Артър Дж. Куинъл
Махди (4)

4

Вятърът духаше откъм север, през Пиренеите, и набираше скорост, докато пресичаше бреговете на Средиземно море. Още преди да стигне до остров Майорка, беше стигнал петдесет възела и това правеше много нещастен Хавиер Сансо.

Той седеше в препълнения бар на „Клуб де Мер“ в Палма, пиеше бренди „Соберано“ и съзерцаваше остатъците от своя екипаж.

Хавиер имаше няколко страсти: разнообразната си бизнесимперия, съпругата и децата си, голямата винарска изба, различните приятелки, но повече от всичко обичаше състезанията с яхти.

Отвън, на един от кейовете на клуба, омотан във въжета, бе състезателният му едномачтов платноход „Сайра IV“. Той бе гордостта на живота му, развиваше четирийсет и шест фута на равномерен ход и бе построен по немски проект в Барселона под критичния му поглед. Регатите са спорт за фанатици, за богати фанатици, а Хавиер обичаше да побеждава. Утре беше стартът за купата „Пепе Томас“, едно състезание около островите Тагомаго и Кабрера и обратно до Палма. При обикновени обстоятелства силният, поривист вятър щеше да радва Хавиер, защото „Сайра IV“ бе една от най-големите и мощни яхти за бързи преходи, но тази нощ Хавиер се беше сблъскал с няколко проблема. Той обичаше да се състезава с екипаж от дванайсет или поне от шестима от онези едри, силни, млади мъже, които нямат много зад челото си, но могат да опъват въжета и да сменят платната във всякакви условия. Самият Хавиер не изразходваше особено много енергия, защото тежеше около сто четирийсет и пет килограма. Както обичаше да казва, беше едновременно „и шкипер, и баласт“.

Но сега имаше проблем. Двама от неговите едри, силни, млади мъже се сбиха и си размениха достатъчно удари, за да прекарат няколко дни на брега. Друг беше избягал за състезанията от бременната си в осмия месец жена, без да й каже нито дума, но само преди час огромният й корем се появи на входа на бара и тя си го отведе у дома.

И така Хавиер оставаше с девет души, всъщност с осем мъже и едно момиче. Привлекателна девойка с тъжни очи, но пък беше добра на лебедката. Хавиер обичаше да има поне едно момиче в екипажа си, което да може да съзерцава по време на безветрие, но това, че сега имаше какво да гледа, само увеличаваше проблемите му. Той се нуждаеше от силни мъже за бака, ако искаше да има поне някакъв шанс да спечели най-важното състезание за сезона.

Оглеждаше мрачно претъпкания и шумен бар, но в тълпата имаше само моряци, вече наети на други съдове, или безделници, които не можеха да различат кнехта от въжето, спускащо се от върха на мачтата до напречната рейка на платното. Той въздъхна и направи знак на сервитьора да му донесе още едно „Соберано“. Можеше да вземе някой търтей, който нямаше да свърши работа, но нямаше и да навреди.

Сервитьорът постави чашата пред него, когато той забеляза един непознат, който влезе в бара откъм трапезарията. Елегантно облечен мъж в тъмносин костюм. Мъжът спокойно се промъкна през тълпата и застана пред масата му.

— Сеньор Сансо?

Хавиер кимна.

— Говорих със сервитьора. Той ми каза, че имате нужда от хора за утрешното състезание.

Гласът беше много спокоен. Акцентът му — подчертано английски, но дори и през надвикванията в шумното помещение всяка дума прозвуча отчетливо. Хавиер отново кимна, а англичанинът продължи.

— Тук съм на почивка и съм малко затруднен. — Замълча за миг. — Ако се нуждаете от човек за екипажа…

Хавиер се наведе с цялото си тяло напред. Останалите от екипажа с интерес го наблюдаваха. Момичето с тъжните очи взе чашата си и присмехулно огледа чужденеца.

— Това не е увеселително пътуване — каза рязко Хавиер. — Аз се състезавам, за да победя, а залогът е пет срещу шест.

Чужденецът сви рамене и не отговори нищо.

— Някакъв опит? — попита Хавиер.

— Не особено голям — отвърна англичанинът. — Два пъти съм участвал в Сидни — Хобарт, в състезанието в Южнокорейско море веднъж и разни странни регати тук-там.

Мъжът не изглеждаше особено обезпокоен от откровено критичните погледи на осемте мъже и на момичето с тъжните очи. Стоеше спокойно, а очите му не изпущаха лицето на Хавиер.

— На колко години сте?

Въпросът прозвуча остро откъм един млад, загорял мъж, седнал до момичето.

— На четирийсет и четири.

— Дявол да го вземе! — Младият мъж завъртя очи и се обърна към Хавиер. — Ние имаме нужда от хора за бака, които да стоят денонощно там и да сменят платната, да плуват в пот и да умират от умора и все пак да използват мускулите си, а не от пасажери.

— Джейми! — каза предупредително момичето, но Джейми не му обърна внимание и отново се обърна към Хавиер, подчертавайки думите: — Ние имаме нужда от мускули!

Хавиер понечи да каже нещо, но после погледна изправения пред него мъж и думите не излязоха от устата му. Чужденецът гледаше Джейми. Странен поглед, който нито заплашваше, нито изразяваше гняв или обида. Поглед безучастен, но снизходителен.

— Мислите ли, че сте по-силен от мен?

Гласът му беше съвсем равен, съвсем спокоен и съвършено ясен.

Джейми се отпусна назад и критично огледа чужденеца. Пред него стоеше мъж малко под сто и деветдесетте сантиметра, тялото му изглеждаше почти крехко в добре скроения костюм. Имаше тъмна, късо подстригана коса и изсечено, загоряло лице. Очите му бяха тесни и сиви. Права уста над брадичката с трапчинка в средата.

Погледът на Джейми се плъзна по ръцете на мъжа, отпуснати спокойно покрай тялото, и той се засмя, защото те също бяха изящни, с дълги пръсти и грижливо изрязани нокти.

— Така си мисля — арогантно заяви Джейми.

— Тогава опитайте!

Джейми се изправи, защото в равния досега глас прозвуча оскърбителна нотка. Той се обърна към Хавиер, който само сви рамене, но както се виждаше от израза на очите му, беше почнал да се забавлява.

Джейми се ухили, посочи масата пред себе си и намести левия си лакът.

— Тук, на Майорка — обяви той, — ние си падаме по канадската борба.

Огледа мускулестата си плът от лакътя до китката, после огромната си длан, усмивката му се разшири и той въпросително изгледа хората край себе си.

Един от екипажа, седнал срещу Джейми, се изправи и с насмешлив жест, който пародираше учтивост, предложи стола си на чужденеца. Из бара се разнесе шепот и тълпата се помести по-близо, за да наблюдава схватката. Чужденецът взе предложения му стол и също облегна лакът на масата. Двете ръце се съединиха, пръстите за миг се разшаваха и мъжете заеха позиция.

— Така — заяви Джейми, като продължаваше да се хили, после устните му се свиха, понеже усети натиска. Изразът на лицето на чужденеца остана непроменен, само очите му се присвиха още повече, докато гледаха Джейми право в лице го.

Цяла минута не се случи нищо.

Двете ръце сякаш бяха застинали в тишината. После много бавно жилите по врата на Джейми започнаха да набъбват и той увеличи натиска си до краен предел. Ръцете още не помръдваха.

— Готов ли сте?

Гласът на чужденеца беше спокоен, в него нямаше никакво напрежение, Джейми бавно повдигна глава, вгледа се в сивите очи, по лицето му пробягна удивление, а Хавиер се разтресе от смях. После деликатните пръсти почнаха да се стягат, лицето на Джейми се разкриви от болка, наоколо отчетливо се чу хрущене, последвано от остър звук, ръката на Джейми се удари в масата, Хавиер отметна глава и се разхили към тавана. В бара настъпи тишина и момичето с тъжните очи се усмихна.

Джейми бавно изтегли ръката си, пръстите му бяха свити, сякаш атрофирани. Протегна другата си ръка, докосна ги, после потръпна и се обърна към Хавиер.

— Струва ми се, че ще имаш нужда от него — каза той през стиснати зъби. — Мисля, че ми счупи ръката.

Огромното тяло на Хавиер се тресеше от смях.

— Как се казвате? — попита той.

— Гемъл — последва отговор. — Питър Гемъл.

 

 

На разсъмване „Сайра IV“ обърна курса към северния бряг на Кабрера. Подобно на червеното изгряващо слънце, отслабналият вятър идваше от изток.

— Триъгълното платно — изгрухтя Хавиер иззад кормилото и хората от екипажа на бака, свили се като пашкули в омазнените си кожи, слепешком потърсиха ръчките и повличаха изтощените си тела по мократа палуба. Бяха прекарали ужасна нощ, вятърът вилня със седем възела в продължение на десет часа, след като заобиколиха Тагомаго. Нощта бе студена за сезона, вълните злобно биеха на неравни интервали. През една от двучасовите смени още един от силните млади мъже на Хавиер си счупи ръката, след като се подхлъзна върху подскачащата палуба. Хавиер не беше и помислял за възможността да напусне състезанието. Момичето с тъжните очи отведе пострадалия долу и като използва няколко дъсчици от дюшемето вместо шина, превърза ръката му и го настани на една защитена от вятъра койка.

— Откъм подветрената страна — изръмжа Хавиер, вперил поглед в люка. — Мръсна регата… Ако не може да се държи на краката си, поне килограмите му ще ни бъдат малко от полза.

Младият мъж се бе прострял и простенваше при всеки удар на зелените грамади, докато те се блъскаха от север на големи талази по платноходката, а после се обръщаха, за да се върнат в морето. Остатъците от екипажа се бяха превърнали в премръзнали, мокри зомбита, а Хавиер продължаваше да изкрещява промените на платното в отговор на поривите на вятъра. През последните два часа бурята беше започнала да утихва. Хавиер страстно желаеше да подгони яхтата до краен предел и в резултат въжетата почнаха едно след друго да се късат.

Но Хавиер бе не само специалист по измерване на силата на вятъра. Той познаваше хората и техните пределни възможности и докато ги наблюдаваше как се борят с триъгълното платно, знаеше, че това трябва да бъде последната промяна в положението му и се молеше вятърът да се задържи така и да ги откара към залива на Палма и на финала.

Единствено у англичанина бяха останали някакви остатъци от сили и според ритуала другите на бака сега инстинктивно му се подчиняваха и мълчаливо приемаха спокойните му команди.

Свитото триъгълно платно се смъкна от върха на мачтата, момичето коленичи до скрипеца и завъртя ръчката, прътът се олюля и с шумолящ трясък многоцветното платно се изду. „Сайра IV“ се понесе към дома.

Момичето пусна скрипеца и затегна голямото платно, наблюдавано само от Хавиер и Гемъл. Останалите от екипажа тежко се бяха отпуснали, сврели глави между коленете си. Хавиер протегна огромната си ръка върху рамото на Гемъл и за миг го стисна в рядък за него жест на благодарност. Момичето вдигна глава и за пръв път видя усмивката на англичанина. Тя изцяло променяше лицето му и устата, станала сякаш още по-голяма от изтощението. Нещата вече бяха под контрол и те можеха да плуват по-спокойно напред. Дори стоновете отдолу бяха престанали. Хавиер се обърна и погледна назад. Виждаше се само островът. Никакви платна. Той се ухили на момичето и каза:

— Ако спечеля това състезание с половин екипаж, ще пия цяла седмица!

Момичето му върна усмивката:

— Нещо ново?

Като чу гласа й Гемъл се обърна. Вече беше забелязал акцента й.

— Холандка ли сте? — попита той, момичето кимна с глава и той продължи:

— Хавиер беше прав. Не приличаше на увеселително пътешествие. Защо го направихме?

Отговорът дойде от Хавиер:

— Същото е както с човек, който винаги носи обувки, по-малки с два номера. — Изчака въпросителния поглед на Гемъл и продължи: — Единственото удоволствие в живота му е да ги свали през нощта.

Гемъл се усмихна и попита:

— Нима нямате други удоволствия?

Хавиер избухна в смях:

— Много, приятелю, много. — Потупа огромното си шкембе. — Хубава храна, хубаво вино, хубави жени. Но аз съм шкипер; не е нужно да нося тесни обувки.

Момичето се обърна към Гемъл:

— А вие? Имате ли и други удоволствия?

— Да, малко.

— Какво правите, когато се връщате в Англия? Работите ли?

Гемъл кимна:

— Правя изследвания за един доста скучен правителствен отдел.

— Затова ли обичате да плувате? За да се противопоставите на скуката?

— Навярно.

Отговорът на англичанина беше рязък, едва ли не безцеремонен, сякаш искаше да се противопостави на други въпроси, но момичето беше любопитно:

— И това ли е всичко, работа и плуване? Имате ли лодка?

Гемъл поклати отрицателно глава:

— Не, и не плувам достатъчно. Нашият климат не е подходящ за това през по-голямата част от годината. — Поколеба се, после продължи: — Плуването е като балета; един вид хоби.

Хавиер изглеждаше удивен:

— Да не би да танцувате? Вие!

Гемъл пак се засмя и поклати глава:

— Не, гледам и слушам музиката. Това ме успокоява и стимулира.

Момичето задейства скрипеца, за да задържи триъгълното платно в старото му положение, но сега се извърна и попита:

— Гледали ли сте някой испански балет?

Гемъл поклати глава и отговори:

— Не, но ще гледам. Научих, че Антонио и трупата му са в „Аудиториум“ от четвъртък. Поръчах да ми купят билет. — За миг замълча: — А вие ще идете ли?

Момичето поклати глава:

— Нямах такива намерения. — След кратко мълчание допълни: — Но бих искала.

Гемъл хвърли поглед към Хавиер, който в отговор погледна ръчния си часовник и отново се обърна назад.

— Ако тази шибана яхта „Тодахеса“ не заобиколи Кабрера в срок от две минути, ние ще спечелим наградата и почестите на финала. — Той се ухили към Гемъл: — И тъй като ще пиянствам цяла седмица, можете да заведете момичето на балет. Божичко, дори ще ви купя билетите!

 

 

Клубният стюард гледаше как вързаха „Сайра IV“ на кея, видя как свалиха ранения и го отнесоха в линейката, вече поръчана по радиото. Той забеляза умората на малкия екипаж, който трябваше да изтърпи и почистването на палубата. Далеч в морето се виждаше цветното триъгълно платно на „Тодахеса“. Стюардът взе каблограмата и се обърна към бармана:

— Най-добре ще е да донесеш едно кашонче „Соберано“. След десетина минути Хавиер Сансо ще поиска да плува в коняк.

После отиде до пристана. Екипажът започна да слиза, хората се олюляваха по чакъла на пътеката. Той дръпна англичанина встрани и му подаде каблограмата:

— Мистър Гемъл, това пристигна в хотела ви миналата нощ.

Гемъл отвори плика и прочете късчето хартия. Момичето безмълвно го наблюдаваше. После той се обърна към стюарда и попита:

— Кога е следващият полет за Лондон?

— В един и четирийсет и пет, господине.

Гемъл погледна момичето:

— Съжалявам — каза той. — Ще трябва да взема този самолет.

Ъгълчетата на очарователната уста на момичето се отпуснаха надолу.

— Проблеми ли имате? — попита то.

Гемъл поклати глава:

— Просто шефът. Трябва спешно да се върна в Лондон.

Момичето много бавно продължи:

— За изследвания ли?

— Нещо такова — спокойно отговори той.

После отиде да се сбогува с екипажа и с Хавиер.

— Винаги можете да дойдете и да поплувате с нас — обяви Хавиер. — По всяко време!

Той го потупа по гърба и се отправи към бара.

Стюардът поръча такси и Гемъл си тръгна, сподирен от тъжните очи на момичето.

 

 

Беше дискретен обяд в един от най-дискретните ресторанти на Вашингтон, един от малкото в света, редовно проверявани от специалистите по подслушвателните устройства.

Знаеше се, че метрдотелът се хвали, че хлебарките в кухнята им се радват на по-голяма сигурност от бълхите по килимите на Белия дом. Тримата мъже седяха на уединена маса в ъгъла. Бяха облечени в тъмни, официални костюми, носеха тъмни връзки и пиеха големи, леденостудени мартинита.

— Съвсем неофициално, разбира се — заяви един от мъжете.

— Разбира се — съгласи се мъжът срещу него.

Третият отпи от мартинито си и кимна в знак на съгласие.

— Искам да кажа, че просто трябва да проучим процедурата — продължи първият. Беше в напреднала възраст, използваше точно думите и след всяка глътка от питието изтънчено попиваше устни със салфетката.

— Трябва да се проучи отдалеч — потвърди мъжът отсреща. Той беше приблизително на същата възраст, но съвсем различен по външен вид, висок, червендалест човек, леко изпотен в горещото помещение. Сега изтри лицето си с тъмна кърпичка и отпи още веднъж от мартинито.

Третият беше по-млад, имаше плешивина като на монах и беше подстриган на бретон. Бързи, интелигентни очи надзъртаха изпод бледите клепачи. Ръцете му неспокойно шаваха, подреждайки приборите отпред, въртяха вечната цигара между пръстите или изтърсваха пепелта от жилетката на костюма. Беше човек, който очевидно много обичаше да говори и винаги правеше по някакъв комплимент, докато изслушваше говорещите. Сега само слушаше.

— И съвсем неофициално.

— За Бога, Дан — каза червендалестият, — ако беше официално, или ти щеше да бъдеш в „Къщата“, или аз щях да съм си в Ленгли. Ти настояваше да минем през задния вход, тъй че ще трябва да ни се подмажеш и да ни почерпиш с един хубав обяд. Хайде, карай по-бързо — никак не съм равнодушен към доброто ядене.

Измъченият се засмя и отговори:

— Сам, времената сигурно са се изменили. Предишният директор нямаше дори да ти кимне от другата страна на улицата, без някой подкомитет на Камарата после да настоява за изслушване, записвано от кинокамери.

Червендалестият безгрижно се изсмя.

— Ти не си политик — заяви той. — Ти искаш да разбереш мотивите. Един от водачите на Френската революция беше казал: „Трябва да разбера накъде вървят хората ми, за да мога до ги поведа.“ Е, в случая със сенаторите на Съединените щати, ние отдавна научихме този урок. Хората гласуваха. Те махнаха добрите момчета и вкараха там копелетата. — Усмихна се обезоръжаващо. — И защото искат да сме копелета, ние ще бъдем копелета. Сега да разгледаме процедурите.

В другия ъгъл на ресторанта бяха седнали две възрастни дами. Две извънредно доволни дами. Те пребиваваха във „външните“ кръгове на вашингтонското общество и често се хранеха в този ресторант с надеждата, че може би ще зърнат някой „вътрешен“ от администрацията, за да могат после да впишат името му сред поканените на бъдещите си „външни“ приеми. Днес тяхното бдение беше възнаградено, защото тримата мъже отсреща бяха Даниел Бранд, Сам Дул и Гари Клайн, съответно директорът на Централното разузнавателно управление, председателят на сенатския подкомитет за разузнаване и съветникът по националната сигурност на президента. Двете дами се разтапяха от тяхната близост.

— Никой не те кара да го харесваш — каза директорът.

— Изморяваш ме — отговори сенаторът.

— Ние искаме картбланш.

— Май много ще трябва да ме убеждаваш.

Директорът сви рамене и се обърна към Клайн, сякаш търсеше подкрепата му. Сега я получи.

— Мен ме убедиха — каза Клайн на сенатора. Гласът му прозвуча почтително. — И аз убедих президента не само, че ръцете на директора трябва да са развързани, но и че за самия президент ще бъде по-добре, ако не знае подробностите.

Сенаторът учудено го изгледа.

— Повярвай ми — продължи Клайн. — Коментарът на президента беше: „Не желая друг инцидент като оня с проклетия Ю-2.“ Аз му посочих, че само неудобствата, които Айк изтърпя, са достатъчни да предположим, че той е знаел за случая. Президентът хареса идеята. Той вярва в изпълнителната власт.

Тези думи направиха впечатление на сенатора и той открито го показа.

— Добре — съгласи се той, — ако желаете моят комитет да пази гърба ви, аз ще трябва да знам доста неща.

Бранд и Клайд заговорнически се спогледаха: пазарлъкът се очертаваше доста по-лесен. Ако Дул получеше онази лична власт, която му предоставяше вътрешната информация, той щеше да държи останалите от комитета в пълно неведение.

— Значи нещата се очертават така… — почна Бранд и тримата мъже се наведоха един към друг.

Двете дами вече бяха на третото си кафе. Нямаха никакво намерение да мръднат оттам, преди събралите се на обяд в другия край на ресторанта да си тръгнат. Разговорът, който водеха, очевидно беше сериозен. Всеки път, когато сервитьорът приближаваше до масата, те преставаха да говорят и правеха изпълнена с нетърпение пауза, докато онзи се отдалечи. Говореше най-вече директорът с нисък монотонен глас. Само веднъж дамите подочуха някакво подобие на свързана дума от групичката. Това се случи, когато сенаторът се облегна назад и каза нещо, което прозвуча като „Мамка му!“. Дамите очевидно бяха чули погрешно.

Междувременно обядът свърши и тримата се отправиха към изхода, съпровождани от раболепния метрдотел. Докато минаваха край масата им, двете дами лакомо се ухилиха и почнаха енергично да люшкат глави. Единствено Сам Дул с инстинкта си на политик ги поздрави с вежливо кимване и по този начин увенча техния съвършен обяд.

На улицата тримата застанаха под сенника на райета и наблюдаваха как трите черни лимузини спират до тротоара.

— Мислиш ли, че Лаймс ще се улови? — попита Дул.

Директорът се усмихна:

— Тъй като ние плащаме музиката, има голяма вероятност. А аз мисля, че идеята ще намери отзвук в техните предани мозъци. Периман веднъж ми каза, че те предпочитат интелигентните удари в противоположност на кървавите локви и онези мръсни нещица, към които ние сме имали вкус. Мисля, че това е последица от прекаран лек удар.

— Кой е Периман?

— В момента той е шеф на МИ-6; англичаните обичат да пазят в тайна тези неща. Тъй или иначе, скоро ще разберем. Хоук лети тази нощ, за да се срещне с него.

Тримата униформени шофьори вече бяха излезли и придържаха отворени задните врати. Дул се отправи към колата си. Гласът на Клайн го спря.

— Сега ти си един от четиримата, сенаторе.

— Какви четирима?

— Четиримата, които знаят всички подробности за цялата операция. Ние тримата и Хоук.

Дул очевидно бе поласкан от доверието, което му оказваха. Той тържествено кимна и се обърна към Бранд:

— Необходимостта да знаеш, а? Не се безпокой, ще стискам тайната по-здраво и от вещица, стиснала чатала си, Дан. Благодаря за обяда. Ще ме държиш в течение, нали?

Бранд кимна и Дул влезе в лимузината. Наблюдаваха я, докато се отдалечаваше.

— Нали си взел предпазни мерки? — попита Клайн.

— Разбира се — отговори Бранд. — Сложихме „бръмбарчета“ в домашния му телефон, в кабинета, в апартамента на приятелката му, нали знаеш, онова гнезденце, където ходи в петък вечер, и в трите бара, където пийва.

Клайн се засмя:

— Сигурно е приятно най-после да ти свалят оковите.

— Бъди повече от сигурен — отговори благоговейно Бранд. — Повече от сигурен!

Клайн се запъти към колата си и подхвърли през рамо:

— Осведоми ме, когато Хоук докладва. Президентът би желал да узнае, че нашите съюзници са с нас.

Той влезе в лимузината и преди шофьорът да успее да затвори вратата, добави:

— Това е последното, което ще иска да знае, преди всичко да е свършило.