Артър Дж. Куинъл
Махди (15)

15

— Също като пощенски гълъб.

Периман се извърна от прозореца и мократа сива гледка. От мястото си пред голямото бюро Гемъл разпери ръце в безмълвен жест. Намираха се в кабинета на Периман и шефът му беше настроен цинично. Върна се до бюрото, седна и погледна насмешливо.

— Но е твърде очевидно — отговори Гемъл. — Дори за КГБ.

Периман се облегна в креслото, сплете пръсти и отправи взор към тавана, който се нуждаеше от боядисване.

— Възможно е — каза той, — въпреки че понякога, макар и рядко, те могат да бъдат много деликатни. Но защо право при вас?

Сега Гемъл се изправи и отиде до прозореца. Но гледката и оттам беше потискаща и още повече помрачи настроението му.

— Какво е станало? — попита той.

— Почти нищо — отвърна Периман. — Грей казва, че се държи доста положително, но има и някакви предупредителни светлинки. Първо, баща й бил високопоставен служител в КГБ. Второ, един месец преди турнето отсъствала от трупата. Твърди, че имала разтеглено сухожилие и е почивала с майка си.

— Възможно е — намеси се Гемъл. — Примабалерините в Русия имат изтощителен режим.

— Наистина е възможно — съгласи се Периман. — Между другото, не можем да установим къде е майката след нейното бягство. Нашите хора в Москва удариха на камък, тя се опита да телефонира от Мандли, но изглежда, че линията е прекъсната.

— Това е нормално.

— Съгласен съм, но не е нормално една избягала руска балерина да отиде направо при заместник оперативния шеф на МИ-6.

Гемъл се обърна и въздъхна:

— Значи това автоматично я прави „лястовичка“, така ли?

Периман протегна ръка, разтвори една папка върху бюрото си и извади снимката, прикрепена от вътрешната й страна.

— Това автоматично я прави заподозряна. В края на краищата тя е много красива.

Хвърли крадешком поглед към Гемъл.

— Повечето балерини са красиви — това върви с професията.

— Така е — загадъчно каза Периман. — Но лично аз предпочитам операта, защото, повярвайте ми, повечето примадони фактически са толкова непривлекателни, колкото и темпераментни.

Гемъл отново въздъхна.

— Би могло да има и други причини.

— Обяснете ми.

— О, тя ме познаваше отпреди. Срещали сме се два пъти. Мис Кашва не говори английски, а знаеше, че аз говоря руски и…

Замлъкна за миг и Периман се наведе напред, като внимателно го наблюдаваше.

— Продължете, Питър.

— … и… между нас има някакво привличане.

— Наистина ли?

— Да.

Периман промърмори сякаш на себе си:

— След две кратки срещи, продължили всяка по не повече от десетина минути, и след интервал от три години вие открихте някакво „привличане“?

Гемъл се върна до креслото си и каза замислено:

— Това не е нещо, което може да се проследи. Него или го има, или го няма. Всъщност има го.

— А точно намереният момент, Питър? Има два месеца. Синхронизирането е толкова логично.

— Турнето беше планирано преди година и половина.

Периман се съгласи.

— Това е факт, но КГБ може да бъде много гъвкаво. Искате ли шери?

Гемъл кимна и Периман отиде до масичката с питиетата в ъгъла.

— И така, какво ще правим?

Гемъл внимателно проучваше гърба му.

— Ще действаме съответно.

Периман се обърна и донесе чашите до бюрото.

— Не сме очаквали нещо така очевидно, но пък и често надценяваме КГБ. — Усмихна се разочаровано. — Нещо, което те рядко правят, що се отнася до нас.

— А аз как да действам? — попита меко Гемъл и в кабинета се възцари странна тишина.

— След два месеца — каза накрая Периман. — Тогава ще стане, нали? Всичко е точно планирано.

— Точно така — отговори Гемъл. — Сега тежестта пада върху американците. Утре трябва да отлетя за Вашингтон за няколко дни, за да поработим по окончателните подробности за настаняването ни в главната квартира в Аман. Изглежда, директорът на ЦРУ иска да ме поогледа. Бойд наблюдава Ученика в Джеда. Всичко друго се придвижва нормално. Слуховете тръгнаха, а средствата за масово осведомяване вече ги подхващат. През октомври въздухът ще е пълен с очакване.

— А как се държат американците?

— Както се полага. Те доста открито поискаха контрол над Ученика. Бойд уж му дърпа конците, но ЦРУ има цял екип в Джеда, който не е там за слънчеви бани.

— Нито за пийване и забавление — допълни усмихнато Периман. — Но това трябваше да се очаква. Не, работата е там, че през следващия месец вие така или иначе ще трябва да изчаквате.

— Така ли?

— Да, нека да разберем дали мис Кашва не е наистина „лястовичка“.

— А ако не е?

— Тогава ще трябва да потърсим другаде, а вие ще можете да проучите параметрите „на привличането“.

Гемъл твърдо то изгледа:

— А те кога ще приключат с нея?

— След два-три дни — когато се върнете от Вашингтон. И трябва да ви кажа между другото, че там всички я харесват.

— Наистина ли?

— Наистина. Грей докладва, че е очарователна, обезоръжаваща и интелигентна. Че поведението й е безусловно, естествено и откровено.

— И?

— И че всички са убедени, че е „лястовичка“. Но красива „лястовичка“.

 

 

Имамът бе свидетел на всичко и след това надълго и нашироко го разказваше. Мъжът влезе в джамията, когато вярващите се бяха събрали на молитва. Служителят на Аллах го забеляза с ъгълчето на очите си и твърдеше, че от пръв поглед е познал, че у него има нещо. Мъжът разгъна молитвеното си килимче, после бавно отиде до една от чешмичките, разположени в стените на джамията, и изми ръцете и краката си. Дотогава Хаджи Мастан не беше го съзрял, защото се бе прострял ничком в молитва. Имамът гледаше как мъжът се връща към килимчето си. Приликата беше потресаваща. Това бе човекът от сънищата на Хаджи Мастан.

Потвърждението беше драматично. Когато молитвата завърши и правоверните се изправиха, Хаджи Мастан, който бе тръгнал към изхода, замръзна на място. Очите му срещнаха очите на мъжа през тълпата, а после, както разказваше имамът, настъпи някакво странно вълнение, което обхвана всички вярващи. Един след друг хората оглеждаха двамата мъже. Тълпата утихна, после се раздели. Хаджи Мастан много бавно тръгна напред, застана пред онзи мъж и каза:

— В името на Аллах, всемилостивия, ти дойде.

Мъжът протегна ръка, сложи я на рамото на Хаджи Мастан, вгледа се дълбоко в очите му и промълви:

— Дойдох да те подиря.

После свали ръката си, обърна се към изхода на джамията и Хаджи Мастан го последва.

 

 

Хоук си беше сложил кухненска престилка, от онези, които се завързват на врата. На нея беше изобразена весела кокошка от порода легхорн. Той стоеше в дима зад скарата, обръщаше парчетата месо с вилица и отпиваше от висока чаша канадско уиски. Двамата му синове, застанали от двете му страни, също с напитки в ръце, критикуваха всяко негово движение. Гемъл седеше пред дългата дървена, поставена на подпори маса заедно с Джулия, приятелката на по-голямото момче и други две девойки.

— Толкова обича да приготвя скарата — каза Джулия. — Това е един от малкото му часове, когато наистина си почива. — Тя тъжно се усмихна. — А другите са, когато боядисва къщата.

Гемъл се засмя:

— Да, говорил ми е за това. Вие би трябвало да му построите една малка къща за гости в градината и да го оставите да човърка по нея, за да му се пълни душата.

— Идеята е чудесна, Питър.

— Защо пък да не си я построи сам? — намеси се жената отдясно на Гемъл. — Това ще го ангажира за години напред.

Тя беше съпруга на генерал от Пентагона. Наели бяха съседната вила. Другата двойка бяха по-млади хора, около тридесетте. Той беше съдружник в една от най-престижните адвокатски кантори във Вашингтон и очевидно предопределен за политическа кариера. Жена му беше привлекателна, жива и както реши Гемъл, извънредно амбициозна, но независимо от това много очарователна и с нея се разговаряше приятно. Самият генерал беше от този род хора, които според Гемъл отговаряха на представата му за висш военен. Речникът му беше изпъстрен с неологизми, резултат от бракосъчетанието на военното дело и компютрите.

Въпреки че бе заобиколен от непознати, Гемъл се чувстваше спокоен. Срещата му с директора на ЦРУ следобеда беше преминала много добре или поне Хоук го беше уверил, че е така.

— Знаеш как стават тези работи, Питър — каза му той, докато пътуваха с колата обратно към Вашингтон. — Директорът иска да отмъкне своето парче от тортата. Той води истинска война в Белия дом срещу останалите съветници на президента и ако всичко мине както трябва, Бранд ще се издигне на самия връх, а този копелдак е извънредно амбициозен.

Гемъл се изненада от безгрижния начин, по който Хоук говореше за своя шеф, защото Мортън обикновено запазваше дълбоко в себе си мислите си; после Гемъл разбра, че американецът изразява приятелските си чувства по този начин. Знаеше, че след първото чудо в пустинята той окончателно бе спечелил уважението на Хоук. Цветът на тяхното приятелство се разтвори именно поради това уважение. То се засили още повече, когато Хоук предложи на Гемъл да му гостува вкъщи на домашна скара и да се запознае със семейството му и някои техни приятели.

Гемъл прие поканата с известни задръжки. Не се чувстваше много добре на светски събирания и не знаеше как ще се впише в една типично американска семейна среда.

Страховете му бяха неоснователни. Когато влязоха в къщата, там топло го приветстваха Джулия и двете момчета на Хоук. По-късно, докато Мортън приготвяше скарата и преди да пристигнат останалите гости, Гемъл остана сам в кухнята с Джулия. Тя му каза с цялата си откровеност, характерна за мнозина американци, колко се радва, че Мортън го е довел, за да се запознаят.

— Това е така рядко събитие — каза тя. — Той почти никога не смесва работата си с личния живот. — Усмихна му се обезоръжаващо. — Мисля, че това е поради характера на дейността му, ала за мен е истинско удоволствие да ви видя у дома.

Гемъл промърмори нещо учтиво, а тя наклони глава встрани и го изучава в продължение на няколко минути.

— Той толкова рядко се сприятелява с колегите си. Обикновено се държи настрана — повтори тя.

— О, ние трябва да работим заедно — отговори Гемъл, леко учуден. — Това, че сме тук, ще ни помогне да продължим по-нататък.

— Вие сте така сдържан — засмя се тя. — Знаете ли, че той много ви харесва?

Гемъл сви рамене.

— И двамата имате еднакъв произход — продължи тя. — Той ми го каза. Каза, че произлизате от бедно семейство и че сте постигнал всичко благодарение на своята работа, съвсем като него.

Гемъл се усмихна:

— Мисля, че е прочел досието ми.

— А вие, без съмнение, сте прочел неговото. Знаете ли, че моето семейство е извънредно богато?

Гемъл кимна.

— А знаете ли, че Мортън никога не е взел един-единствен цент от баща ми и до ден-днешен не позволява това нито на мен, нито на децата?

— Не знаех, Джулия, но това отговаря на всичко, което знам за характера му, и точно затова го харесвам.

Навън се разнесоха гласове и тя го изведе, за да посрещнат пристигащите гости.

 

 

Хоук постави подноса с пържолите на масата и сложи най-голямата в чинията на Гемъл. Той удивено го погледна:

— Наистина ли мислиш, че ще изям всичко това? Та тук има половин крава!

— Няма проблем! — отговори засмяно Хоук. — Особено ако имаш с какво да го прокарваш!

Той посочи с ръка, единият от синовете му се протегна и наля вино в чашата на Гемъл.

— По-лекичко! — изсмя се Питър. — Трябва да взема самолета рано сутринта!

— Единственият начин за пътуване — намеси се генералът — е човек да раздели пътя си на три порции. Когато трябва да предприема някое дълго пътуване, предпочитам да взема самолета в това състояние, а слизам дори още по-натъпкан. — Широко се засмя. — Затова и се стремя да пътувам с гражданската авиация.

Хоук седна и тупна генерала по гърба.

— И затова ако трябва да задействаме силите за бързо реагиране, ще ни трябват четиридесет и осем часа. Докато намерим дежурния.

Разговорът се прехвърли на Средния изток, но Гемъл забеляза, че името на ЦРУ въобще не се споменава. Той слушаше с интерес и забеляза, че и тримата американци имаха еднакви възгледи за провежданата в момента политика. Възгледи, които съвпадаха с решенията на новата администрация. Всъщност беше време да се действа твърдо. Руснаците и другите комунисти уважаваха само този противник, който умееше да ги настъпи. Сега почнаха да хвалят английската Желязна лейди и я описваха като единствения европейски лидер, който има нещо в главата си. Въвлякоха и Гемъл в разговора с няколко умело подхвърлени от Хоук въпроса. Докато говореше и слушаше, пържолата изчезна.

— Виждате ли, не беше толкова много — каза Джулия. — Вземете си още мъничко.

Гемъл твърдо отказа:

— Ще ми стигне за цяла седмица, Джулия, но наистина беше много вкусно.

После се обърна към Хоук:

— Ти си имал скрити таланти.

Двете момчета и приятелката на големия станаха и започнаха да разтребват масата. Тогава жената на адвоката се обърна към Гемъл:

— Разбрах, че сте специалист по балета. Какво стана с онази балерина, която току-що избяга?

Гемъл се опита да запази безстрастния израз на лицето си, но Хоук забеляза леката реакция.

— Хубава ли е? — попита той. — Виждал ли си я да танцува?

— Да, гледал съм я два пъти. Тя е сред най-големите балерини в света.

— Дали ще остане в Англия? — попита Джулия.

— Не знам — отговори Гемъл. — Доколкото разбрах, още не е решила.

Разговорът се насочи към руските дисиденти и хора на изкуството, избягали на Запад.

— Това е сигурен знак — каза жената на генерала, — че тяхната система не действа. Те са елитът на страната си, живеят по-добре от всеки друг, а все пак напускат. Никой не е видял някой западен артист да го направи.

Гемъл подхвърли:

— Навярно идват тук заради пържолите.

Всички се разсмяха, а после приятелката на големия син се появи с огромен ябълков сладкиш и кана сметана, а Гемъл с изненада откри, че е в състояние да изяде и голямо парче от десерта.

По-късно всички пиха кафе и ликьор, големият син заяви, че ще заведе приятелката си на дискотека, а по-малкият отиде в стаята си, за да учи. След няколко минути другите гости се сбогуваха и си тръгнаха, а Джулия влезе в кухнята и остави Хоук и Гемъл на верандата с бутилка коняк. Известно време пиеха и разговаряха за операция „Мираж“. Хоук се владееше, но Гемъл все пак усети вълнението му. Обсъдиха установяването на главната квартира в Аман и по-специално комуникационната мрежа, която щеше да им позволи да следят събитията по време на хаджа стъпка по стъпка.

Поради приятелските чувства, които изпитваха един към друг, това беше разговор на равни и накрая Гемъл реши да се възползва от това обстоятелство. Хоук току-що беше напълнил отново чашите, когато Гемъл каза:

— Очевидно е, Мортън, че в кулминационния момент ние ще бъдем изтласкани най-отзад — искам да кажа МИ-6.

Хоук отпи от чашата си и го погледна право в очите:

— Прав си, разбира се. Предполагам, че си го знаел от самото начало. Мога да ти кажа две неща. Първо, ако операцията успее, контролът ще се поеме от съвета по безопасност на президента. Второ, влиянието на Махди ще се използва преди всичко срещу руснаците.

— Ако се действа така открито, ще бъде опасно — отбеляза Гемъл. — В края на краищата КГБ има великолепна организация и те няма да оставят камък върху камък. Само и само да противодействат на това положение.

— Вярно е — съгласи се Хоук — и аз се надявам, че ние ще действаме достатъчно деликатно, за да изиграем козовете си добре. — Той примирено сви рамене. — Но както ти казах, това няма да бъде под моя контрол. Мога само да ти обещая, че ще направя всичко възможно, за да не им позволя да увеличат прекомерно апетитите си, а между другото ще сторя всичко по силите си, за да те държа в течение — теб и хората ти.

Гемъл знаеше, че Хоук е искрен и че усеща опасността американците да станат прекалено агресивни поради преимуществото, което Махди ще им даде. Хоук си спомни за Причард в малайската джунгла и отново се възхити от изобретателността и проницателността на този човек.

След половин час Джулия излезе на верандата, Гемъл погледна часовника си и стана:

— Ще ми останат само шест часа за сън — каза той.

Хоук също стана. Отиде до телефона, набра някакъв номер. После се обърна към Гемъл:

— Кола на управлението ще те вземе след няколко минути. Ще си бъдеш в хотела след четвърт час.

Джулия влезе, за да донесе палтото на Гемъл, а той доизпи коняка си. Отправиха се към входната врата.

— Беше ми много приятно, Джулия — каза Гемъл, — храната беше превъзходна. Не правете забележки на готвача, иначе може и да останете без него.

Тя се засмя и топло го целуна по бузата:

— Искам да ми обещаете, че ще дойдете да ни видите, когато пак сте във Вашингтон. Дори и Мортън да отсъства, винаги сте добре дошъл. — Пак се засмя. — А кой знае, храната може и да е по-добра.

Обърна се и се прибра вътре, докато една голяма черна лимузина се появи на пътя.

— Следващия път ще се видим в Аман — каза Хоук. — Кога мислиш да тръгнеш от Лондон?

— Не по-рано от три седмици — отвърна Гемъл. — Реших да си взема поне две седмици отпуск. Трябва да си почина.

Хоук изглеждаше изненадан от това и Гемъл продължи:

— Машинката е задействана, Мортън, и до започването на хаджа нямам какво толкова да правя. Бойд контролира Хаджи Мастан — тук той иронично се засмя — с известна помощ от страна на твоите хора. А лазерът и планирането са изцяло във ваши ръце.

— Много добре — отговори Хоук. — Почини си хубаво. Когато се срещнем в Аман, ще имаме дяволски много работа.

Шофьорът от управлението отвори вратата на лимузината, двамата си стиснаха ръцете и Хоук потупа Гемъл по рамото.

— Много се радвам, че ми беше гост, Питър. Ще се видим в Аман.

— В Аман — повтори Гемъл широко усмихнат. Той се вмъкна в колата, а Хоук остана пред входа, докато тя се отдалечаваше. Помисли, че това напълно отговаря на характера на Питър — в най-критичния момент да си уреди две седмици ваканция.

 

 

Минаваше вече четвъртият ден, а Мая Кашва все още беше уплашена. Не толкова много обаче, както в първия ден. Докато колата я откарваше през тъмната, влажна околност, тя непрекъснато си повтаряше, че една голяма балерина трябва да бъде също така и голяма актриса. Спомняше си и думите, които Василий Гордик й каза на раздяла: „Има само три неща, които трябва да помниш: не си могла да танцуваш през последния месец в Русия, защото си разтегнала сухожилие; избягала си заради своето изкуство; отишла си при Гемъл, защото чувстваш някаква симпатия към него. За всичко останало ще им казваш абсолютната истина и не се скъпи на емоционални изблици!“

Тя стоеше пред прозореца на стаята си и гледаше надолу. Слънцето, което се появяваше рядко между облаците, сега беше огряло добре поддържаната градина. Дърветата бяха разцъфнали. Засмя се вътрешно при спомена за тяхната реакция на гневното й избухване. Дължеше се преди всичко на нетърпението й. Те се държаха любезно с нея — и мистър Бенет, и мистър Грей, и готвачът, и икономката. Дори пазачите, които мистър Грей бе нарекъл „извънреден персонал“. Но въпросите им бяха безкрайни и в умората си тя бе направила няколко малки и навярно естествени грешки. Да, в съботата, преди да напусне Русия, майка й беше готвила пиле, а не говеждо — какво от това?! И самолетът бе излетял от Ленинград за Москва в три и двадесет, а не в два и двадесет — какво от това?!

Но те бяха проверили и бяха й задали въпроси, които нямаха никакво отношение към това. Тя се обърка и накрая избухна в сълзи и се разкрещя. Мистър Грей остана невъзмутим, просто седеше на мястото си и остави тирадата й да се лее върху него, но мистър Бенет изглеждаше искрено шокиран от нейните ругатни. Добре, помисли си тя, ако искаш да бъдеш специалист по руски език, ще трябва да приемеш и грозното наред с красивото.

Бяха я върнали в стаята й, икономката й донесе чаша чай, усмихвайки се съчувствено. Тогава Мая реши, че идеята да загуби самообладание е наистина добра.

На сутринта нещата определено потръгнаха по-лесно. Мистър Грей я изведе на разходка в градината и й обясни, че къщата е строена по времето на кралица Ана и била извънградска резиденция на дребни благородници. Данъците върху наследството ги бяха принудили да продадат имението на държавата.

— Ние не екзекутираме нашите аристократи — каза с мека усмивка той. — Ние просто ги задушаваме с данъци.

Тя го попита колко още ще трябва да остане тук и той й отговори да не се безпокои. Скоро всичко щяло да свърши. После Мая го попита за Гемъл, както постоянно правеше, и той повтори дежурния си отговор: мистър Гемъл е в течение, но не бива да го намесваме.

Запита я какво ще прави, след като получи разрешение за постоянно пребиваване в страната. Много балетни трупи, дори от Кралския балет, вече се интересуваха от нея.

Докато вървяха край малко изкуствено езеро, тя го хвана под ръка.

— Поне един месец няма да правя нищо. Първо искам да разбера повече неща за страната ви, да я разгледам, да се срещна с хората. После ще решавам.

Мистър Грей се засмя и попита:

— А няма ли да ръждясате? Искам да кажа, ако не се упражнявате?

Мая се засмя, пусна го и направи няколко пируета по покритата с чакъл пътека. Той стоеше на мястото си и сериозно я наблюдаваше, докато тя спря и застана сериозна.

— Да, мистър Грей, ще ръждясам, ще почна да скърцам, ще пъшкам и ще се превърна в стара жена, ако продължавате да ме държите тук.

Той отново се усмихна и забърза след нея, после тя отново го хвана под ръка и двамата продължиха разходката. Тя знаеше, че той я харесва.

Мая отново огледа градината и реши, че по-късно следобед пак ще се разходи и ако на сутринта започнат отново да й задават въпроси, отново ще изтърве нервите си. Дори Василий Гордик в Москва ще може да чуе нейните крясъци. В този момент по пътеката се приближи кола. Стара кола, с много хромирани части, старомодни калници и големи фарове. Тя спря пред входа и от нея слезе Питър Гемъл. Мая се наведе през прозореца и го извика, той я погледна усмихнато и й махна в отговор.

 

 

— Изтървали сте нервите си?

— Да, и вие щяхте да направите същото.

— Толкова ужасно ли беше?

Тя не отговори веднага. Трябваше да помисли. Движеха се по един тесен междуселски път към Лондон. Няколко километра встрани магистралата щеше да ги отведе много по-бързо, но Гемъл беше решил, че трябва да й покаже някои местности от вътрешността на страната. Тя веднага се влюби в колата му. Беше „Лагонда“ от 1930 година. Мая реши, че тази кола му отива и му го каза.

— Искате да кажете, че е стара, но доста прилично запазена, така ли? — попита той с усмивка.

Тя сериозно поклати глава.

— Те ми задаваха милион въпроси. Мислеха, че съм шпионка, дошла да взриви правителството и да ви превърне в комунисти — поне вас.

Той се усмихна:

— А вие добра комунистка ли сте?

Тя направи гримаса:

— Аз съм балерина, Питър. Моля ви, не ме питайте повече.

Продължиха пътя си мълчаливо, после тя попита:

— Какво ще правим сега?

Той погледна часовника си:

— Ще стигнем в Лондон след около час. Преди да затворят магазините, ще имате достатъчно време да си купите някои дрехи и онова, от което имате нужда.

— Но аз нямам пари.

— Не се безпокойте, Мая. Балетното общество уреди да ви се отпуснат предварително хиляда лири. — Той отклони поглед от пътя, за да я погледне, и се засмя на изненаданото й лице. — Те са убедени, че след като отново започнете да танцувате, ще си ги получат обратно.

Мая се замисли за миг, после попита:

— А след като свършим с пазаруването? После какво?

— О, можете да избирате. Като начало ви направих резервация в един хотел, но ако не желаете да бъдете сама, можете да останете у една моя приятелка. Тя е балерина в Кралския балет. Има голямо жилище в Челси и ще ви приеме с удоволствие.

— Любовница ли ви е? — попита спокойно тя.

— Просто приятелка.

— Не ми харесва.

— Защо?

— Бих предпочела да остана с вас. Не е ли възможно? Ще ви притесня ли? Досадна ли съм?

Той не отговори. Беше се съсредоточил върху пътя.

— Или работата ви е такава? — тъжно попита тя. — В края на краищата вие не ми вярвате.

Той поклати глава:

— Не, Мая, не е това. Но вие почти не ме познавате. Вие сте много млада, а моята приятелка е на вашата възраст. Убеден съм, че там ще се чувствате далеч по-удобно. Тя ще ви покаже всичко наоколо и ще ви помогне да започнете отначало.

Пак я погледна, но лицето й се беше променило, докато гледаше преминаващия край прозорците пейзаж. Продължиха в мълчание няколко мили, после той чу звук, който го накара да се обърне към нея и да спре колата на банкета. Протегна ръка, обърна лицето й към себе си. По страните й се стичаха сълзи.

 

 

Докато Питър оставяше пакетите върху леглото в стаята за гости, Мая обиколи малката къща като котка, която изследва новата си обител. Прокара пръст по един плот, за да провери дали няма прах. Кръстоса кухнята, отваряйки и затваряйки шкафовете, огледа готварската печка, надзърна в спалнята му, забеляза някои разхвърляни вещи, разгледа обширната баня с вградена вада, после се върна при него в стаята за гости. Той вадеше чаршафи от един гардероб.

— Прислужницата идва три пъти седмично, но вие ще трябва да си оправяте леглото — каза той.

— Разбира се — безгрижно отговори тя. — Не забравяйте, че идвам от социалистическа страна, в която такава експлоатация е отхвърлена.

Гемъл се засмя:

— Не ми говорете подобни безсмислици. Като държавен артист вие сте отгледана в саксия и са ви угаждали. Умеете ли да готвите?

— Разбира се, че мога. Научих се от майка си. Тя беше извънредно строга.

Когато спомена майка си, ъгълчетата на устата й се отпуснаха.

— Тревожите ли се за нея? — попита той и тя мълчаливо кимна.

— Това е съвсем нормално — каза меко Питър. — За известно време няма да можете да се свържете с нея. Те ще се погрижат за това. Ние ще се опитаме да разберем къде е — добави окуражително и лицето на Мая малко просветля.

— Искате ли да приготвя нещо за вечеря?

Той се засмя и поклати глава:

— Не, тази вечер ще излезем да хапнем в някое спокойно местенце, където няма да ви познаят. Снимката ви се появи във всички вестници, а журналистите дебнат за пикантни историйки.

— Ще се маскирам — каза весело тя. — Ще си сложа руса перука и тъмни очила.

— Няма да се маскирате — каза Гемъл, широко усмихнат. — Това ще значи сама да се хвърлите в лапите им. Така или иначе, не е нужно.

Не беше нужно. Двамата отидоха в малък френски ресторант, осветен от свещи, на ъгъла срещу дома му. Тук очевидно добре познаваха Гемъл, защото им дадоха маса в едно сепаре. Атмосферата беше действително интимна, но през последния половин час между тях витаеше някакво странно напрежение. Това можеше да се очаква, защото двама души, които се харесват и остават за пръв път насаме, естествено се опитват да научат повече за другия — какво харесва или не харесва, какво очаква и какви са амбициите му. Но Гемъл, който знаеше през какво бе преминала тя през последните дни, беше предпазлив, а Мая изведнъж стана свенлива и нервна. С напредването на вечерята и след няколко чаши вино тя се отпусна и започна да се забавлява. Говореше за предишния си живот, за годините, през които беше овладявала изкуството си. Той бе впечатлен да научи за системата, по която бяха ги избирали и пресявали и как тази система позволяваше на държавата да направлява най-добрите таланти още от най-ранна възраст и да им осигурява най-добрите преподаватели. А после, когато една балерина веднъж поемеше пътя си, всичко в живота й вече беше подчинено на нейното изкуство. Беше малко изненадан от обстоятелството, че въпреки затворения си начин на живот, тя беше добре запозната със събитията по света. Тя живо се интересуваше от живота в Англия и въобще на Запад и той й каза, че две седмици няма да ходи на работа, защото ще си вземе отпуск и ще може да й покаже някои места. След няколко дни тя ще трябва да участва в една пресконференция. Медиите искаха информация и щяха да досаждат, докато не получат нещичко. Така щеше да се улесни и Вътрешното министерство, защото руснаците го обсипваха като с дъжд от конфети с протестни ноти и неясни намеци за отвличане и принуда. Един медиен експерт от министерството щеше да я навести, за да й даде кратки напътствия и да се опита да облекчи мъчението.

Когато преминаха към десерта, той стана малко по-откровен. Разказа й за предишния си живот в малко миньорско селище в Йоркшир. За баща си, който прекарал тридесет години под земята и чиято амбиция през целия му живот бе да изпрати сина си в университет, за да не влезе никога в мината.

— И така ли стана? — попита тя.

— Да. Година след като завърших, той загина при едно срутване заедно с още петнадесет миньори. Месец по-късно аз уредих да сляза в една от най-дълбоките мини в Йоркшир, в Поунтфракт. Там прекарах цял ден, на две мили под земята. — Той повдигна рамене и сухо каза: — Исках да знам.

Мая се протегна и покри ръката му със своята.

— Поне е видял, че мечтата му се е сбъднала, Питър — каза тя меко. — Бил ли си женен някога?

Той накратко й разказа за жена си и за обстоятелствата около нейната смърт, а после с бегла усмивка отбеляза, че най-значителните епизоди от живота му не стават за тема на лековати разговори. Но тя енергично поклати глава. Притежаваше присъщата на руснаците душевност — изпитваше съчувствие пред нещастието на хората, от трагедията и тъгата им. Такива епизоди правеха характера на човека по-задълбочен. Смъртта на собствения й баща беше засилила обичта към майка й. Тази загуба беше придала нови измерения на нейния танц, беше я направила по-проницателна по отношение на емоционалната страна на изкуството.

После разговорът им се насочи към по-леки теми. Тя попита с какво друго, освен с балет той прекарва свободното си време и Гемъл й разказа за ветроходството. Докато описваше чувствата, които изпитва на яхтата, движеща се само по прищевките на вятъра, за звука на връхлитащите пенести вълни и за надигащите се и пропадащи водни маси, за лодката, която се носи в тихата нощ, тя усети, че той видимо се е отпуснал.

— Можем ли да го направим? — енергично попита Мая, а той се засмя в отговор:

— Няма ли да ви хване морска болест?

— Не знам. Никога не съм опитвала.

— Никога?

Тя поклати глава:

— Питър, през целия си живот аз съм била толкова заета.

— Чудесно! Един приятел има „Дракон“. Ще го помоля да ми го отстъпи за няколко дни.

— А драконите плават ли? — попита дяволито тя.

Той се усмихна.

— Така се нарича един тип яхта. Сега вече не са на мода, но наистина са добри лодки.

— Мисля, че вие харесвате само старомодните неща.

Питър се замисли за миг, после отговори:

— Не всички. Толкова сме заети да осъществяваме прогреса, че понякога захвърляме някои от най-добрите неща, които притежаваме, дори и някои навици.

Направи знак на сервитьора за сметката и я попита:

— Изморена ли сте?

Тя кимна.

— Днес се случиха толкова много неща, а там не можах да спя добре.

Преминаха краткото разстояние до дома му и докато той отключваше външната врата, тя боязливо каза:

— Питър, на ъгъла има спряна кола с двама души в нея.

Той я пропусна навътре и затвори вратата.

— Не се безпокойте — отговори й. — Те ще прекарат там цялата нощ, както и някои от следващите.

— Ваши хора ли са?

— Свързани са с нас.

Отвори малката метална кутия на стената и й показа как да задейства бутоните:

— Това е алармена система. Ако утре сутринта искате да излезете и да се поразходите, преди да съм станал, проверете дали е изключена.

— Не искам да излизам без вас.

Той й се усмихна:

— Мая, вие сте в пълна безопасност. Тези хора непрекъснато ще бдят над вас.

Двамата влязоха във всекидневната.

— Искате ли кафе? — попита той.

Тя поклати глава отрицателно и той усети у нея някакво безпокойство.

— Мая, аз обикновено работя няколко часа, преди да си легна.

— Толкова късно? — учуди се тя.

— Да. Предполагам, че това е като вътрешен часовник. Мисля, че най-добре се съсредоточавам около полунощ.

Замълчаха, докато стояха в средата на стаята и се гледаха, после тя приближи към него, без да сваля поглед от лицето му.

— Питър, благодаря ви за всичко. Обещавам ви, че няма да ви досаждам и да ви преча. Просто ми трябва известно време, за да свикна.

Присегна се, взе ръката му в двете си ръце и съвсем леко го целуна по устните. Едно ефирно докосване, нищо повече. После се обърна и излезе от стаята. За миг той остана неподвижен, загледан след нея, а по лицето му беше изписана лека изненада. Тръсна глава, отиде до масичката с напитките и си наля коняк. После избра касета, постави я в уредбата и стаята се изпълни с меките звуци на „Пер Гинт“ от Григ. Гемъл свали един ред книги от рафта. В отвора се появи метална плоча, около шестдесет на тридесет сантиметра, с дръжка от едната страна. До плочата имаше черен квадрат от наподобяващ пластмаса материал. Той натисна копчето и постави дланта си върху черния квадрат. Чу се лек шум и поредица от прещраквания. Завъртя стоманената ръчка, вратичката се отвори и разкри дълбок сейф. Гемъл извади няколко тънки папки, завързани със зелена лента, и ги отнесе на масата заедно с чашата си с коняка.

На горния етаж Мая лежеше в леглото с отворени очи. Музиката достигаше приглушено до нея. Погледът й обходи малката спалня. На стената имаше две репродукции с пейзажи на Търнър. Завесите на прозореца бяха тъмносини на бледожълти шарки. Тапетите — от тъмна релефна дамаска. Всички мебели бяха стари. Леглото имаше махагонови табли и четири малки стълбчета от всяка страна. Страничните табли и шкафчетата бяха изработени от розово дърво. Мая реши, че стаята й харесва. Че е топла. Реши, че няма дълго да спи в нея и че когато се премести няколко метра по-нататък по коридора, няма да го направи заради Василий Гордик или пък заради матушка Русь.