Артър Дж. Куинъл
Махди (14)

14

Оркестърът на лондонския „Колизеум“ засвири първите тактове от увертюрата на „Баядерка“. Мая Кашва, облечена в туника и тюрбан за ролята си, наблюдаваше през един процеп на завесата как Питър Гемъл сяда на десетия ред на партера. Изглеждаше изморен и измъчен, както и гласът му, прозвучал по телефона този следобед. Тюдин й каза, че са го видели да влиза в дома си и тя му се обади един час по-късно. Отговори й безучастно, но след като чу името й, гласът му се пробуди. Мая го попита как е минало пътуването му и той отвърна, че било чудесно. После му обясни защо не може да вечерят заедно. Опитала се да отмени ангажимента си, но било много трудно, защото това била последната вечер на трупата преди заминаването й за Русия, а точно тогава хората ставали много нервни. Всички трябвало да присъстват на прощалното парти. Надява се да я разбере. Гемъл я увери, че наистина я разбира, а така или иначе довечера ще може да я види на сцената.

Последва дълго мълчание, после той попита:

— Още ли сте на телефона, Мая?

— Да — меко отвърна тя. — А тази вечер, Питър, вие ще бъдете единствената ми публика. Аз ще танцувам за вас. — И затвори.

 

 

С развитието на действието Питър наистина го повярва. Знаеше добре, че една голяма балерина е в състояние да танцува така, че да накара всеки отделен човек от публиката да мисли, че е на сцената единствено заради него. Но това, което гледаше, беше съвсем различно. Мая Кашва танцуваше само за него и изпълнението й бе съвършенство, примесено със страст. Разделителната линия между техниката на танца и чувството изчезна и нейното вълнение се предаде на останалата част от трупата и на цялата публика. Но единственият, който бе завладян напълно от тази страст, седеше на десетия ред в партера. Накрая, при кресчендото, се чувстваше измъчен и изтощен. Когато публиката избухна в аплодисменти и отправи обожанието си към сцената, той стана от мястото си, проби си път през фоайето, излезе във влажната, студена нощ и вървя пеш четири мили до малкия си дом. Направи си силно кафе, сипа си коняк и потъна в дълбокото кресло, за да остане най-после насаме със себе си.

 

 

В претъпканата гримьорна трудно можеше да се намери място за цветята и почитателите. Те се изливаха като поток по тесния коридор — смесица от оживени гласове и цветове.

Мая беше спокойна, но изтощена. Седеше с гръб към огледалото, свита в креслото, и едва чуваше глъчката наоколо. В съзнанието си отново преживяваше спектакъла стъпка по стъпка. Тялото й щеше да запази спомена за всяко движение. Това беше от онези моменти, когато събитията и обстоятелствата се сливат в едно, за да създадат върховния полет на душата на артиста. Мая Кашва знаеше, че в бъдеще щеше да танцува също толкова добре, но никога като тази вечер, че една от съставните части на върха, който бе достигнала, бе мъжът, когото тя сега трябваше да излъже и навярно да унищожи. Това вече нямаше значение. През последните два часа му бе подарила част от себе си.

Лев Тюдин стоеше до вратата и я наблюдаваше през навалицата. Изпитваше най-различни чувства: напрежение от това, което предстоеше, вълнение от онова, което видя на сцената, тъга, защото разбираше кое бе направило спектакъла така неповторим. Видя как Мая вдигна очи, погледна го и кимна. Той започна да избутва хората от гримьорната. Когато затвори вратата след последния, Мая обърна креслото към огледалото и започна да сваля грима си. Лев остана до вратата, гледайки отражението й. Отново усети нейния поглед.

— Мая — спокойно каза той, — гледал съм те на сцената десетки пъти през последния месец. Сега те видях как танцуваш. Нямам думи да ти кажа колко беше прекрасна. Никога няма да го забравя. Благодаря ти.

Тя му се усмихна в огледалото. Усмивката й беше изнурена.

— Навярно бе за последен път, Лев.

Той поклати глава:

— Не мога да повярвам. Не искам да повярвам.

Тя отново се завъртя с креслото и го погледна право в очите, лицето й беше бяло и лъщеше от крема.

— Всичко свърши — въздъхна. — Скоро ще бъда само лястовичка, която търси стряха за гнездото си.

Лев отговори с болка в гласа:

— Ти танцува за него.

— Да, Лев, танцувах за него. Може би това е всичко, което мога да направя за него. Може би това е всичко, което той иска от мен.

Тюдин пое дълбоко дъх.

— Ще видим… Всичко е подготвено. Ти просто ще се измъкнеш от партито около полунощ, а после през страничния изход — от хотела. Проверили сме, на „Странд“ винаги има много таксита, дори по това време. На шофьора ще покажеш визитната картичка. Пътуването ще отнеме десетина минути, не повече.

— Не — прошепна тя, — това е пътуване за цял един живот.

 

 

Гемъл седеше в дълбокото кожено кресло на малката си всекидневна. Двете стени до тавана бяха заети от рафтове с книги. В единия ъгъл на стаята имаше стереоуредба. И останалите предмети отразяваха характера му. Малка масичка с гарафи с малцово уиски, полска житна водка, коняк „Хенеси“, шери „Ла Ина“ и комплект кристални чаши „Уотърхорд“.

На стената висяха две литографии на Хуан Миро, а на масичката встрани бе поставена малка пластика на Кендо. Атмосферата бе леко небрежна, като на помещение, в което се живее. Десетките книги не бяха подредени като декорация. По кожените кресла, софата и пода удобно бяха разхвърляни възглавници. На една поставка бе струпано течение на списанието „Яхтинг Монтли“ Килимът беше скъп, персийски, ръчна изработка, който в по-добри дни би трябвало да виси на стената.

Това беше стая, в която живееше светски, самотен мъж, не особено богат, но в състояние да задоволява някои свои прищевки, човек, който живееше удобно и по свой начин.

Но сега Гемъл бе неспокоен. Краткият му следобеден сън не бе успял да компенсира дългия нощен полет от Аман и смяната на часовите пояси. Това и силното емоционално въздействие на спектакъла му причиняваха силно главоболие. Пусна си една соната на Шуберт и си наля още коняк, но чашата му остана недокосната, а след няколко минути спря уредбата, защото мисълта му не можеше да се успокои.

Остана в тишината около час, почти задрямал, а в съзнанието му се блъскаха картини: тъмната пещера… зелените светлини на светодиодите по смесителния пулт… едно момиче, крехко и гъвкаво, което танцуваше пред вътрешния му поглед… неясният, измислен образ на един изнемощял човек… танцуващото момиче…

На вратата се позвъни.

Валеше проливно и макар че бе застанала под малката козирка над входа, косата й се бе намокрила, докато изтича от таксито. Гемъл гледаше как колата потегли в тесния проход и се отдалечи; после отново погледна момичето, облечената в дъждобран фигурка, мокрите й коси, бледото лице и огромните изплашени очи.

Устните й се разтвориха, сякаш се опитваше да каже нещо, но не издадоха звук. Шумоленето от дъжда усилваше мълчанието, а после тя вдигна ръце към лицето си и конвулсивно почна да ридае, той протегна ръцете си, привлече я вътре и затвори вратата към студената, мокра нощ.

 

 

В Ленгли, Вирджиния, поради часовата разлика бе още ден. Даниел Бранд четеше в кабинета си подробния доклад на Хоук. Авторът седеше срещу бюрото му с тънка пура между пръстите и израз на очакване върху лицето. До него бе Лио Фолк. Той държеше копие от същия доклад, но тъй като четеше по-бързо от директора, вече бе привършил.

Бранд приключи, затвори папката, положи я върху бюрото, облегна се в креслото си и погледна Хоук през цигарения дим.

— Изненадваш ме, Мортън.

— Наистина ли?

— Да. — Бранд посочи доклада. — Той е лиричен. Искам да кажа, начинът, по който си го написал.

— Лиричен ли?

— Да, нещо като „Хиляда и една нощ“.

Хоук се наведе напред и заяви пламенно:

— Така беше, Дан, така беше. Би трябвало да го видиш сам.

Бранд изсумтя, отново взе доклада, избра един пасаж и зачете на глас:

„Операцията беше планирана и проведена с изключителна точност. Нито един, дори най-дребен детайл не беше пропуснат, всички възможности бяха взети предвид. Задоволителният резултат беше постигнат на почти най-високо възможно равнище на професионализъм.“

Върна отново доклада на бюрото си и се обърна към Фолк:

— Тук Мортън като че ли мисли, че вещиците на Макбет са няколко стари бабички.

— Много вещици са наистина такива — отговори Хоук, — но този екип наистина е нещо първокласно, а самият Гемъл по-специално е майстор в работата си. Би трябвало сам да видиш какво стана.

Фолк тупна по папката на коленете си:

— Но ти казваш, че към края той бил малко странен.

Хоук се замисли за миг, после внимателно изрече:

— Той го планира и го организира блестящо. Той е твърд и интелигентен човек и целият му екип изключително го уважава, дори изпитва страхопочитание към него…

— И все пак?

Хоук разпери ръце:

— Не съм сигурен. В края той беше — как да кажа — … поддаде се на емоциите си.

Директорът посочи отново доклада:

— Според мен ти си се поддал на емоции. Чел съм твои доклади. За пръв път тук забелязвам някаква сянка на емоционалност.

В гласа на Хоук прозвуча отбранителна нотка:

— Добре де, мога да се съглася с това донякъде. Не можеше да остана безразличен. Искам да кажа, докато гледах този човек с неговото видение и т.н. Все пак успях да прикрия чувствата си, докато Гемъл ги показа.

— Мислиш ли, че има някакви съмнения? — попита Бранд.

— Не, съвсем не. Просто си мисля, че е човек и че за пръв път го показа.

Бранд дълбоко се замисли, като се въртеше с креслото си. После отново се усмихна:

— Той може би е далеч по-чувствителен от теб, Мортън. Може би си струва човек да играе срещу него покер.

Хоук поклати глава:

— Точно това си мислех и аз, но след четиридесет и осем часа в тази проклета пустиня вече бях вътре с осемстотин гущерчета.

Бранд избухна в смях, Хоук се ухили и продължи:

— Той съвсем не е крехко пиленце, Дан, и вече чака да ни прилапа. Как върви работата на Уизнър? Екипът му проверен ли е?

— Разбира се, Уизнър се движи точно по разписание, а екипът е проверен — никакви външни очи.

— Нито дори Лийми и Ранс?

Бранд стана сериозен.

— Нито дори Лийми. Но това между другото. Два дни след връщането си в Хюстън, Ранс излязъл с яхтата си в залива, за да полови риба. Изглежда, докато е бил в открито море, в трюма изтекъл газ. Вероятно е станало късо съединение или нещо подобно. След пет мили Ранс и яхтата му хвръкнали във въздуха.

Настъпи дълго мълчание, докато Хоук гледаше директора в очите. После Бранд много бавно поклати глава:

— Не, Мортън, не. Било е нещастен случай. Не сме го направили ние. Никога не бих дал разрешение за това. Човекът беше проверен и сме убедени, че е чист.

— В такъв случай съжалявам за него и за подозренията си — отговори Мортън. — Но така или иначе, Гемъл ме тревожи. Сякаш тази операция е увертюра към нещо друго и аз не мога да разбера какво именно. Харесвам го и уважавам неговия професионализъм, но винаги съм имал чувството, че държи зад гърба си нещо по-специално.

Бранд се наведе напред и сведе очи към бюрото:

— Мислиш, че англичаните се опитват да ни изиграят ли?

Този път се намеси Фолк:

— Не виждам как могат да го направят. Кандидатът за Махди бе определен на базата на случайния подбор. Идеята да бъде контролиран чрез Ученика му е блестяща и въпреки че я дадоха англичаните, ние контролираме Ученика, значи ние контролираме и Махди.

— Изглежда бетон — съгласи се Хоук, — но тези момчета могат да бъдат далеч по-хитри от опашката на лисицата.

Директорът се замисли за миг, после се обърна към Хоук:

— Струва ми се, че бих искал да се срещна с този момък. Можеш ли да го накараш да дойде тук?

— Разбира се — отговори Хоук, малко изненадан. — Но ние решихме да се срещаме винаги на неутрален терен.

— О, твърде съм ангажиран точно сега, за да напускам страната — заяви твърдо Бранд, — а в края на краищата е съвсем обичайно един висш служител от разузнаването на нашите съюзници да направи визита във Вашингтон. — Той почука с пръст по доклада. — Аз определено искам да се срещна с него, Мортън. Виж какво можеш да направиш по въпроса.

 

 

Гемъл се върна в дневната с чаша димящо кафе. Остави я на масичката пред Мая и седна срещу нея. Беше й дал хавлия, която тя зави около главата си като тюрбан и сега му напомняше на героинята си от спектакъла. Тя взе чашата с две ръце и отпи от нея, като признателно го гледаше.

— Значи вие просто излязохте? — попита той.

Тя кимна:

— Отидох до тоалетната. Бях оставила палтото си там до един шкаф. Преди това забелязах, че хотелът има и един страничен изход. Наоколо имаше много хора, така че аз просто се измъкнах.

Гемъл стана и се отправи към масичката с напитките. Наля две чаши коняк „Хенеси“, подаде й едната и отново седна на мястото си. Мая наля коняка в кафето, вдигна очи и видя как по лицето му пробягна сянка на състрадание.

После той се усмихна вътрешно, отпи от коняка и каза:

— Мая, има две неща, които трябва да разбера веднага. Първо, защо решихте да избягате и, второ, защо дойдохте направо при мен?

На първия въпрос Мая отговори лесно. Заради онова, заради което почти всеки балетист или писател от Източния блок решава да избяга — заради творческата свобода. Тя обичала страната си, но, първо и преди всичко, била артистка и копнеела за пространство за своето творчество, за свободата да се развива. Посочи като пример Нуреев и Баришников, как талантите им разцъфтели и достигнали върха си на Запад. Сега Баришников дори танцува на Бродуей с тръстиково бастунче и сламена шапка.

Гемъл много добре я разбираше. Още съвсем млада, само на двадесет и четири години, тя вече беше достигнала творческите граници, позволени в Русия. В бъдеще щеше да танцува само оня ограничен репертоар, разрешен от системата. Не го изненадваше, че един толкова блестящ талант търси поле за изява в чужбина.

На втория му въпрос тя отговори колебливо: дошла при него по различни причини, някои практически, някои твърде своенравни. Не говорела английски, а неговият руски бил приличен. Знаела адреса му и че той живее сам. Той се интересувал от балет и можел да разбере мотивите й. Почувствала някаква симпатия, някаква определена връзка с него. Знаела, че ще е сам, а тя се нуждаела от някого, с когото да поговори. Нуждаела се от някого, който да я подкрепи.

— Имаше ли някакви други причини? — попита той и тя сведе поглед към полупразната си чаша с кафето. Настъпи мълчание, докато очевидно се опитваше да вземе решение. Накрая пое дълбоко дъх, вдигна глава и го погледна право в очите.

— Да. Знаех, че заемате важен пост в държавата. В тукашния апарат.

Гемъл я изгледа много твърдо и изведнъж разговорът прие съвсем друг облик. Сега той се превърна в разпит, при който задаващият въпросите изчакваше мълчаливо отговора, който би могъл да му разкрие нещо ново. Мая потръпна и се хвърли с главата напред:

— Знаех, че работите за разузнаването.

Изгледа го предизвикателно.

Въпросът му прозвуча сухо:

— Откъде?

Тя му припомни за първата им среща в Брюксел преди три години. Каза му как Савич, човекът на КГБ в групата, я предупредил.

— А сега? — запита той. — Предупреди ли ви някой?

— Не.

Той се изправи.

— Мая, няма да се забавя много. — Посочи към масичката с напитките. — Налейте си, ако искате.

Излезе от стаята и след миг тя чу как телефонът леко звънна при вдигането на слушалката. След десетина минути стана и си наля още коняк. Този път го изпи чист.

Бе минал повече от половин час, когато Гемъл се върна. Мая страхливо го гледаше, докато той сядаше на старото си място. Заговори й меко, но много сериозно:

— Мая, изслушайте ме внимателно. Обикновено, когато някой от Източния блок избяга, процедурата е стандартна. Беглецът подава молба пред служител от Външно министерство за придобиване на временно политическо убежище, което получава почти винаги. После се подава молба за постоянно местожителство, тук или в друга страна, по избор на кандидата. В случая с вас нещата стоят малко по-различно.

— В какъв смисъл?

— Защото вие дойдохте направо при мен. — Той се усмихна за миг. — Не защото работя в разузнаването. Просто обстоятелствата са доста по-различни.

Взе чашата си, пресуши я, после отиде до масичката с напитките и си наля още. Сега каза през рамо:

— Мая, след малко тук ще дойдат едни хора. Те ще ви отведат в къща извън града и ще ви разпитват няколко дни.

Обърна се и видя изплашените й очи.

— Няма да ви направят нищо лошо, но вие трябва да им кажете истината — абсолютно всичко.

Страхът й нарастваше. Чашата в ръцете й започна да трепери, а устата й конвулсивно потръпваше.

— Няма да ви сторят нищо лошо — повтори меко той. — Но това е необходимо. Не се безпокойте, Мая. Нищо лошо няма да ви се случи. Там е много удобно. Наистина е приятно.

Наблюдаваше я, докато тя се опитваше да се овладее.

— Вие ще бъдете ли там?

— Не, не е възможно.

— Задължително ли е да отида?

Той въздъхна:

— Да, Мая. Дори и да си тръгнете оттук, за да отидете в някой полицейски участък и да поискате убежище, всичко ще свърши там, в онази къща извън града.

— Защото съм дошла направо при вас ли?

Той кимна.

— Много неприятности ли ви създадох?

— Съвсем не. Мисля, че разбирам защо дойдохте при мен. Но аз просто трябва да се убедя.

Въпросът й беше изпълнен с ужас.

— Нали няма да ме върнат?

— Не, ако им кажете истината.

Тя изглеждаше озадачена:

— Но какво мога да им кажа? Какво искат да знаят?

Изведнъж обърна главата си при шума на спираща пред къщата кола и трепна при рязкото отваряне на вратата.

Гемъл се изправи, отиде до вратата и каза:

— Те искат да знаят всичко.

В първия момент двамата мъже, застанали в слабата светлина на прага, облечени в закопчани догоре, препасани с колани тъмни палта й се сториха заплашителни, но когато влязоха в осветената стая и сърдечно поздравиха Гемъл, Мая малко се успокои. Единият от тях, около тридесетгодишен, имаше обло, приветливо лице и открита усмивка. Другият беше дребен и доста по-възрастен. Когато свали палтото си, Мая видя, че под него носеше стара плетена вълнена жилетка, на която липсваше едно копче. Гемъл представи младия като мистър Бенет, а по-възрастния като мистър Грей. Докато им наливаше питие, те споделиха с Мая колко ужасно е времето. И двамата говореха приличен руски.

Когато всички се настаниха удобно, мистър Бенет извади два документа от джоба си и й ги подаде, като обясни, че единият представлява молба за предоставяне на временно убежище, а другият е заявление, в което тя потвърждава, че отива с тях по собствено желание. Мая видя, че документите са написани едновременно на руски и на английски, и докато четеше руския текст, мистър Грей се обърна към Гемъл на английски:

— В руското посолство е настъпила огромна паника, сър. Всеки търси нанякъде, коли пристигат и тръгват, ние няма да бъдем единствените, които ще прекарат безсънна нощ.

— Бъдете внимателни с нея — каза Гемъл. — Тя е изплашена и много напрегната.

— Да, сър. Струва ми се, че всички големи артисти са много напрегнати.

Гемъл се усмихна:

— Някои повече от другите. Но тя е много млада.

Мая свърши с четенето на документите и Бенет й подаде писалка. Тя погледна към Гемъл и когато той й кимна, подписа двата листа.

Станаха и Гемъл й помогна да облече палтото си. Изведнъж една мисъл порази балерината:

— А дрехи! Аз нямам никакви дрехи!

— Не се безпокойте, госпожице — каза внимателно мистър Грей. — В Мандли разполагаме с всичко, от което имате нужда, а след няколко дни ще можете да си купите някои неща.

Тя изплашено погледна към Гемъл, който я хвана за ръка и я поведе към вратата.

— Всичко ще бъде наред, Мая, обещавам ти. След няколко дни ще се видим.

Той остана на вратата. Когато колата стигна до ъгъла и завиваше, той видя бледото й лице, обърнато към него от задната седалка.