Артър Дж. Куинъл
Махди (10)

10

Периман и Гемъл седяха на една пейка в Хайд парк, същата, на която бяха седели с Хоук преди няколко седмици. Обядваха в хотел „Хайд парк“, но Периман беше отклонил всякакви разговори около работата, докато се наслаждаваха на храната.

— Ще се разходим след обяда — каза той и потупа внушителния си стомах. — Полезно е за фигурата.

Намериха пейката незаета и Гемъл накратко го осведоми за напредъка на операция „Мираж“. Обясни, че на следващата им среща в Мадрид американецът ще докладва за прогреса на лазерния сателит, а англичаните — за търсенето на подходящ кандидат.

— Колко алтернативи ще представите? — попита Периман.

— Около дванайсет, от които две или три ще бъдат сериозни.

— Вярвате ли в резултата?

— В определени рамки — отговори Гемъл. — За щастие, Фолк е добре подготвен, за да осигури гърба ни, ако се наложи.

— Да се надяваме — каза Периман. — Жалко, че Хоук не се съгласи да вкараме наш човек в проекта за лазера.

Гемъл се усмихна:

— Ние почти не вярвахме, че ще се съгласи. Честно казано, щях да се учудя, ако приемеше. И все пак това проясни атмосферата. Той го очакваше.

— Как ви се стори самият Хоук?

Гемъл внимателно обмисли думите си, преди да отговори:

— Добър е. По-добър, отколкото изглежда. Обича външно да се показва значително по-твърд, но е проницателен и има опит. Освен това с него се работи лесно. Не подхожда, както някои други, от позицията на Големия брат.

— Значи ви харесва?

Гемъл не се поколеба.

— Да, харесва ми. Ние добре се разбираме и предполагам, че това е повече от взаимно уважение.

Периман бе малко учуден. През всичките тези години, откакто познаваше Гемъл, наблюдаваше и окуражаваше напредъка му и никога не беше научавал Питър да си е създавал по-дълбоки приятелски връзки нито вътре, нито извън работата си. След смъртта на жена си се беше затворил още повече в себе си. Беше странно, че този едър, напомнящ граблива птица американец бе открехнал мъничко черупката, в която се бе затворил Питър Гемъл.

— А самият проект? Сега какво мислите за него?

Гемъл пак се замисли дълбоко, преди да отговори.

— В началото — започна той — се отнасях към него като към несвързан сън. Красив, измислен сън, който няма смисъл. Сякаш бях влязъл в Страната на чудесата на Алиса — очарователно, но безсъдържателно преживяване.

— А сега?

— Е, след като веднъж започнахме да се занимаваме с лазери, спътници и космически совалки, след като изключихме нашия човек от подозрение и започнахме да преглеждаме файловете… Страната на чудесата започна да придобива по-обичайна форма.

Периман изсумтя.

— Едва ли бих нарекъл лазерите, спътниците и т.н. обичайни.

— Не, не са — съгласи се Гемъл. — Но по един или друг начин това се превръща в поредната операция. От мечтател трябваше да се превърна в администратор, така че сега съм склонен да мисля повече за документи и изследвания и да позабравя по-езотеричните аспекти.

— Ами моралът?

— Изобщо не ме притеснява. Аз съм агент на разузнаването. И много отдавна моралните проблеми престанаха да ме притесняват.

Периман му хвърли поглед, нелишен от скептицизъм.

Последва кратко мълчание, след това Гемъл попита:

— А вие поддържате ли връзка с Причард?

— О, да. Той има голямо желание да следи проекта отколкото е възможно по-близо.

Любопитството на Гемъл се събуди.

— Ами личните му контакти? — попита той. — И текущият контрол, ако ние приключим?

За момент Периман се поколеба, но после реши да стигнат поне малко по-нататък.

— Неговите „лични контакти“, както се изразихте — започна той, — са истинска основа за мотивацията му. Желанието му е да осъществи един последен удар в разузнаването. Той е планирал тази операция около двадесет години.

Гемъл обмисли думите му и реши, че никога няма да може да разбере Причард. Никога нямаше да узнае как този човек може да се откъсне от всички чувства, свързани със семейството му, за да се отдаде изцяло на професията си. Самият той не се виждаше в такава светлина, макар че след смъртта на жена си бе възприел подобна нотка на привързаност към работата си. Ако тя беше жива, никога нямаше да я пренебрегва.

Сега смени темата.

— Информирахте ли министър-председателя?

— Да — кратко отговори Периман. — Само за някои по-незначителни подробности. Министър-председателят ще последва примера на президента и ще поддържа едно блажено, целомъдрено и невинно неведение.

— Може ли да знам каква беше реакцията му?

Периман с удоволствие произнесе:

— Упълномощи комисията да започне незабавно активни проучвания на залежите ни от петрол в Северно море.

 

 

Боядисаният на тъмнокафяви петна рейндж роувър беше паркиран на пясъчнокафявия хълм. Нямаше табелка с номер, нито друго обозначение, виждаше се само висока, тънка, навита антена. Върху насмоления брезент, прострян на върха на ниския хълм, лежаха двама мъже. Единият държеше пред очите си мощен бинокъл. Другият лежеше по гръб и с ръка засенчваше очите си от късното следобедно слънце. Край тях беше опънат малък навес — не за да предпазва мъжете, а заради множеството различни камери и обективи. Мъжете бяха изпотени, уморени и мръсни, защото бдяха в това изолирано място вече трети ден. В колата имаше климатик, но им беше забранено да пускат двигателя.

Мъжът свали бинокъла и огледа местността с присвити очи.

— Господи, ужасно е горещо — каза трескаво той.

Другият зад него отговори също така измъчено:

— Джордж, ако го повториш още веднъж, ще те ритна право в задника.

Джордж изсумтя и отново вдигна бинокъла. После настръхна.

— Идва, Тери! Той идва!

Тери се извъртя по корем и впери поглед над хребета на хълма. После се пресегна, избра един телеобектив и го монтира на фотоапарата „Никон Ф3“.

През визьора той ясно различи един мъж, който заобикаляше хълма пред него. Носеше традиционния бурнус и кожени сандали, а през рамото му висеше мях от козя кожа.

Тери се вгледа зад него в залязващото слънце, взе филтър и го монтира на обектива. После фотоапаратът защрака и кадър след кадър фигурата на приближаващия се човек се запечатваше върху филма. В момента, в който достигна зейналия отвор на пещерата, първата лента беше пълна. Докато мъжът ловко и бързо я сменяше с нова, арабинът клекна и се освежи от меха. Фотоапаратът отново зажужа и защрака. Тери искаше да заснеме поне половин дузина филми, преди подходящата светлина да намалее и мъжът да изчезне в пещерата. Наблюдателите познаваха тази пещера, защото бяха прекарали целия ден, за да я огледат внимателно и да я измерят отвътре. Освен това знаеха, че ще трябва да издържат на слънцето още два или три дни, защото Абу Кадир обичаше да се отдава на продължителни размишления в пещерата.

Едва на втората вечер Джордж внезапно разбра какво го е тревожило през цялото това време. Беше направил всички снимки, които му трябваха, и сега двамата седяха на задната част на рейндж роувъра и играеха карти, когато той вдигна глава към Тери и каза:

— С този човек нещо не е наред.

— Разбира се, че не е — отговори Тери. — Той е факир. Всеки, който идва на такова място без храна и по цели дни седи и гледа в една точка, трябва да е факир.

Тери поклати глава:

— Не, не е това. Предполага се, че той е много по-свят човек. Идва тук да размишлява и да общува с Аллаха или каквото е там, но никога не се моли. Виждал си другите араби. Пет пъти дневно простират килимчетата си, обръщат се с лице към Мека и падат ничком, но този приятел никога не го прави. Има и още нещо. Струва ми се, той знае, че сме тук.

— Не изглупявай.

— Не, сериозно. Той никога не поглежда нагоре към билото. Сигурно съм го снимал на петстотин кадъра, а никъде не поглежда нагоре към камерата.

Джордж отмести поглед от картите си и го изгледа с любопитство:

— Наистина ли мислиш така?

— Да — заяви Тери категорично. — Разбираш ли, това ми е професията. Правил съм снимки на стотици хора. Винаги тайно. Казвам ти, Джордж, този момък знае, че го наблюдават.

— Но той не може да ни е видял.

Тери поклати глава:

— Не, не ни е видял. Просто усеща със сетивата си, че сме тук.

— Добре — каза Джордж. — На мен въобще не ми пука. Ние си свършихме работата. Просто искам да се махна оттук. — Смръщи нос. — Не знам кой вони повече, ти или аз. Всичко, което искам, е една гореща баня и студена биричка.

 

 

В Джеда Хаджи Мастан пак разговаряше с имама в сянката на джамията. Имамът унесено го слушаше, защото през последните седмици ги заливаха слухове. Тътенът от тях беше далеч по-силен от онова, което би могъл да предизвика имамът с приказките си. Редовните пътници, идващи от Судан, Египет и от вътрешността на страната, разнасяха мълвата. Избраникът ще дойде по време на хаджа.

— Ще се отърва от бизнеса си — каза Хаджи Мастан на имама.

— Нима ще предприемеш такава решителна стъпка? — запита имамът, останал без дъх. — Сигурен ли си?

Хаджи Мастан се вгледа дълбоко в очите на имама и простичко каза:

— Той ще дойде и ще ме призове в този ден, и тогава не бива нищо да ме обвързва. Нищо, което да ми попречи да тръгна след него и да изпълнявам неговите повели.

— Ще продадеш ли фирмата?

Хаджи поклати глава.

— Свърших с купуването и продаването. Ще дам фирмата на работниците си. Те ще ожънат плодовете на моя труд. Достатъчно съм заделил настрана за мен и моето семейство.

Имамът наистина беше впечатлен. Хаджи Мастан беше известен като човек, който умее да извлече печалба от всичко и от всекиго. Наистина той никога не се бе замесвал в тъмни дела и не беше изпитал тежкия грях на лихварството, но все пак решението да остави фирмата си говореше за огромната промяна, настъпила в сърцето му.

— А сънищата ти казват ли кога ще дойде той, Избраникът?

Хаджи поклати глава.

— Не, но дълбоко в себе си знам, че ще е скоро и трябва да съм готов.

Имамът се наведе напред и каза спокойно:

— Чуй какво ще те посъветвам, Хаджи Мастан. И внимавай! Властите са много разтревожени от слуховете. Религиозната полиция души навсякъде. Питаха дори за теб и за твоите сънища.

— Знам — тържествено отговори Хаджи Мастан. — Те вече ме разпитваха, мен и семейството ми. Но не могат да накажат човек за това, че сънува.

— Истина е — добави имамът. — Но те моля да внимаваш.

— Не се бой — отвърна Хаджи. — Когато той дойде, ще отговори на всички въпроси.

 

 

Училището за „лястовички“ се помещаваше в една голяма вила, разположена сред горите, на четиридесет мили североизточно от Москва.

В края на петдесетте години КГБ успя да вкара в клопка френския посланик в Москва. Той беше извънредно чувствителен към женския чар мъж и КГБ използва една младичка актриса, която го въвлече в цяла поредица от компрометиращи ситуации. Операцията беше повторена многократно, последвана от редица други. Бяха прелъстявани предимно секретари на средна възраст, работещи за западните правителства.

Операциите бяха известни под кодовото наименование „Медена клопка“, а оперативните работнички или прелъстителките бяха наричани „лястовички“. Стратегията беше толкова разпространена, че в края на шестдесетте години КГБ откри специално училище за обучение на „лястовичките“, както по отношение на психологическите, така и на физическите аспекти на прелъстяването. Персоналът там се състоеше от директор, психолог, четирима инструктори, двама мъже и две жени. В резиденцията никога нямаше повече от три или четири ученички едновременно, като по този начин се спазваше идеалното съотношение ученик учител. Директорът вече беше осведомен за положението по телефона и имаше готова програма. Лариса каза на младата балерина да не се безпокои. Персоналът в училището бил много опитен и щял да прояви много такт и разбиране.

Това, че там имаха голям опит, беше вярно, но когато директорът видя през прозорците на кабинета си на горния етаж спиращата пред входната врата лимузина, почувства страх.

— Една седмица — беше казал Гордик по телефона.

Проблемът бе в това, че през всички тези години в училището никога не беше постъпвала истинска девственица. Всъщност голямата част от неговите ученички бяха натрупали голям опит във всяко отношение и прекараното от тях време в училището би могло най-сполучливо да се определи като следдипломна квалификация. Директорът се срещна с психолога и главния инструктор, Георгий Брагин, и им предаде онова, което Гордик бе съобщил — за пълната неопитност на момичето и големия му страх.

Психологът обясни, че първото, което трябва да се направи в този случай, е да се остави момичето да се отпусне на спокойствие. Директорът възрази, че нямат време. Разполагат най-много с шест дни. Или, казано другояче, пет нощи. Освен това, язвително подчерта, Василий Гордик е заклет враг на училището и всеки провал в този случай може да има тежки последици за всички тях. Между Георгий Брагин и психолога се поде спор. Брагин бе за незабавното пречупване на момичето в сексуално отношение. Той имаше нужда от известно време да я научи на нещо полезно в малкото оставащи дни. Психологът се възпротиви. Това би могло да травмира девойката и да има обратен ефект. Той посочи, че физическият аспект на прелъстяването вече не е толкова важен и дори не е важен в сравнение с психологическия. Двамата с Брагин се гледаха в очите. Бяха имали много подобни спорове. Това не решаваше проблема на директора, въпреки че поради фактора време той беше по-склонен да одобри начина на действие на Брагин. Докато двамата спореха, той разглеждаше главния инструктор. Беше човек малко над четиридесетте, строен, мургав, средно висок, с лице на орел и дълбоко поставени, втренчени очи. Докато говореше, жестикулираше често и красноречиво. Имаше дълги, изящни пръсти и ръце на пианист.

Кариерата му беше започнала с прелъстяването на една високопоставена съветничка от главната квартира на НАТО в Брюксел. Тогава той беше на двадесет и седем години. Тя беше стара мома на четиридесет и шест. В продължение на пет години Брагин я задържа изцяло под свой контрол, докато един хубав ден я пипнаха в момент, когато се опитваше да фотографира някакви документи в кабинета на заместник началник-щаба.

Следващата му мисия беше към Обединените нации в Ню Йорк. Този път той проникна в секретариата и влезе под кожата на цели три секретарки, като най-високопоставената беше личната секретарка на финансовия директор на ООН. През следващите две години КГБ имаше достъп до всички бюджети на организацията и можеше да ги преценява дълго преди самия генерален секретар. Руската делегация оказваше натиск в защита на собствените си финансови интереси, преди другите членове да разберат за какво става дума. Тази мисия завърши, когато изтече мандатът на финансовия директор и той трябваше да се завърне в Холандия. Секретарката му, която не беше особено популярна в департамента, загуби работата си, а също и любовника си.

Брагин имаше и други, по-незначителни успехи като културен аташе към посолствата в различни страни на Третия свят. Негова цел обикновено бяха секретарки в другите посолства, отегчени от ограничената обществена сцена. Преди пет години го бяха прибрали в Москва и го назначиха за инструктор в училището за „лястовици“. Работата му доставяше удоволствие, въпреки че от физиологична страна беше доста натоварена. „Психологията свършва под шията“ — обичаше да казва той. Фройд щеше да го счита за доста труден обект за изследване.

Директорът сложи край на спора, като заяви, че първо ще трябва да разговаря с новата ученичка, а после ще вземе решение. Във всеки случай проблем с останалите подопечни нямаше. В училището се намираха само две момичета, които се обучаваха в момента, и те бяха в ръцете на жените инструкторки. Брагин можеше да съсредоточи вниманието си изключително върху новата.

Директорът я гледаше, докато тя слезе от колата и тръгна след другата жена към входа. Забеляза ситната й походка на балерина и усети страховете й от начина, по който пристъпваше.

 

 

— Мисля, че грешите — заяви безцеремонно Лариса.

На директора му бяха необходими само десетина минути, за да вземе решение в полза на предложения от Брагин начин на действие. Първото впечатление от красотата и личността на Мая Кашва го убеди, че няма да се затрудни от онова, което наричаше „връзката“. Много малко мъже по света биха могли да й се съпротивляват. Другият проблем, така, както го виждаше той в съответствие с малко ограничените си възгледи за живота, беше въпросът как да я научат да продължи след „свързването“.

Той позвъни на прислужничката да покаже стаята на девойката, обясни решението си на Лариса, но тя възрази.

— Разполагаме със съвсем малко време — протестира той. — При нормални обстоятелства би трябвало да я задържим тук поне три месеца.

— Защо мислите, че е толкова неопитна? — презрително попита тя.

Директорът въздъхна.

— Повярвайте ми, могат да се намерят поне една дузина основания, като се почне от евентуална хомосексуална нагласа и се стигне до фригидност. Така или иначе, ние ще елиминираме тези вероятности за двадесет и четири часа.

— Като я натикате право в леглото с мъж, така ли?

Директорът започна да се ядосва и отговори остро:

— Моля ви да имате поне мъничко доверие в нашата интелигентност.

— Имали ли сте и други като нея, абсолютно наивни и без никакъв сексуален опит?

— Разбира се, че сме имали — отговори угодливо той. — И, повярвайте ми, разполагаме с опитни инструктори. Разбира се, този важен случай ние ще поверим на другаря Брагин, нашия главен инструктор. Той ще бъде едновременно внимателен и настойчив. — Засмя се дяволито. — Това ще бъде преживяване, към което тя ще се връща с удоволствие и, мога да кажа, с благодарност.

Лариса беше скептична, но после се сети за собственото си посвещаване в секса, пълно с изумление и болка, в обятията на един непохватен студент по инженерство. Реши да не спори повече.

 

 

Срещнаха се на обяд. Брагин седеше сам на масата, сервирана за трима. Другите инструктори и ученичките бяха в противоположния край на помещението. Те любопитно огледаха Лариса и Мая, когато двете влязоха в трапезарията и се насочиха към масата. После обърнаха очи към Брагин. Наистина той не се облиза в буквалния смисъл на думата, но много приличаше на котарак, който с апетит оглежда гърненце с току-що приготвена сметана.

— Брагин, но ви моля да ме наричате Георгий. А вие, разбира се, сте Мая Кашва. Наистина съм поласкан.

Тя учтиво пое ръката му, а той й помогна да седне, после кимна на Лариса. Бяха ги запознали по-рано в кабинета на директора.

Когато след това си спомняше този обяд, Лариса трудно можеше да открие някаква привлекателност в поведението на Брагин. След няколко минути стана ясно, че Мая се отнася към него така, както би се отнесла към който и да е от своите поклонници. Коректно, но го държеше на разстояние. Той не се опита да бъде настоятелен, а вместо това насочи цялото си внимание и чар към Лариса. Тя реши, че е извънредно силен самец. Ако не бе проучила досието му, нейната реакция към него щеше да бъде изпълнена с интерес и симпатия. Хубав мъж, с когото би могла да преживее ослепително ярко приключение, но нищо повече. Разбираше, че той се опитва да провокира интереса на Мая. Но начинанието преживя пълен провал. Мая се бе съсредоточила върху храната и безучастно слушаше разговора им.

Брагин бързо усети накъде духа вятърът, отказа се от избраната стратегия и превключи. Предложи двамата с Мая да се поразходят в гората след обяда, защото пролетният ден бе прелестен. Или може би предпочита да поиграят тенис? Не играе тенис. Тогава нещо друго? Тук имат топъл плувен басейн, маса за пинг-понг.

— Аз танцувам — сухо отговори тя и Лариса не можа да сдържи смеха си.

Брагин хвърли раздразнен поглед към нея, но остана непоклатим. Мая Кашва сигурно беше талантлива и прочута примабалерина, но преди да падне нощта, той, Георгий Брагин, щеше да я държи в обятията си, мека и отстъпчива.

След обяда двамата излязоха да се разходят, докато Лариса отиде да поплува, а после се върна в стаята си. Оттам телефонира на Гордик, който притеснен я попита за новини. Още е твърде рано, отговори тя, но беше убедена, че тяхната „лястовичка“ трудно ще литне. Ще му докладва отново сутринта. Затвори телефона и реши, че я очаква доста скучна седмица. Бе решено да не се мотае в краката на Мая. Директорът обясни, че присъствието й само ще усложни нещата. Сега всичко бе в ръцете на Брагин и Лариса се съгласи неохотно.

 

 

Апартаментът на Брагин в училището можеше да се нарече луксозен. Състоеше се от просторна дневна с висок таван, с тапицирани в кадифе кресла и добре снабден бар. До дневната се намираше спалнята, която беше дори още по-просторна, с огромно легло, увенчано с балдахин, чиито завеси бяха дръпнати.

Мая седеше на крайчеца на креслото и отпиваше от голяма тумбеста чаша френски коняк. Преди вечеря бе изпила две чаши водка и бутилка бургундско с храната. Все още се контролираше, но беше на ръба.

Брагин седеше срещу нея и я наблюдаваше със смесено чувство на безпомощност и досада. Този следобед се бяха разхождали почти два часа, доста повече, отколкото възнамеряваше, и сега краката го наболяваха. Няколко пъти се бе опитвал да я убеди да поседнат в някое живописно кътче, да поговорят или просто да се насладят на гледката, но тя поклащаше решително глава и продължаваше напред с големи, гъвкави крачки, докато той трябваше да я догонва, леко задъхан от усилието.

По време на вечерята тя почти не продума. Знаеше или си даваше вид, че знае нещичко за света, а неговите анекдоти и истории отскачаха от милото й, но безизразно лице. Той от своя страна не знаеше почти нищо за балета, така че не можеше да я поведе в тази посока. Накрая реши да я опияни с алкохол, а това също засягаше суетата му. Никога досега не бе имал нужда от подобно средство, за да сломи съпротивата на някоя жена. Но дори и сега, докато я гледаше, седнала вцепенена в края на креслото, вече знаеше, че ще му трябва не друго, а чисто физическо насилие. Разбираше, че няма да достигне до ума й, но той, Георгий Брагин, би могъл да раздвижи тялото й.

Наведе се напред и каза сухо:

— Госпожице Кашва, изслушайте ме.

Погледът й се вдигна към него удивен.

— Вие разбирате положението съвсем ясно. Аз съм главният инструктор тук. Вие сте ученичка. Може би не желаете да сте на това място. Сигурен съм, че не желаете. Така или иначе — това не ме засяга. — Гласът му стана още по-твърд. — Но аз вече започвам да се отегчавам от цялата тази история. Опитах се да я направя колкото се може по-приятна, но трябва да си свърша работата, а разполагам със съвсем малко време. Така че започвам с обучението.

Направи кратка пауза в очакване на реакция, но изражението й не се промени. Брагин студено й нареди:

— Сега вървете в спалнята и се съблечете, свалете всичко от себе си и легнете в леглото. Ще дойда след десет минути.

Мая не се поколеба. Остави чашата си, изправи се, без да го погледне, и се отправи към спалнята, като затвори вратата след себе си.

Брагин тихичко изруга, отиде до бара и си наля още коняк. Бавно възвръщаше самообладанието си, дори се усмихна. Щеше да успее. Пресуши чашата си и тръгна към спалнята.

Тя беше отметнала завивките и лежеше в средата на леглото като бяла статуетка от слонова кост. Брагин се приближи и се загледа. Остана дълго така, много дълго. В кариерата си често бе принуден да се люби с непривлекателни, понякога дори с извънредно непривлекателни жени. Беше познавал много прекрасни лица и когато му трябваше да въплъти в жив образ жената въобще, имаше на разположение цяла галерия портрети, които можеше да призове на помощ. Сега, докато гледаше Мая Кашва, вече знаеше, че в бъдеще въображението му ще извиква само нейните форми. Виждаше не съвършените гърди, изящната талия, дългите, симетрични крайници или малкия, деликатен, нежно очертан триъгълник на бедрата й. Пред очите му се разкриваше целият образ, сякаш не можеше да се съсредоточат върху един-единствен обект.

Бавно и дълбоко Брагин си пое дъх и каза:

— Погледни ме.

Тя обърна глава на възглавницата и го гледаше, докато се събличаше. Той хвърляше дрехите си една след друга върху килима, без да сваля очи от нейните, като се опитваше да извика реакцията й. Да види у него това, което той бе видял в нея. Знаеше, че тялото му е красиво и атлетично. Беше установил въздействието му върху безброй жени. Очите й се спряха на бедрата му и нарастващата ерекция. Дали това бе полъх от любопитство?

Легна до нея и сложи ръцете си върху тялото й. Кожата й беше нежна като на бебе, но настръхнала над стегнатите мускули. Това още повече го възбуди и го накара да почувства силата на тази жена.

Сега опипа чувствените зони. Погали малките пъпки на гърдите, прокара устни по тях и усети тръпка, когато те се втвърдиха и се надигнаха. Прокара ръка по трапчинката на бедрата й и промъкна пръст в черната коприна над тях. Момичето неволно потръпна и той спря за миг, убеден в крайния резултат. В съзнанието си вече беше отхвърлил възможностите, които безпокояха директора. Тя не беше лесбийка, а ако беше фригидна, значи и самата Венера е била фригидна. После изхвърли директора от мислите си. В продължение на няколко дълги мига ръцете и устните му играеха върху нейното тяло. Инстинктът му го караше да напредва с възможно най-голямо търпение. Вече бе получил два противоречиви сигнала. Първият беше лекото, но доловимо движение на тялото й, което казваше „да“. Вторият, онези случайни трепвания, които сякаш караха мускулите й да се свиват от страх пред докосването му, говореха „не“.

Но и търпението му имаше граници, защото тялото и въображението му го пришпорваха. Тя беше девствена, недокосната, неопетнена. Той щеше да бъде първият. Мая се опита да се отдръпне, но той я държеше здраво. Устните й леко се отвориха, но езикът му срещна здраво стиснатите зъби. Другата му ръка се придвижи надолу към бедрата й и отново се опита да ги принуди да се разтворят, докато пръстите му проникваха навътре и почувстваха колко стегнати са те, макар че леко започваха да овлажняват. А после с рязко движение тя се отдръпна и го остави задъхан, а възбудата му беше преминала в болка.

Вече не внимаваше, не мислеше. Сграбчи я за раменете и я отблъсна назад, опита се да притисне насила уста върху нейната, но тя се бореше и инстинктът му отново подсказа, че трябва да остане плътно притиснат до съпротивляващото й се тяло.

Вече не го беше грижа. Той трябваше да я обладае, без значение как. Отметна глава назад и впи очи в нея. Видя стиснатите й устни и очите, които крещяха „не“. Тя виждаше само похотта.

Двамата продължиха да се борят. Той беше силен, но и тя беше силна. Опита се да се промъкне между бедрата й. Тя се стегна и се отметна встрани, докато той се опитваше да склещи двете й китки с една ръка. Не успя, ръката й се измъкна и ноктите й се забиха в лицето му. Той изстена, а тя се измъкна от леглото.

Почти бе достигнала вратата, когато той скочи и се намери пред нея. Сега в очите му имаше ярост и той я издебна в ъгъла. Тя се опита да се измъкне, но Брагин я сграбчи за китката, протегна крак и я завъртя към себе си.

Мая направи пирует на върха на пръстите на грациозно извития си крак, а другият се издигна, понесен от силата и скоростта на десетките хиляди часове упражнения, и проникна като скалпел в тестисите му.