Артър Дж. Куинъл
Махди (16)

16

Пресконференцията бе успешна. През първите няколко минути Мая беше много нервна, докато прожекторите осветяваха помещението, а операторите я викаха по име, за да се обърне и позира за снимки.

Но щом започнаха въпросите, тя забрави притеснението си. Преводачката, осигурена от Външното министерство, беше дребна жена с чувство за хумор, която й помогна да се отпусне.

— Не се безпокойте — каза й тя. — Аз ще превеждам само онези въпроси, на които искате да отговорите.

Мая изложи причините за бягството си с отработена лекота. Оплака се, че не са й дали възможност да се свърже с майка си и обясни, че все още не е решила какво ще предприеме за кариерата си. Първите въпроси от националните всекидневници поставяха ударението върху проблеми от личния й живот и с помощта на преводачката тя пусна плътна, но очарователна димна завеса. Била отседнала при приятели и й трябвало време, за да се приспособи към новите обстоятелства. Усмихна се сладко и помоли репортерите да уважават личния й живот, защото никак не й било лесно. Съгласи се, че времето не е много хубаво, но и в Русия също е студено през лятото. Мисли, че Лондон е прекрасен град, но не може да коментира хората, защото досега се е срещала с много малко англичани.

Накрая специалните кореспонденти започнаха да вмъкват във въпросите си и балета, но репортерите от популярните издания пак се отвлякоха. След още половин час пресконференцията свърши с краткото й изявление, в което благодареше на английското правителство, че й е дало политическо убежище и че е проявило такова благородство. После чиновникът от Външно министерство я отведе и с благодарност й поднесе чаша чай.

 

 

Няколко дни по-късно, докато вечеряха, телефонът в дома на Питър Гемъл иззвъня и след кратък разговор той я заведе усмихнато при апарата.

— Отново са свързали телефона на майка ви. Нашите хора най-после са пробили и тя е на линията. Моля ви, не споменавайте за мен и пребиваването си в Мандли.

Мая радостна взе слушалката, заговори и поплака малко. Задушеното на масата бавно изстиваше.

Половин час след като тя беше затворила телефона, Гордик, Тюдин и Лариса прослушваха записа. В един момент майката на Мая я попита дали има достатъчно топли дрехи и Мая отговори: да, има, но й липсвали нейните ботушки. Гордик триумфално изгледа сътрудниците си и направи знак на Лариса отново да пусне тази част от записа. Когато лентата свърши, той наля три големи чаши с уиски и те пиха за здравето на тяхната „лястовичка“.

Почти по същото време в Петуърт Хаус мистър Грей и мистър Бенет също слушаха записа от разговора, но за разлика от Гордик не откриха нищо многозначително във факта, че на Мая й липсват ботушките. Всъщност разговорът им се стори безобиден. По-късно, докато Бенет приготвяше чая, Грей телефонира на Периман и му съобщи това.

Периман забавляваше лондонския шеф на представителството на ЦРУ и неговата съпруга, които бе поканил на вечеря. И докато домакинът разговаряше по телефона, американецът бързо прехвърли с лъжицата си повечето от супата си от леща в чинията на жена си. Небцето й не беше така чувствително, пък и тя беше предана съпруга.

След като притоплиха задушеното, Мая предаде на Гемъл целия разговор с майка си. Руснаците бяха действали предсказуемо. Бяха разпитвали надълго и нашироко госпожа Кашва и я бяха обвинили, че е подтикнала дъщеря си да избере капитализма. Дъщеря й била неблагодарна за всички облаги, които социалистическата държава й е дала.

Мая се усмихна на Гемъл с пълна уста и забеляза, че майка й е твърда жена и че имала достатъчно много връзки, за да направи живота си поносим. Може би след време Мая ще може да я вземе при себе си на Запад. Какво мисли той? Гемъл отговори уклончиво: много неща зависят от бъдещия политически климат. Но така или иначе, майка й е сравнително млада и в добро здраве.

За Мая връзката с майка й се превърна в почти съвършен завършек на един съвършен ден. Рано сутринта беше приготвила закуската на Гемъл. Той винаги закусваше яйца и бекон с две филийки почти прегорял препечен хляб. Тя се бе отнесла с недоумение към тези обяснения, но той й показа как приготвя яйцата и забеляза с усмивка: „Ако искате да създадете добро настроение на един англичанин, основното е яйцата му за закуска да бъдат приготвени точно както се полага.“

Тя бързо се научи да пържи яйцата на очи, като оставаше жълтъка мек, както и бъркани яйца, които оставаха гладки и не твърде рохки.

— Толкова ли е важно? — го беше попитала тя, докато му поднасяше закуската тази сутрин, и той й разказа историята за двамата ергени, които живели заедно в една квартира в продължение на шест месеца.

Единият бил спокоен, ленив и небрежен човек, който закусвал само овесени ядки, другият бил педантичен, точен и придирчив, а приготвянето на закуската му се превръщало в истински ритуал. Той винаги закусвал сварени яйца, които са врели точно четири минути, нито секунда повече, нито секунда по-малко. Имал дори две часовникови устройства за варенето им, в случай че единият се повреди при изпълнение на тази изключително важна операция. Всяка сутрин, когато разчупвал връхчето на яйцето, той триумфално поглеждал и казвал: „Ето как трябва да изглежда едно правилно сварено яйце.“

След няколко месеца това така започнало да действа на нервите на неговия съквартирант, че той се промъквал в кухнята на зазоряване, изваждал яйцата от хладилника и предварително ги сварявал от една до десет минути.

Така животът на любителя на яйца постепенно започнал да се разпада. Всяка сутрин той извършвал ритуала си, но всяка сутрин яйцата ставали различни. Опитал всичко: първо проверил часовниковите устройства, после почнал да сменя магазините, откъдето купувал яйцата. Дори пътувал до провинцията, за да си купи яйца направо от фермерите. Но неговият съквартирант бил истински садист. Само веднъж той оставил яйцата такива, каквито са, и любителят на съвършеното сварено яйце се насладил на кратък отдих. Но после всичко започнало отново: яйцата едната сутрин били рохки, а на другата — твърди като камък. Бедният човек направо се разкъсвал. Той не можел да се съсредоточи върху работата си, скъсал с приятелката си и започнал да пие. Накрая престанал да спи нощем и така драмата свършила.

— И какво се случило? — попита Мая, останала без дъх.

Гемъл й обясни, че една нощ откъм кухнята се чул някакъв шум и като слязъл да провери какво става, нашият приятел зърнал съквартиранта си по време на акция.

— И какво направил тогава?

— Пребил го до смърт с тигана.

— Не може да бъде!

— Точно така. И бил изправен пред съда в Оулд Бейли.

— В Оулд Бейли?

— Да, това е най-прочутият съд за криминални престъпления във Великобритания.

— А после?

— Бил оправдан.

— Оправдан ли?

— Именно. Съдията се възползвал от пълномощията си. Описал случилото се като „оправдано убийство“.

Мая втренчено го изгледа и когато видя как ъгълчетата на устните му потрепват, се заля в смях.

Сега тя приключи с пилето си и го попита с насмешлива сериозност:

— И така, на очи, бъркани или пържени утре сутринта?

— Бъркани — усмихна й се той. — А пилето беше чудесно.

Тя кимна и започна да прибира масата. Той наблюдаваше движенията й. Дори и при тази прозаична дейност те притежаваха лекота и грация, които му доставяха удоволствие. През последните два дни той беше решил, че тя е най-прекрасната жена, която е виждал. Нейната хубост не се натрапваше, на човек не му се завиваше свят от красотата й, но притежаваше нещо необикновено. В начина, по който правеше някакъв жест с ръка, по който наклоняваше брадичката си, сядаше, обръщаше се, изправяше се или се прозяваше, когато беше уморена. Това беше красотата на котка, красота, в която няма нищо рязко или внезапно.

Тази сутрин те станаха рано и отидоха с колата до един малък пристан край Хамбл. Бе истински английски летен ден, един от малкото през тази година. Беше горещо, но все пак свежо, защото полъхваше лек ветрец. Докато подготвяше яхтата, той забеляза, че вятърът е малко по-силен, но това нямаше да им пречи.

Отплуваха бавно по реката към открито море. Съблякоха се по бански. Мая носеше черни бикини и на него му бе трудно да се съсредоточи върху платната, докато тя обикаляше край него, изследваше лодката и коментираше на глас всичко, което виждаше. По едно време край тях мина увеселително корабче, насочило се нагоре по реката, а върху бака се бяха излегнали няколко момичета без горнището на банските си. Той се засмя, когато забеляза нейното удивление и леко смущение при тази гледка, и й обясни, че днес това е по-скоро правило, отколкото изключение. Тя погледна надолу към леко прикритите си гърди, после поклати глава и срамежливо му се усмихна.

— Изглежда, ще си остана старомодна — обяви тя и той не можа да реши дали това му доставя удоволствие, или леко го е разочаровало.

Питър сви платната на няколко мили от брега и докато яхтата продължаваше да се носи по вълните, Мая извади обяда, а той отвори бутилка вино. Чувстваха се непринудено един с друг и не им се налагаше да запълват мълчанието с думи. След обеда тя се излегна на бака, за да се пече, докато той седеше с въдица в ръката с надежда да хване някоя минаваща скумрия.

На връщане тя хвана кормилото, а той й даде някои основни наставления. Мая притежаваше вроден нюх и след няколко минути вече можеше да преценява посоката на вятъра, да чувства преместването на яхтата, а оживеното й лице издаваше удоволствието, което това й доставяше.

Докато се връщаха в Лондон с колата, спряха пред малка селска кръчма и той я запозна с английската бира. Тя отпи глътка, после направи физиономия, а местните жители, седнали на бара, се засмяха. После един от тях я разпозна от снимките във вестниците и тя трябваше да се разпише на няколко подложки за чаши. Барманът извади бутилка леденостудена водка и тя им показа как да вдигат тост по руски и как да гаврътват питието право в гърлото. Мая беше едновременно стеснителна и приятелски настроена и докато Гемъл превеждаше думите на заобикалящите ги, забеляза необикновеното й излъчване, което инстинктивно привличаше всички. Когато станаха да си тръгват, целият бар излезе да ги изпрати до паркинга, хората им махаха с ръка и извикаха един последен тост.

 

 

Мая излезе от кухнята с поднос, върху който беше подредила кафеника и чашите за кафе. Гемъл бе застанал до стереоуредбата и поставяше някаква плоча. При първите звуци тя изненадано спря.

— Какво е това?

Той се засмя:

— Помислих си, че можем да сменим музиката. Една група, наречена „Сините кристали“.

Мая остави подноса на масичката и докато сервираше бутилката с коняк и две чаши, кимаше в такт с музиката.

— Харесва ми — заяви тя, — но не мисля, че е музика от вашия тип.

— Едва напоследък открих по-широки хоризонти.

Тя наля кафето и коняка, настани се в креслото и взе английския разговорник. Той разтвори сутрешния вестник, който не бе успял да прегледа.

Изминаха десет спокойни минути, после Питър внезапно остави вестника на масата, стана и спря музиката.

Тя любопитно го изгледа. Лицето му беше мрачно.

— Какво има, Питър?

Той направи неопределен жест.

— Нищо. Вижте, мисля да поизляза. Малко ме заболя главата. Чистият въздух ще ми помогне.

Тя скочи:

— Да дойда ли с вас?

— Не, Мая, останете тук, моля ви. Няма да се бавя.

След като той излезе, тя остана загледана в затворената врата с наранен и озадачен израз. После погледна към разтворения вестник. В него имаше малка бележка със снимка. Ако знаеше английски, тя щеше да прочете, че при нещастен случай с кола е загинал тонрежисьорът Мик Уилямс. Наскоро си купил ново порше с турбодвигател, което този ден карал с над сто мили в час и внезапно се блъснал в тухлена стена.

 

 

Бяха минали два часа, когато чу как ключът се превърта в ключалката. Гемъл огледа стаята от прага и я видя, свита на кълбо в едно кресло, вперила уплашен поглед в него.

— Ще трябва да си легнете.

— Да не би да съм направила нещо, което да ви разстрои? Или да ви разгневи?

— Не, Мая, повярвайте ми. Просто исках да се поразходя и да помисля.

Тя се размърда и стана.

— Искате ли малко кафе?

— Не, благодаря ви. Мисля да поработя.

Погледна часовника си. Беше почти полунощ. Миналите две нощи го бе видяла как отваря странния сейф, като поставя ръката си върху черната плоча. Предположи, че това е някакъв нов електронен модел, програмиран да реагира само на определено докосване. Гемъл го правеше небрежно, а после слагаше папките върху масата и работеше, докато тя четеше или слушаше музика.

— Боли ли ви още главата?

— Не, мина ми.

Мая прекоси стаята и сложи ръка на челото му.

— Поне нямате температура.

Останаха така известно време, загледани един в друг. После той вдигна ръка и свали нейната от челото си, пръстите им се сплетоха и той я целуна. Това не приличаше на обичайните кратки целувки за лека нощ. Не беше и леката целувка при поздрав. Беше целувка, появила се в резултат на взаимното физическо и духовно привличане, и продължи дълго. Другата му ръка я обгърна и я притегли по-близо, а тя се изправи на връхчетата на пръстите си, постави ръка на тила му и се притисна към него. Когато се разделиха, тя го погледна, а после сложи глава на рамото му.

Той прошепна в косите й:

— Ще бъде невъзможно да се сдържам, ако останете тук. Ще трябва или да напуснете, или да бъдете изцяло с мен.

Гласът й долетя отдалеч:

— Ще остана.

Той я хвана за ръка и я поведе нагоре по стълбището към спалнята си, а там бавно, едва ли не благоговейно я разсъблече и я положи върху леглото. После я обсипа с целувки, като прокарваше устни по очертанията на лицето й, с ръце върху тялото й.

Устните и кожата й сякаш вибрираха под докосванията му и докато ръката му се спусна по-надолу, тялото й се изви очаквателно в дъга.

Той се отдръпна, загледан в нея, докато разкопчаваше ризата си. Очите им се срещнаха. Тя го гледаше в лицето и погледът й отразяваше желанието й, но и нейната несигурност. Той знаеше, че това не е просто актьорски етюд, изпълнен от жена, която показва своята престорена неувереност.

Легна до нея и погали устните й, целуна възбудените зърна на гърдите и отново се загледа в лицето й. Устните й бяха полуотворени, но очите й — здраво стиснати.

— Мая, погледни ме.

Тя отвори очи; топлият й дъх погали лицето му.

— Трябва да си убедена, Мая. Не искам да го правиш от благодарност.

Тя бавно поклати глава, докато дългата й черна коса с шум се плъзна по възглавницата.

— Не, Питър. Продължавай, моля те… Продължавай.

Той продължи да целува гърдите й и ръката му отново се придвижи надолу, а тялото й се огъна, за да я пресрещне. Сега той почувства нейната жар и леката влага и внимателно пъхна пръст между бедрата й — а после внезапно вдигна глава и погледна затворените й очи с израз на пълно недоумение.

— Мая!

Очите й се отвориха. Очи, изпълнени със страх.

Гласът му трепна:

— Ти никога… това ти е за пръв…

Тя мълчаливо кимна, а той рязко се отдръпна, легна по гръб и застана неподвижен, загледан в тавана.

Минаха минути, а после тя се облегна на лакът и впери очи в лицето му.

— Толкова ли е ужасно? Толкова ли си изненадан?

Той шумно въздъхна:

— Не, разбира се, не е ужасно. Но… да, изненадан съм.

— Значи не ме желаеш?

Той бавно се обърна към нея и видя как в очите й се появиха сълзи. Гледаше я със смес от объркване и нежност.

— Да, Мая, желая те, но…

— Какво „но“? — В гласа й се прокрадна горчивина. — Защото нямам достатъчно опит ли? Никога ли не си бил с девственица?

Той мрачно се усмихна.

— Много отдавна. Много, много отдавна.

— Караш ме да се чувствам като някакво странно същество — само защото не съм отдавала тялото си. Защото съм се пазела, докато намеря мъжа, когото бих могла да обичам. — При тези думи той се обърна към нея, за да я погледне, и видя как яростта й се надига.

— Да не би да казваш, че ме обичаш?

— Обичам те вече от три години — каза простичко тя и с такава абсолютна увереност, че той не можеше да почувства и най-малката сянка на съмнение в себе си.

— Още от онази наша първа кратка среща?

— Да — каза уверено тя, в гласа й все още се долавяше раздразнение. — Нима си толкова глупав и сляп, че не можеш да го видиш?

— Нима това е оказало някакво влияние върху решението ти да избягаш?

Сега гневът й избухна. Тя седна на леглото с разпилени коси и святкащи очи.

— Разбира се, че оказа!

— А твоето изкуство?

— То също! Не може ли да има повече от една причина? Не може ли двете причини да са част една от друга? Не видя ли как танцувах само за теб? Не го ли почувства?

А той й се усмихна, после високо се засмя, протегна се, притегли я към гърдите си и я целуна.

— Да, видях, госпожице примабалерина, и след това излязох от театъра и си тръгнах за вкъщи, а когато стигнах тук, вече знаех, че те обичам. Не бях в състояние да работя. Непрекъснато мислех за теб, как след няколко часа ще вземеш самолета и ще отпътуваш, а аз навярно никога вече няма да те видя.

Тя му се усмихна доволна и вярваща.

— Би могъл да избягаш в Русия.

Той отново се изсмя.

— Вярно е, но те щяха да ме върнат след не повече от три дни. — Гласът му стана строг. — И така, цяла нощ ли ще говорим или наистина искаш да престанеш да бъдеш чудо на антропологията?

Тя не отговори, отпусна се по гръб, притегли го към себе си и той започна да действа внимателно и с възхищение. Целуваше устните и лицето й, после слезе към гърдите й и още по-надолу, прокара ръце по бедрата й и ги разтвори. Тя беше готова и го очакваше, но й беше трудно да отхвърли всички онези години на съпротива. Повдигна коленете й и леко проникна в нея, но тя беше извънредно чувствителна и всеки път, когато се опитваше да навлезе по-дълбоко, се дърпаше — изпълнена с желание, но все още изплашена. Като колебливо, току-що оперило се птиче на ръба на гнездото, което пробва и огъва крехките си крилца, страхуващо се да литне в неизвестното. Той се отдръпна, погледна я, сложи ръка на бузата й и прошепна:

— Почакай малко.

Скочи от леглото, изтича гол по стълбището до всекидневната, разрови купчината плочи, избра една и я постави на грамофона.

Когато се появи отново на прага на спалнята, тя чу как звуците на „Пакита“ от Минкус се понесоха из стаята. Онази музика, на която той за пръв път я беше видял да танцува. Тя с усмивка протегна ръце, той отиде при нея и цялата неувереност този път се стопи. Гемъл привлече една възглавница, повдигна нежното й тяло и я намести под кръста на девойката. Този път тя не се отдръпна, а се притисна до него, стенеше и държеше очите си отворени, загледана в лицето му и стиснала плещите му, пръстите й проникваха сякаш до самите кости и го притискаха към тялото й, а той проникна дълбоко в нея. Мая плачеше от облекчение и удоволствие, целуваше лицето му, а гърбът й конвулсивно се издигаше и спускаше надолу.

Той се опита да се сдържи. Да я задържи още няколко мига на ръба на изживяването, но не можа и нямаше нужда да го прави, защото лицето й отразяваше крайното освобождаване на тялото й, тя простена във върховна наслада, докато той избликна в нея.

Плочата отдавна беше свършила, преди двамата да се откъснат един от друг. Той остана вътре в нея, обгърнал я, шепнеше й нежно и се вслушваше в нейния нежен шепот. После отново се възбуди и бавно започна да гали тялото й, сякаш свиреше на инструмент, а то танцуваше по неговата музика, и тя отново достигна върховния миг, но този път не с такава жар и това продължи по-дълго, докато той я държеше на границата на изживяването и го извличаше от сърцевината на тялото й.

Най-накрая се отдръпна надолу към нея, видя окървавения чаршаф, а после, като я целуна, прошепна усмихнато:

— Прислужницата ще дойде утре и няма да повярва на очите си.

Двамата станаха от леглото, заедно изпраха постелките и ги сложиха да съхнат на един радиатор, после седнаха голи в едно от кожените кресла, пиеха коняк и слушаха отново Минкус, а тя се извиваше в скута му, докосваше го навсякъде, а когато слънцето освети прозорците, те отново се любеха и тя промълви в ухото му, че ще направи всичко, за да го настигне.

 

 

Съветът за сигурност на кралство Саудитска Арабия се събира всеки четвъртък сутринта в Риад. Дневният ред обикновено включва различни въпроси по националната отбрана и международните отношения. Членове на съвета са четирима принцове от управляващото кралско семейство и шестима граждани с не благородническо потекло, които най-точно биха могли да бъдат определени като технократи. Функцията на съвета е да докладва и да съветва краля и могъщия престолонаследник.

Един от шестимата членове на съвета беше Мизра Фаруки, оглавяващ разузнаването на Саудитска Арабия, и в този четвъртък той прочете своя доклад, засягащ някои усложнения, породени от религиозното напрежение, което се чувстваше в кралството.

Проблемите възникваха в южната провинция, където живееха предимно шиити. Предишната година бяха избухнали сериозни религиозни бунтове, потушени с много кръв. Имаше опасения по време на предстоящия хадж също да възникнат безредици. Мизра Фаруки не беше особено разтревожен, защото това все пак бяха местни проблеми и в по-голямата си част отразяваха напрежението между шиити и сунити в целия Среден изток. Местните сили за сигурност бяха получили подкрепления и той докладва пред съвета, че положението е под контрол.

Другото бяха слуховете, които се разпространяваха в кралството, както и в другите ислямски държави, че тук ще дойде Махди и по време на хаджа ще се обяви за пророк. Очакването е толкова голямо, че би могло да се предвиди, че тази година могат да дойдат с двадесет и пет процента повече поклонници.

Първите слухове се бяха появили преди около три месеца и отначало се предаваха от уста на уста. Но междувременно станаха две неща, които не само че развихриха разпространението на мълвата, но вече представляваха определена заплаха.

Първо, медиите в целия ислямски свят бяха подхванали тази история и я разпространяваха, като по този начин й придаваха асоциативно някаква достоверност. Второ, беше се появил някакъв мъж, който не твърдеше нищо, но според мнозина именно той беше обектът на тези слухове.

На това място от доклада един от принцовете се намеси и попита дали е известно кой е този човек и защо досега той не е арестуван.

Мизра Фаруки отговори, че наистина самоличността му е установена. Бил някакъв незначителен, дори смахнат човечец от Медина. Не го арестували, защото не нарушава законите, нито религиозните, нито държавните. Проблемът е в това, че около него бързо започнали да се събират последователи, но нито той, нито те говорели за идване на Махди, нито пък подстрекавали други да го сторят. Човекът просто пътувал от село в село, от град на град и се молел в местните джамии и проповядвал. В проповедите му нямало нищо друго, освен цитати от Корана. Мизра Фаруки посочи, че не би могъл да арестува някой, който цитира Корана, нито да забрани придвижването му из страната, защото не е извършил никакво престъпление. Обезпокояващото беше, че този човек, известен като Абу Кадир, бил приеман и приветстван както от сунитите, така и от шиитите, а неговите последователи били както от двете основни, така и от други секти.

Сега друг от принцовете поиска да научи колко са последователите. Мизра Фаруки обясни, че трудно могат да се изчислят. Мъжът пътувал само с малка групичка хора, най-важният от които бил някой си Хаджи Мастан, богат и уважаван мъж от Джеда, който се отказал от бизнеса си, за да тръгне подир Абу Кадир.

Така или иначе, на всяко място, което Абу Кадир посещавал, се събирали негови последователи. Вестта за идването му се разпространявала и се събирали големи тълпи, за да чуят неговите проповеди.

Религиозната полиция два пъти подробно разпитвала Абу Кадир. Втория път на разпита присъствал и служител от службите на сигурността. Разпитите били извънредно трудни и изтощителни, защото Абу Кадир, а също и Хаджи Мастан никога не казвали нито думичка, която да не се съдържа в Корана. Изглежда, че те съвършено познавали всичките шест хиляди и повече стиха от Светата книга.

После попитаха Мизра Фаруки какво възнамерява да предприеме в тази връзка и той трябваше да признае, че възможностите му са ограничени до това да изчаква, да наблюдава и да слуша. В случай че Абу Кадир, независимо дали чрез слово или действие, дори само подскаже, че претендира да е Махди, той незабавно ще бъде арестуван и даден под съд за нарушаване на религиозните закони. Наказанието за това е смърт чрез обезглавяване.

Знаеше се, че той и мнозина от неговите последователи ще участват в хаджа в Мека. Говореше се, че те ще се съберат в Таиф, на седемдесет километра югоизточно, и ще потеглят към Мека през пустинята, пренебрегвайки шестлентовата супермагистрала, построена от правителството за придвижването на държавните глави, участвали в последната ислямска конференция.

Мизра Фаруки увери съвета, че неговите служби непрекъснато ще наблюдават това поклонничество. В случай че през петте дни на хаджа не се случи нищо особено, последователите на Абу Кадир бързо ще се разпръснат, а с това ще отпадне и целият проблем.

Съветът беше удовлетворен от доклада на Мизра Фаруки и премина към обсъждането на предстоящата доставка на още четири ескадри изтребители Ф-16 от Съединените щати.

 

 

Бойд беше озадачен. Той знаеше, че Гемъл закъснява с тръгването си, но намираше, най-меко казано, за странно обстоятелството, че си взема отпуск в най-напрегнатия момент след толкова месеци планиране и напрежение. Той пристигна в Лондон от Джеда, където бе дърпал конците, контролиращи Хаджи Мастан. Конци, които през собствените му пръсти стигаха до другите, обвити от мъглата.

При пристигането си в Петуърт Хаус научи, че ще трябва да докладва не на Гемъл, а на самия Периман. Тази среща не можа да разсее смущението му. Периман просто отбеляза, че Гемъл бил изморен и имал нужда от почивка и че тайната на управлението е да съумееш да прехвърлиш пълномощията си на своите подчинени, а тъй като той е помощник на Гемъл, ще се наложи съответно да се представи най-достойно. Бойд го изслуша и на свой ред му съобщи, че американците се движат по разписание и че сателитът с лазера скоро ще бъде транспортиран от Палмдейл в Кейп Канаверал, за да бъде скачен с космическата совалка „Атлантис“.

Едва по-късно, в столовата и в коридорите на Петуърт Хаус, Бойд чу клюката за прекрасната руска балерина, избягала направо при Питър Гемъл и настанила се в дома му. Удивлението му нарасна още повече. Бойд добре познаваше Гемъл и знаеше, че подобни връзки не отговарят на неговия характер.

 

 

Мая силно изви глава назад, за да може да разгледа отвътре купола на катедралата „Св. Павел“.

— Прекрасна е — отбеляза тя пред Гемъл, който стоеше до нея. — Но и ние в Русия имаме толкова много големи църкви.

Той се усмихна, взе я под ръка и я изведе от катедралата, за да се влеят в пълноводния поток от пешеходци. Беше късен, слънчев предобед и те се разхождаха из Сити, онази част на Лондон, в която е разположена финансовата мощ на страната и се издигат най-забележителните исторически сгради.

— Леговището на капитализма — съобщи й той, след като повървяха няколко минути и стигнаха до впечатляващата фасада на Банк ъф Ингланд. Мая се заинтересува от „Куриера“, застанал пред главния вход — гигант с пелерина и цилиндър.

Минаха прегърнати отново край „Св. Павел“, стигнаха до улица „Оулд Бейли“ и накрая до самото съдилище Оулд Бейли. Питър й показа статуята на Темида с превързани очи и вдигнала високо везните на правосъдието.

— Значи тук е бил оправдан любителят на яйца! — засмя се тя и стисна лакътя му. — Може ли да надзърнем вътре?

Минаха през сводестите коридори и Мая се извръщаше след облечените в тоги и с перуки правници и адвокати, които важно бързаха край тях, стиснали папки и документи.

Гемъл й обясни, че в сградата се помещават двадесет и три съдебни състава и че наред с разглеждането на най-важните криминални дела тук се изслушват и процесите за най-дребните произшествия, случили се в самото Сити. Спряха пред отворената врата на съд 17. Процесът току-що беше започнал и поддал се на подтика си, той я хвана под ръка, двамата влязоха и седнаха на скамейките за публиката. Тя наблюдаваше очарована как секретарят на съда заповяда на присъстващите да станат, а после един съдия в мръснобяла перука и пурпурна роба зае мястото си с огромно достойнство. Секретарят зачете обвинителния акт, а Гемъл превеждаше шепнешком на ухото й.

Разглеждаше се някакво незначително дело за измама, извършена от собственика на дребна туристическа агенция. Мая внимателно разгледа обвиняемия, седнал на подсъдимата скамейка, и реши, че той определено е виновен. Беше облечен в крещящ костюм на карета. Мазната му дълга коса падаше едва ли не до плещите, имаше очички, които можеха да съзрат жълта стотинка от цял километър. Но адвокатът му беше отракан и съвсем не се безпокоеше от нападките на прокурора. Беше открил пролука в закона, която усърдно разширяваше, докато накрая съдията се намеси, за да укори прокурора, че е внесъл зле подготвен случай в съда и следователно им губи времето, а после отложи процеса.

— Но той беше виновен — възкликна Мая, когато излязоха навън. — Той очевидно беше виновен!

Гемъл я поведе към кръчмичката отсреща — „Свраката и пъна“. Качиха се на втория етаж на бара и й обясни, че някога това е било съд 10, защото в Оулд Бейли имало само 9 съдилища. Двамата седнаха на маса в ъгъла и Питър поръча чаша бяло вино за нея и шотландско уиски за себе си.

Мая се оглеждаше в унилата старинна обстановка. По стените на бара бяха окачени в рамки старинни стихотворения и някакъв потискащ пейзаж. Той й разказваше историята на заведението. През XIX век осъдените на смърт затворници често били довеждани тук от затвора „Нюгейт“ за последната им закуска преди екзекуцията. Имаше тунел, свързващ кръчмата със затвора. По онова време хората си запазвали маси до прозорците, за да могат да наблюдават обесването, което ставало вън, пред стените на затвора.

— И в съда ли е било същото? — попита тя. — Имам предвид съдията и адвокатите, в одеждите им, както днес.

Тогава той й разказа някои неща за английското законодателство, развило се чрез процеса на прецедента. Усещаше, че нещо я потиска, и помисли, че навярно това е свързано с делото, на което току-що бяха присъствали. Започна да защитава системата и посочи, че все пак оня мъж може и да е бил виновен, а в някои случаи законът е слаб и нефункционален. Тя поклати глава, в очите й се появиха сълзи и той се почувства съвсем объркан.

— Прокурорът — каза тя, — не може да направи нищо. Съдията направо го нарече глупак.

Гемъл не отговори, не можеше да разбере накъде бие тя, а после Мая забеляза объркването му, покри ръката му със своята и обясни какво голямо впечатление й е направил този епизод. Да, оня човек определено е престъпник и в Русия автоматично би бил осъден на затвор, независимо дали съдията е умен, или не. Всичко това се дължи единствено на обстоятелството, че съдията и прокурорът са от един и същи екип. В Русия съдията никога не би могъл да критикува един прокурор или дори полицай. Това би било равносилно сам да си забие нож в гърба. Но тук тя видяла жива илюстрация на факта, че ръката на закона и законовият арбитър са съвсем отделни неща. За нея нямаше значение дали един дребен престъпник си е тръгнал свободен. Дори е хубаво, че си е тръгнал свободен, и е прекрасно, че старият съдия каза на прокурора да не му губи времето.

— Не става въпрос за сградите, Питър — обясни тя, — нито за старинните дрехи или за старомодния език. Работата е в това, че един дребен мошеник може да влезе на такова място и да си тръгне оттам свободен, че всеки човек трябва да бъде свободен.

Той се замисли върху думите й и откри логика в тях, разбра какво дълбоко впечатление може да направи един такъв незначителен епизод върху човек, свикнал с тоталитарната система, която никога не признава грешките си.

Двамата хапнаха в един бар, а после той я заведе да разгледа лондонския Тауър, Парламента и Бъкингамския дворец. Чувстваше се като екскурзовод, а любопитството й се бе разпалило и въпросите й се насочваха към най-неочаквани страни на видяното. Каква е заплатата на един член на Парламента? Вярно ли е, че той може да има някаква странична работа? Вярно ли е, че кралицата наистина няма никаква власт? Колко богата е тя? И как може да остане безпристрастна, когато на власт са леви правителства? Той й отговаряше възможно най-разбираемо, изненадан, но и доволен от нейните въпроси и възгледите й, които ги подсказваха. Накрая побързаха да се приберат вкъщи, защото тя беше поръчала разговор с майка си, а бяха забравили за времето. Когато свърнаха в страничната уличка, тя откри, че вече не вижда хората, които непрекъснато наблюдаваха къщата.

— Няма ги — отговори той. — Всичко това е вече минало. Можеш да приемеш, че руснаците вече те считат за безвъзвратно изгубена.

Телефонният разговор беше обезкуражаващ. Тя говори с майка си около десетина минути и когато се върна в дневната, той видя, че е разстроена.

Гемъл я попита със заобикалки и Мая му разказа, че майка й била тъжна и че й липсвала много. Приятелите престанали да я навестяват, защото се страхували от проблеми с властите. Била самотна.

Питър се опита да я успокои, каза й, че този период скоро ще премине, че това е съвсем нормално и би могло да се очаква. Но Мая беше много развълнувана и тъжна. Отиде в кухнята да приготви вечеря, а той само сви рамене и пусна музика с надеждата, че това й настроение ще премине.

 

 

В Москва Гордик, Тюдин и Лариса отново прослушаха записа на разговора и когато той свърши и Лариса изключи апаратурата, Гордик доволно кимна и каза:

— Достатъчно ясно е. Тя сигурно е разбрала.

— Не мислиш ли, че я пришпорваш? — попита Тюдин. — В края на краищата, минали са само десет дни.

Гордик безпомощно разпери ръце.

— Не е възможно да се прецени. Но аз имам инстинктивното чувство, че нямаме много време. Освен това, ако тя може да научи нещо, то това ще стане най-вероятно в началото на романа им, когато защитните му реакции още не действат.

Тюдин не беше убеден, а освен това и подозираше, че Гордик подтиква Мая да действа, преди влиянието на Гемъл в операцията да се е засилило.

— Така или иначе — продължи Гордик, — те са свалили наблюдението от дома му — или поне видимото наблюдение. Ние трябва да се възползваме от шанса си.

 

 

В Петуърт Хаус Бенет изключи апарата, погледна към Грей и каза, подчертавайки думите „кожени ботушки“.

Мистър Грей проучваше писмения запис на предишния разговор. Той бавно кимна.

— Да, аз определено съм съгласен, че нашето лято е хладно, но дори една разтревожена майка няма да стигне толкова далеч, особено една руска майка. Пусни отново тази част.

Бенет включи апарата и те отново чуха как майката изразяваше опасенията си, че на Мая може да й е студено и питаше дали си е купила вече ботушки. Мая отговори, не, още не си е купила, била много заета, но скоро ще си купи. Освен това навън било съвсем топло и я моли да не се безпокои, но майка й продължи да настоява. Нямало да се успокои, докато не разбере, че Мая има всички нужни й дрехи, а това значи и кожени ботушки.

Бенет отново изключи апаратурата и каза:

— Те я притискат. Само десет дни и вече я притискат.

Грей се замисли. И мислите му бяха трескави.

— Защо Периман не ни обясни какво става — каза той накрая. — Искам да кажа, че ще ни бъде от помощ, ако знаем за какво сме тръгнали — какво работи Питър?

— О, щом в КГБ са толкова нетърпеливи, трябва да е нещо голямо.

— Без съмнение — каза горчиво Грей. — И те, изглежда, знаят доста повече от нас.

Вдигна слушалката и набра номера на Периман.

 

 

По време на вечерята тя беше спокойна, но едва се докосна до храната. Скоро Гемъл престана да се опитва да я развесели. Вместо това пусна един концерт на Бетовен, за да запълни тишината.

— Ще работиш ли тази вечер? — попита Мая, след като прибра масата.

Той поклати глава:

— Не, ти доста ме измори с това препускане из цял Лондон. — Посочи към плочата. — Когато свърши, ще си лягам.

Тя отнесе подноса в кухнята, приготви кафе и наля две чаши. После отвори дамската си чантичка и извади пудриерата. С малка лъжичка гребна от праха и го разбърка в една от чашите.

Концертът свърши, Гемъл изпи последните капки от кафето си и й се усмихна пред ниската масичка.

— Но не съм толкова изморен, че да не се любя с теб.

Отговори му с помръкнала, едва ли не сърцераздирателна усмивка. Той стана, изправи я на крака и я целуна.

— Опитай се да не мислиш за това, Мая. Тя ще се оправи. Пак ще й се обадиш след няколко дена. Ще видиш.

Гемъл изключи стереоуредбата, изгаси светлините, отведе я в леглото и започна да я люби. Тя беше странно неотзивчива и той видя влагата в очите й. После неговите очи натежаха.

Не можеше да си спомни нищо повече от тази нощ.

 

 

Тя зави зад ъгъла и забърза надолу по улицата. Наоколо бе пусто, с изключение на някакъв пияница на отсрещния тротоар, който се олюляваше, забравил всичко на света. Застана пред червената телефонна кабина и го изчака да отмине. После нервно се огледа и се вмъкна вътре. Знаеше как да работи с телефона. Беше се упражнявала в Москва с точно копие на този вид апарати. Набра номера и сигналът се чу само веднъж, преди отсреща да отговорят. Тя пусна монетата, каза две изречения, затвори и забързано се отправи към къщата.

Те пристигнаха след двадесет минути. Бяха трима. Когато им отвори, я поздравиха вежливо и безразлично. Бяха облечени в тъмни дрехи, носеха ръкавици и се оглеждаха очаквателно, докато ги отведе във всекидневната. Вече беше свалила книгите, те застанаха пред сейфа и Мая им обясни какво е виждала да прави Питър.

Стълбището беше тясно и трудно го свалиха долу, както на нея по-рано й беше трудно, докато обличаше голото му тяло в пижамата. Единият от мъжете се подхлъзна и едва не удари главата му и Мая го изруга със злобен шепот. Отначало те поставиха лявата му ръка срещу черната плоча, но нищо не стана, тогава завъртяха отпуснатото му тяло, поставиха дясната му ръка, чу се тихо бръмчене, после няколко прещраквания. Мъжете завъртяха ръчката и вратата на сейфа зейна.

Трябваха им четирийсет минути, за да преснемат всички документи и докато Мая ги гледаше от креслото как действат, се запита защо ли са взели със себе си само един фотоапарат. Тялото на Гемъл бе тежко отпуснато в креслото отсреща, но тя избягваше да поглежда към него.

Единият държеше малко, но мощно фенерче, вторият обръщаше страниците, а третият снимаше по три пъти всеки лист. Често му се налагаше да сменя филма и при една от паузите мъжът, който обръщаше страниците, отиде до масичката с напитки и понечи да си налее, когато студеният глас на Мая го възпря:

— Не пийте нищо. Свършете си работата и си вървете.

Той сви рамене, върна се при останалите и апаратът отново защрака.

Мая подреди книгите, докато тримата го качиха горе. Когато слязоха, ги чакаше отворената врата.

Единият каза тържествено:

— Другарко Кашва, имам инструкции от другаря Гордик да ви съобщя, че ако желаете, сега можете да ни придружите. Утре вечер ще си бъдете в Москва.

И тримата любопитно разглеждаха нейното бледо, издължено лице. Мая мълчаливо поклати глава и те си тръгнаха.

Пак се върна в дневната, включи стереоуредбата и постави плоча върху диска. После си наля голяма чаша коняк, сви се в креслото и се заслуша в „Пакита“. Лицето й не изразяваше нищо, но когато музиката достигна до кулминацията, бледите й бузи се навлажниха от сълзи. Плочата свърши, тя си наля още коняк, пусна я отново, а когато заглъхваха последните тонове на музиката, сълзи вече не й бяха останали.

Съзнанието й трескаво прехвърляше всички промени в нейното положение. Любов към родината… любов към майка й… любов към Гемъл. Мая не намираше начин да ги примири. Лесно беше зачеркнала възможността да се върне в Русия. Бе решила, че не може да живее без Гемъл. Сякаш беше предназначена за него още от раждането си. Меланхоличната й душа й подсказваше, че ако се опита да живее без него, това съществуване ще бъде безсмислено. Намери писалка и хартия, седна пред масата и писа в продължение на няколко минути. Конякът леко я бе опиянил и почеркът й беше несигурен. Занесе листа до уредбата и го постави върху черната плоча. После влезе в кухнята и напълни чаша с топла вода. Бавно изсипа в нея цялото съдържание на пудриерата си и разбъркваше сместа, като гледаше право пред себе си, докато водата отново стана съвсем прозрачна. Отнесе чашата в спалнята и я остави върху нощното шкафче, после с огромни усилия почна да смъква пижамата от тялото на Гемъл. Бореше се, защото той беше отпуснат и тежеше, а тя беше леко пияна, сълзите отново бяха рукнали и я заслепяваха. Дълго остана загледана в голото тяло, после стана внезапно, съблече се, взе чашата и решително я изпи.

Легна до него, притисна тялото си в неговото, сплела краката си в неговите, обви ръцете си около раменете му и зарови лице в гърба му.

 

 

Събуди се с ужасно главоболие. Беше почти пладне и бе премръзнал до кости. С огромно усилие се освободи от студената, вкочанена прегръдка.