга посока. — Той разтърси глава, сякаш да проясни мислите си. — Беше така отдавна… и тя беше прекрасна… във всяко отношение. Просто няма да ми повярвате колко прекрасна беше тя.

— Ще ви повярвам — каза меко Периман. — Около година, след като жена ми почина, о, трябва да беше преди около осем години, аз изведнъж се озовах в много потискащо състояние. Предполагам заради усещането, че загивам, а по онова време в службата имахме труден период. Всъщност тогава аз вършех вашата работа. Мисля, че вие бяхте в Берлин по случая Бекар.

Гемъл кимна. Беше малко изненадан от интелигентния тон на Периман, нещо рядко за него.

— И така, един ден реших да си взема отпуск — продължи Периман. — Поговорих с Хендерсън и той се съгласи. — Той се засмя при този спомен. — Беше в края на септември, времето беше влажно и ужасно. Вървях по „Оксфорд Стрийт“, вмъкнах се в първото туристическо бюро, което ми попадна, и казах да ми направят резервация за почивка някъде, където има слънце — където и да е, само по-скоро. Оказа се, че заминавам за Гърция, на остров Миконос. И така, хотелът не беше много добър, но се намираше на някакъв скалист бряг. Тъй като сезонът отиваше към края си, беше полупразен, гостите бяха възрастни хора, най-вече скандинавци. Но имаше едно младо момиче, около двадесетгодишно. Финландка. Беше пристигнала един ден преди мен. — Обърна се към Гемъл и като видя очевидния интерес, с който го слушаше, продължи: — Имах стая, която гледаше към брега, и там прекарах по-голямата част от първата седмица, като просто си седях на терасата и четях. Момичето винаги се печеше на слънце точно под балкона ми. Носеше възможно най-малки и тесни бикини. Красотата й наистина те караше да губиш дъх. Странно, но никой от местните гларуси не я безпокоеше. От нея се излъчваше атмосфера на дистанцираност, сякаш носеше надпис „Долу ръцете!“, нали разбирате какво имам предвид?

— Да, точно разбирам какво искате да кажете.

— Добре, през първата седмица — обобщи Периман — аз наблюдавах как слънцето позлатява кожата й. Момичето имаше дълга, ленена коса, която ставаше толкова по-светла, колкото повече кожата й загоряваше. След време почувствах, че не мога да откъсна очите си от нея. Изпитвах някакво объркване, усещах се малко като хлапак. — Той се засмя. — Тогава бях на петдесет години, а се държах като момченце.

— И какво стана? — попита Гемъл, изпълнен с любопитство.

— О, в събота вечер аз се преоблякох за вечеря — нали знаете, смокинг и т.н. Хората днес рядко го правят, но казаха, че след вечерята ще свири малък оркестър и аз не бях сигурен как ще бъдат облечени другите. — Отново се засмя, докато се връщаше към спомените си. — Почувствах се малко глупаво, когато влязох в бара. Всички там бяха облечени съвсем небрежно. Момичето седеше само на бара. Носеше панталони и блузка. Поръчах си питие и забелязах, че тя погледна към мен и се усмихна. Мога да ви кажа, че съвсем се смутих. После тя пресуши чашата си и ме заговори. Каза ми: „Моля ви да ми поръчате още едно питие. Аз скоро ще се върна.“ После стана и напусна бара. Аз поръчах питието, но тя се забави. Всъщност всички тръгнаха, за да отидат да вечерят и вече почнах да мисля, че тя въобще няма да се появи, когато я видях да влиза. За миг не можах да я позная — беше облечена в дълга черна вечерна рокля и носеше сребърна огърлица. Беше вдигнала косите си и държеше мънистена вечерна чантичка. Изглеждаше абсолютно необикновено. Тя не си направи труда да изпие питието си, просто ме хвана под ръка и ми каза: „Ще отидем ли да вечеряме?“ Вечерята беше чудесна.

— А после? — попита Гемъл.

— А после прекарахме две прекрасни седмици, изключителни. — Той дълбоко си пое дъх и въздъхна. — Работата е там, Питър, че аз бях напълно покорен. Никога не се опитах да разбера състоянието си. Разбира се, помнех положението си. Виждах всички възможности. В края на краищата тя беше финландка, а аз бях номер две в МИ-6 и по това време уязвим емоционално.

— Проверихте ли я?

— Не. Помислих, че за нея това е дребен флирт и не оказах никакъв натиск. Пък и тя не се опита. — Изражението на лицето му стана весело. — Да, тя не беше „лястовичка“, но, повярвайте ми, Питър, мога да разбера нещичко от онова, което изпитвате.

Периман погледна часовника си и стана:

— Май по-добре ще е да тръгваме, иначе ще закъснеете за вашата среща.

 

 

Така и стана. Гемъл малко закъсня. Забави го едно задръстване на „Лестър Скуеър“, но пък нямаше проблеми с паркирането пред хотел „Савой“. Униформеният портиер се възхити от неговата лагонда и му посочи едно от малкото свободни места до входа. Докато се качваше с асансьора на четвъртия етаж, той се опитваше да реши как да поздрави Гордик. Така или иначе, беше решен да запази самообладание при всички случаи.

Натисна звънеца на вратата на апартамента, след миг тя бавно се отвори и те вече се гледаха враждебно. После Гордик отстъпи и Гемъл влезе в малкото преддверие.

— Струва ми се, че не е необходимо да се запознаваме — каза с нерешителна усмивка Гордик. — В края на краищата сме изучавали снимките си.

— Така е — каза вдървено Гемъл. — Хоук пристигна ли?

— Да, пийва във всекидневната. — Гордик тръгна към затворената врата, но гласът на Гемъл го спря.

— Преди да влезем вътре, бих искал да ви задам един въпрос.

Гордик се обърна и във въздуха се усети напрежение.

— Питайте.

— Знаехте ли, че тя е девствена?

— Да, знаех, че е девствена.

Гордик изучаваше лицето на Гемъл, докато произнасяше отговора си. Забеляза бръчиците от изтощение около очите му и почувства усилията, които Гемъл правеше, за да се овладее.

— Мистър Гемъл — каза той, — нека ви кажа нещо, преди да влезем вътре, а после, въпреки че не можем да отхвърлим от съзнанието си този проблем, вече няма да говорим за това. Аз просто не можех да си представя, че Мая Кашва би могла да се самоубие. Не искам да кажа, че нямаше да ви я изпратя, дори и да си го бях помислил. Ние трябва да вършим неприятни неща. Мога само да ви кажа, че нейната смърт ме засегна много дълбоко, както засегна и моите най-близки сътрудници. Познавах я съвсем отскоро, но у мен се породи уважение, което беше по-силно, отколкото съм осъзнавал. Освен това мога да ви кажа, че й обещах да позволим на майка й да се присъедини към нея на Запад. Не знам дали ще ми повярвате, но ще удържа това си обещание.

Гемъл дълбоко си пое дъх.

— Значи вие изпратихте една девствена „лястовичка“? Не можех да си представя, че сте толкова рафинирани.

Сега Гордик се засмя:

— Нямах избор, мистър Гемъл. Отначало я изпратих в нашето училище за „лястовички“ и там тя ритнала главния инструктор в едно извънредно деликатно място. Всъщност ударът бил толкова силен, че сега той трябва да си търси друга работа.

Гемъл се опита да се засмее, но усмивка не се получи. Той посочи вратата, Гордик отвори и го пропусна пред себе си.

В стаята беше монтиран бар с три столчета пред него. Обърнат към големия прозорец, Хоук седеше на едно от столчетата и наблюдаваше реката. Когато двамата влязоха, той се обърна, студено изгледа Гемъл и после пак се извърна към прозореца.

Гордик тръгна към него и каза:

— Пак няма нужда от представяне. Ако нашето досие е вярно, вие пиете шотландско уиски със сода, мистър Гемъл?

Той взе бутилка „Чийвас Регал“ и чаша.

Гемъл се настани на другото столче и каза:

— Здравей, Мортън.

Хоук продължаваше да гледа през прозореца и без да обърне глава, заяви студено:

— Е, Пит, надявам се, че тя се е чукала готино.

Гордик видя как Гемъл загуби самообладание и се опита да тръгне към тях, но вече беше късно.

Дясната ръка на Гемъл замахна веднага щом Хоук понечи да се обърне. Ударът попадна отляво на челюстта му и Хоук загуби съзнание, преди да се стовари на килима.

 

 

Хотелският лекар излезе от спалнята и каза на Гордик:

— Вече се чувства добре, сър. Ще дойде след малко.

Гордик му посочи вратата, после се върна на бара и наля още уиски на Гемъл. Руснакът очевидно се забавляваше.

— Май нещата са се променили — каза широко засмян той. — Един руснак да брани мира между западни съюзници.

— Беше много глупаво — отговори Гемъл. — Моля да ме извините. Струва ми се, че мястото ми вече не е тук.

— Надявам се, че не е така. Надявам се да работя заедно с вас и с Хоук. Виждам, че ще бъдем великолепен екип. Няма ли да е по-добре, ако ви оставя насаме за известно време?

— Ще трябва — отвърна Гемъл.

Гордик пресуши чашата си и стана:

— Повикайте ме, когато сте готови — каза той. — Ще бъда долу, в бара. — Той се усмихна иронично. — В „американския бар“.

Когато вратата се затвори след него, Гемъл взе една чаша, наля в нея три пръста канадско уиски, добави кубче лед и пръсна струйка сода. Откъм спалнята се появи Хоук. Лявата страна на лицето му беше доста подута и натъртеното място започваше да потъмнява, но той вървеше изправен, енергично отиде до бара и седна. Гемъл побутна питието към него. Той взе чашата, отпи голяма глътка от нея и замислено започна да я върти в ръката си. После изгледа продължително Гемъл и каза:

— Предполагам, че целият епизод с момичето те е засегнал повече от онова, което стана преди малко.

— Така е, но аз направих ужасна грешка и още една, когато те ударих.

Хоук въздъхна.

— Окей. Не се извинявам за онова, което казах. Ти си го заслужи. — Разтри челюстта си и с усилие успя да се усмихне. — Но трябваше да го кажа от другия край на стаята.

За миг Гемъл не можеше да каже нито дума. Беше обхванат от главозамайващо, объркващо чувство на благодарност към американеца. Благодарност за проявата му на благородство и за силата на характера му. Реши да се опита да обясни онова, което усещаше, доколкото беше по силите му.

— Съжалявам, Мортън. Нещата се развиха ужасно. Знам, че ти е трудно да разбереш. Навярно някой ден… Но сигурно повече няма да ме харесваш заради това. Всъщност аз бях съвсем уязвим. Ти малко ме познаваш, а приятелските чувства, възникнали между нас, означават много за мен. Никога не съм се сприятелявал лесно. Знаеш каква ни е работата. Човек получава фиксидеи заради сигурността; от това, че животът му е толкова изолиран; от необходимостта да живее в един съвсем различен свят в сравнение със света на другите, от необходимостта да бъде просто различен.

Хоук слушаше с огромно внимание, очарован от възможността да бъде свидетел как един човек, който живееше почти само със самия себе си, излива чувствата си.

— На теб ти е малко по-лесно — продължи Гемъл. — Ти имаш чудесен семеен живот. Аз го видях. Връщаш се от работа в дома си и оставяш всичко настрана, както всяко нормално човешко същество. Вбесяваш се на жена си заради това, че е сменила тапетите и мебелировката в цялата къща, но аз ви видях заедно и предполагам, че след всички тези години тя те обича също толкова, колкото и в първия ден. Вие сте отгледали деца, чудесни синове, можете да им се радвате и да се гордеете с тяхното бъдеще. Някога и аз имах същото. Същите надежди и очаквания. Същият път, който се очертаваше пред мен. Когато пътят свърши, с него свърши и една голяма част от живота ми — сякаш оперираха част от мозъка ми, сякаш отрязаха онзи негов сектор, който ти помага да усещаш радостта от живота. Така аз станах уязвим. А в един миг изведнъж съзрях пред себе си някакво бъдеще в емоционален план. Отново видях един прав път. Дотогава всичките ми чувства бяха затворени в клетка — в някаква проклета клетка. Настъпи облекчение. Вратата не беше заключена. Години бях прекарал в тази клетка, откакто жена ми почина, а погледът ми бе отправен само към затворената врата. И когато вратата се отвори, аз бях потресен — бях изплашен. Видях, че се отваря и че отвън има светлина. След всички тези години аз се страхувах да стана и да изляза. Страхувах се отново да позволя на чувствата ми да се обърнат с лице към света. Но трябваше да стана и да изляза, Мортън, да изляза от клетката — просто трябваше да го направя. Разбира се, вече бях проверил момичето. Разбира се, имах подозрения, но ги отблъсквах, опитвах се да ги отстраня.

Той погледна към Хоук и млъкна, изведнъж почувствал се объркан, толкова объркан, колкото може да бъде един обърнат навътре към себе си човек, когато изведнъж е разтворил сърцето си пред друг, пък бил той и негов приятел.

Хоук беше трогнат. Той меко каза:

— Ти си рискувал всичко. А това е най-големият шанс, който въобще се дава на един агент от разузнаването. И ти се възползва от него, Питър. Мислех, че знам какво е любовта, но навярно греша. Не мога да си представя, че бих сторил същото.

— Не мисля, че някога ще ти се наложи — отговори Гемъл и в гласа му прозвуча нотка на горчивина. — И все пак, Мортън, благодаря ти, че поне се опита да ме разбереш. Сега въпросът е дали желаеш да продължим проекта. В края на краищата можеш да се обадиш на Периман и да му кажеш, че аз нямам правото да се занимавам с тази операция и той ще ме отстрани.

Хоук поклати глава:

— Да кажем, че нищо не е станало. И все пак положението сега е променено, Питър. Във Вашингтон ти спомена за задните места, на които ще трябва да седнат твоите хора, ако операция „Мираж“ успее. Предполагам, че сега си готов да заемете тези задни места. След като се намесиха и руснаците, ние заедно с тях ще ръководим всичко. Вече съм изпратил инструкции на нашите хора в Джеда да поемат от Бойд прекия контрол върху Хаджи Мастан. Руснаците ще определят кои от техните ще работят заедно с нашите там. Отсега нататък вие ще можете само да наблюдавате нещата. — Той погледна часовника си и гласът му се оживи:

— Къде е оня руснак? По-добре ще е да започнем с обсъждането на подробностите.

Гемъл тръгна към телефона и отговори през рамо:

— Отиде да пийне в американския бар.

Пет минути по-късно Гордик отново влезе в апартамента. Той огледа изпитателно двамата мъже, седнали пред бара, а после на лицето му разцъфна усмивка.

— Да разбирам ли, че отново сте приятели?

Без да изчака отговора, той заобиколи бара, наля си питие и се чукна с чашите им. После критично огледа подутината върху челюстта на Хоук.

— Би могло да бъде и по-лошо — заяви той.

Хоук пак успя да се усмихне:

— Ако цитираме Джак Демпси: „Аз забравих да се наведа.“ А сега може ли да пристъпим към работа?

Започнаха обсъждането на техническите въпроси. Беше странно възбуждащ разговор. Всеки от тях не желаеше бързо да разкрие това, което знае, и все пак беше странно любопитен да провери уменията и възможностите на другите две организации.

Гордик попита за Хаджи Мастан и останалите арабски агенти в района. Той предположи, че са скрити християни и когато събеседниците му го потвърдиха, съобщи, че и неговите собствени агенти араби имат същата религиозна принадлежност.

— Разбира се, ние използваме араби с гръкоправославно вероизповедание. Те мразят исляма и човек има богати възможности да набере доброволци от Ливан и някои части на Иран и Ирак. Но ние в Русия си имаме свои собствени араби християни.

— А как сте се разположили в Саудитска Арабия? — попита Хоук и Гордик се засмя с леко самодоволство.

— Да кажем, че сме се подготвили съответно, мистър Хоук. Със сигурност ще имаме добро представяне на хаджа и ще можем да влезем моментално във връзка.

Те продължиха да обсъждат установяването на базата в Йордания. Беше подготвена една голяма, заобиколена от високи зидове вила в околностите на Аман. Гордик съобщи, че ще вземе със себе си Лев Тюдин и една секретарка, освен няколкото сътрудници, свързани с комуникациите и с охраната на обекта.

— В края на краищата Йордания не е наш доверен съюзник — каза с обезоръжаваща усмивка той.

С развитието на дискусията Гемъл усети как леко го избутват назад и сега се сети за думите на Хоук. Той очевидно беше придатък в операцията.

Когато приключиха с всички по-чепати въпроси, Гордик напълни чашите и те вдигнаха тост за своето сътрудничество, а после още един — за успеха на операция „Мираж“.