Артър Дж. Куинъл
Махди (3)

3

Джулия Хоук беше жена с мимолетни и екстравагантни капризи, които, съчетани с излишъка й от енергия, я правеха човек, с когото се живееше трудно. Но тя, за нейна чест, определено осъзнаваше недостатъците си и макар и да не можеше да ги поправи, полагаше всички усилия да ги компенсира по някакъв начин. Сега тя кръстосваше малката гостна на елегантната си къща в едно вашингтонско предградие и често поглеждаше ръчния си часовник. Вече бе телефонирала на летището и знаеше, че самолетът на мъжа й се е приземил преди половин час. Той навярно вече бе приключил с формалностите, беше се качил на чакащата го лимузина на Управлението и щеше да пристигне всеки момент. Тя никога не ходеше на летището да го посрещне или изпрати, защото се превъзбуждаше, а отдавна бе разбрала, че това го смущава. Той бе извънредно сдържан човек, който се чувстваше неудобно при изблиците на чувствата й дори пред близки приятели.

Очакваше го с нарастващ трепет, защото знаеше, че Мортън ще побеснее още от момента, в който влезе в къщата. Цялата работа бе свързана с баща й, много богат предприемач от Хюстън. Тя бе единственото дете и баща й, сляпо привързан към нея, не можеше да й откаже нищо. Така по времето, когато тя трябваше да постъпи в колежа, вече беше извънредно разглезена млада госпожица. Освен това бе руса, висока, красива и жизнерадостна и Мортън Хоук, студент трети курс по политология, я бе преследвал неуморно в продължение на осем месеца, преди тя да приеме предложението му да се омъжи за него. Бракът излезе сполучлив. След две години му роди син, година по-късно още един и децата пораснаха като интелигентни, представителни, но самостоятелни младежи.

В брака й имаше един недостатък и това беше нейният баща, който виждаше в резултата от този съюз не придобивката на зет, а просто факт, че дъщеря му си има придатък. Мортън бе дошъл от низините. Дядо му бе работил като прокатчик на ламарина в една детройтска фабрика, баща му бе тръгнал на работа в същата фабрика и се бе издигнал до надзирател на производствена линия. Парите някак им стигаха, но семейството не можеше да пести и Мортън още от дете свикна да живее икономично. Постъпи със стипендия в един колеж като футболист, но след първата година откри, че академичният живот е по-привлекателен и се съсредоточи върху науките си, докато не срещна Джулия. Освен това беше младеж с високи и доста твърди принципи и след като Джулия прие предложението му, й обясни, че след сватбата им той сам ще я издържа и двамата ще трябва да живеят според доходите си. Извънредно влюбена и абсолютно наивна, що се отнася до парите, Джулия с радост прие предложението. Но не и баща й. Той много харесваше Мортън Хоук и въпреки незначителния му произход бе одобрил женитбата им.

Проблемите обаче започнаха с неговия сватбен подарък, малък, но красиво обзаведен дом в едно от най-представителните предградия на Хюстън. Когато тръпнещата Джулия му съобщи за подаръка, Мортън се озъби и се отправи на бурен разговор с баща й. Твърдият стар тексасец накрая се примири с положението, което мислеше за временно, и Мортън и Джулия се преместиха в малко апартаментче на четвъртия етаж на давана под наем сграда в един от най-западналите квартали на Хюстън. Мортън собственоръчно го боядиса и обзаведе кухничката. Обичаше да работи с ръцете си и намираше, че боядисването на стени и дърводелската работа го успокояват, още повече, когато човек виждаше плодовете на собствените си усилия. Джулия мислеше, че апартаментът е хубавичък и скоро се научи да готви, да се справя със старата перална машина и да глади ризите на Мортън. Дори и когато ограниченото пространство и обществото на съседите им понякога я потискаха, свежестта на брака им и на любовта, която изпитваха един към друг, я поддържаше. Оптимизмът й подсказваше, че след година Мортън ще се дипломира, ще му предложат високоплатена работа и тя отново ще може да заживее по начина, с който бе привикнала от рождението си. Освен това мислеше, че Мортън с времето ще смекчи принципите си и ще позволи да приемат известна помощ от баща й.

Но баща й нямаше търпение да продължи с глезотиите. Една вечер, три месеца след сватбата им, Мортън се върна вкъщи и намери няколко съседски деца да се дивят на чисто новичка, светлозелена спортна кола „Емджи“, подарък за малкото момиченце на татко. Когато Мортън върна колата, имаше сълзи, но той остана непреклонен и си остана непреклонен и през следващите години. ЦРУ го вербува направо от колежа, но обучаваните новобранци не бяха платени много добре и през идните години, докато младата двойка се местеше из страната и отглеждаше децата си, те продължиха да живеят скромно, а бащата на Джулия никога не престана с усилията си да промени положението им. Беше извънредно учуден, когато Мортън му отказа високоплатена длъжност в неговата компания, макар че да има зет шпионин за тъста му беше своего рода превъзходство сред приятелите от скъпия му клуб. И така, проблемът никога не бе изчезвал, дори когато Мортън почна да се катери по служебната стълбица, а с това растеше и заплатата. Бащата на Джулия се тревожеше, че парите никога нямаше да му стигат, дори и да станеше директор на Управлението. От друга страна, майката на Джулия разбираше и одобряваше поведението на Мортън и правеше всичко по силите си да усмирява яростта на съпруга си, когато скъпите подаръци, предназначени за внуците им, се връщаха. „Най-много до петдесет долара“, се бе уговорил Мортън, а бащата на Джулия му беше отвърнал с учудено негодувание: „Та с петдесет долара човек не може да изкара и една нощ в Лъбък, Тексас!“

Този принцип на Мортън продължаваше да бъде един от двата облака, които засенчваха иначе спокойния живот на Джулия, макар че облакът намаляваше все повече, когато Мортън започна да доближава върховете на професията си и вече беше в състояние да й купува по-скъпи дрехи, а понякога и по някоя скъпоценност. Другият облак се дължеше на синдрома „Направи си сам“. Мортън обичаше да прави сам всичко, свързано с дома им, и на година-две сам боядисваше къщата и сменяше тапетите. Проблемът беше, че Мортън разполагаше само с оптимизма на страстния любител и ако той беше достатъчен за малкото апартаментче от началото на брака им, съвсем не стигаше за дома им във Вашингтон, в който имаше четири спални. Приятелите на Джулия обичаха да се шегуват по този повод и твърдяха, че Мортън трябва да се откаже от шпионството и да се заеме с бояджийство и въобще с поддържането на къщи. Така че Джулия в края на краищата се разбунтува и когато Мортън замина в продължителна командировка в Югоизточна Азия, тя повика един от водещите дизайнери на Вашингтон и къщата се преобрази от горе до долу. От завесите до килимите, от полилеите в трапезарията до новите плочки в баните и съвършено обновената кухня. По време на преобразуванията, сред хаоса, я завладя друга една мисъл, особено когато се оказа, че изразходваните от дизайнера средства далеч надхвърлят приемливото. Завърнал се от колежа, по-големият й син влезе в къщата, поклати глава и заяви: „Мами, старецът ще разпердушини всичко това.“ Каза й го с усмивка, но Джулия знаеше истината. Беше неспокойна, особено след като сметката пристигна и най-вече заради това, че преди тръгването си Мортън със светнали очи обеща, че първото, което ще направи, когато се върне у дома, ще бъде да пребоядиса къщата.

Тя чу шума от колата, която приближаваше по посипаната с чакъл пътека, нервно се отправи към входа и отвори. Шофьорът на Управлението вече придържаше задната врата и Мортън изскочи от колата с куфарче в ръка. Той усмихнато й махна с ръка, каза няколко думи на шофьора, после изкачи стълбите, прегърна я и топло я целуна. Двамата влязоха в къщата, прегърнати през кръста.

— Как пътува, скъпи?

— Чудесно, но наистина се радвам, че съм си у дома.

— Много ли си уморен?

Той я притисна още по-плътно до себе си:

— Много. И поради смяната на часовия пояс сигурно няма да мога да заспя — намигна той, — освен ако ти не ме измориш още повече.

Прекосиха антрето и влязоха през широката врата във всекидневната. Двата нови полилея бяха запалени.

— Ще ти приготвя питието, скъпи — каза бързо тя, отиде до барчето, наля в чаша от обичайното канадско уиски и пръсна струя сода. Мортън я последва до бара, тя му подаде питието и той отпи голяма глътка.

— А ти как прекара? — попита той. — Намираше ли си работа?

— Да, свърших някои неща. — Не можеше да разбере. Мортън беше вървял по новия, мъхест килим, бе минал край новите мебели, тапицирани с кадифе, и стоеше до любимия си бар, който тя бе покрила с естествен, дървен фурнир, и въпреки че познаваше острата му наблюдателност, той сякаш не бе забелязал нищо. После Джулия улови загрижения му, учуден поглед.

— Всичко ли е наред? Децата добре ли са?

— Добре са — отвърна колебливо тя. — Навярно си много уморен, Мортън, нищо ли не забеляза?

Той внимателно я погледна, а тя продължи с нарастващо нетърпение:

— Стаята, виж стаята!

Погледът му бавно се завъртя наоколо, после той мълчаливо отпи още една голяма глътка от уискито си и кимна.

— Мислех, че си имал ужасно много работа — допълни тя в скоропоговорка. — В края на краищата беше казал, че скоро ще трябва да заминеш за Средния изток.

Страхливо го наблюдаваше, после се засмя с облекчение, когато видя как върху устните му бавно се появи усмивка.

— Нали нямаш нищо против? — попита тя. — Нали наистина нямаш нищо против?

— Не, имам — отвърна той и учудено вдигна рамене. — Но какво мога да направя, по дяволите? — Изведнъж нещо му хрумна. — Колко?

Тя взе чашата му и пак наля три пръста уиски.

— Колко?

Джулия се върна при него, без да си направи труда да добави сода.

— Колко?

— Двадесет и три хиляди — съвсем тихо промълви тя.

Той пое дълбоко дъх, но преди да успее да каже нещо, вратата се отвори и в стаята влетяха синовете им, поздравиха го внимателно, но топло, и поискаха да им разкаже всичко за пътуването си — или поне онова, което би могъл да разкаже.

По-късно, след вечерята, която Джулия бе приготвила с обич в новата кухня, те отидоха в спалнята и преди още той да има възможност отново да повдигне въпроса, тя го съблече и го побутна към леглото. Беше сигурна, че през следващия час той няма да мисли за нищо друго.

Но не беше нужно да предприема такива тактически ходове, защото откакто бе напуснал Малайзия, Мортън Хоук изцяло бе погълнат от мислите си. Всичките му опити да прогони впечатленията си от вечерята с Причард бяха неуспешни. По време на дългия полет от Токио беше изгледал два филма, а между филмите бе говорил задълбочено със седналия до него пътник, адмирал в оставка с много твърди възгледи за отбраната на страната, които случайно съвпадаха с възгледите на Мортън. И все пак през цялото време в съзнанието му възникваха различни картини. Напомнящата коледен сладкиш сграда, широката, тъмна река, приглушената музика на Бетовен и циничният, белокос, възрастен мъж с неговото живо въображение. Предложената от Причард схема подскачаше в съзнанието му като тенистопка по време на бърза размяна на удари. Той на няколко пъти се опитваше да я отхвърли като абсолютно нелепа, но всеки път могъщата мисъл запращаше, топката над мрежата. Отдавна беше решил, че мотивацията на Причард е чисто и просто професионална суета, опит да подбуди една последна интрига, която щеше да увенчае постиженията на целия му живот. И Хоук неумолимо беше започнал да възприема едва ли не по принципа на взаимното проникване мотивите на стария човек. Но все пак мислеше, че опитът да изложи тази схема пред своя прагматичен директор щеше да бъде доста обезсърчително начинание.

Трябваше да докладва на директора идния следобед, след като секретарката му отпечаташе написания на ръка доклад, намиращ се в куфарчето му. Беше позволил играта на тенис в съзнанието му да продължи няколко дни, преди да реши какво ще прави.

Мислите му отново се върнаха към момичето с бадемовите очи и за миг го прободе остро чувство за вина. По природа не бе склонен към безразборни връзки, но като мъж лесно се вълнуваше от женската красота. Беше верен по характер и тази му вярност сега го караше да се чувства виновен и отчасти това беше причината за безмълвната му реакция на преустройството на дома му. Той обичаше жена си, макар тя непрекъснато да го дразнеше, и няколкото му изневери в миналото винаги го бяха карали да се терзае повече, отколкото трябваше. Точно затова, докато лежаха в леглото, въпреки нейните ласки той се чувстваше смутен.

С глава на рамото му Джулия лежеше задоволена, но и учудена. Беше доволна, че той не избухна още с влизането си в дома им, но все пак долавяше, че е умислен и се питаше на какво ли се дължи това. По време на вечерята Мортън не беше говорил много за пътуването си и каза съвсем кратко, че е минало успешно, а после й предаде поздрави от някои хора, които тя познаваше отпреди. Джулия реши, че нещо друго го тревожи и за момент й се мярна друга жена, после отхвърли идеята. След двадесет и две години брачен живот мислеше, че познава мъжа си. Можеше да приеме някое случайно прегрешение, макар че досега не бе се сблъсквала с такова нещо. Знаеше, че при цялата му резервираност и принципност той никога не би го допуснал. Но умът му определено бе зает с нещо — може би трябваше да поговорят по-късно. Джулия потъна в дълбок сън.

Беше три сутринта, когато се събуди. Нощната лампа светеше и Мортън седеше на ръба на леглото с гръб към нея. На нощното шкафче имаше два телефона, единият беше обикновеният им домашен апарат, а другият, зелен и обемист, пряко бе свързан с Управлението. Той говореше именно по този телефон. Чу го как нареждаше: веднага щом директорът влезе в кабинета си утре сутринта, да му доложат, че Мортън Хоук желае спешна среща с него на четири очи и че директорът ще трябва да отмени всичките си ангажименти до обяд. Разпореди се също така досието на някой си Джеймс Върнън Причард да бъде на бюрото на директора преди пристигането му. После остави слушалката и отново се вмъкна в леглото.

— Не спиш ли? — попита тя.

— Не. Буден съм. Умът ми още работи с тринадесет часа напред от вашингтонското време.

— Да ти донеса ли нещо? Искаш ли приспивателно?

Той твърдо поклати глава:

— Не, Джулия, мисълта ми трябва да е много бистра сутринта.

— Проблеми ли имаш?

Той мрачно се засмя:

— Не, не проблеми. Да кажем, че съм запратил топката и се надявам, че не е излетяла извън корта.

Тя беше чувала подобни загадъчни фрази много пъти през брачния им живот, така че просто нагласи възглавницата си по-удобно и отново заспа.

 

 

Директорът го слуша в продължение на четирийсет минути, без да променя израза на лицето си и без да го прекъсне нито веднъж. Когато монологът завърши, той отвори едно досие пред себе си и през следващите двайсет минути мълчаливо го изучава, после вдигна очи и каза на Мортън Хоук:

— Бях назначен да оглавя Управлението преди шест месеца. В това време подочух за някакви безумни, вятърничави планове, но на такова нещо попадам за пръв път. Честно казано, Морт, ако някой друг ми го беше казал, щях или да се изсмея, или да го пратя при някой от нашите психиатри.

Хоук почувства раздразнение не заради споменаването на безумните планове или психиатъра, а защото вече бе уведомил директора, че мрази да го наричат Морт. Директорът или беше забравил, или сега използваше положението си, за да му докаже, че може да нарича всекиго с всяко проклето име, което си пожелае. В този момент чувството за независимост на Хоук се появи на повърхността.

— Чудесно, Дан — отвърна той. — Сигурен съм, че за тези шест месеца си разбрал, че ръководенето на една разузнавателна агенция малко се различава от управлението на банка.

Преди Даниел Бранд беше работил като президент на една от най-големите банки в страната и бе отдавнашен привърженик на новия президент. Като награда за поддръжката му го бяха назначили на тлъстата длъжност директор на ЦРУ. За няколко секунди той изглеждаше изумен, после се засмя.

— Първото, което научих тук, Морт, е, че ти си един средно умен копелдак. — Усмивката му стана още по-широка. — Навярно затова те харесвам и може би затова изслушах безумния ти план.

— Не е толкова безумен, колкото изглежда на пръв поглед. Моята първа реакция беше същата, но през последните седемдесет и два часа много мислих върху него.

— Нали не искаш да кажеш с трепетен глас, че след двадесет години опит в този бизнес ти мислиш, че планът може да се осъществи?

— Не съм сигурен — отговори Хоук. — Още е много рано, но ми се струва, че си заслужава да го обмислим.

Бранд отново погледна досието, после почука с пръст по него.

— Тук са всички подробности за този човек — заяви той. — Тъй нареченият майстор шпионин, заседнал в джунглата, заобиколен от прислуга и огромни високоговорители, който по всяка вероятност пие твърде много джин и има халюцинации. Но след като вече сме тук и ти очевидно говориш сериозно, приемам, че гледаш по-различно на това или просто изпитваш някакви сантиментални чувства към един уважаван колега по занаят.

— Не съм сантиментален човек, а Причард няма халюцинации. Той между другото пие само малцово уиски, а не джин.

— А неговата вярност? Какви са мотивите му — искам да кажа, неговите лични мотиви?

Хоук изразително сви рамене:

— Това са два съвсем различни въпроса и те са непрекъснато в ума ми. Струва ми се, че е верен само на себе си. Целият му живот го показва. Колкото до мотивите му, може би това е гордостта. Стигнал е до една удивителна идея. А той е от този тип хора, които искат да видят идеите си осъществени на практика.

Бранд го изгледа скептично.

— Нещо като венеца на славата в кариерата му, така ли?

— Точно така. Честно казано, да. Не можеш да получиш точна представа за този човек само от досието му. Трябва да го познаваш, да си разговарял с него. Той не вижда нещата така, както ние ги виждаме. Прилича ми на някакъв учен, може би на математик, който изпитва удоволствие от една сложна формула.

— Това го приемам — отвърна Бранд, — и повярвай ми, съвсем не съм против теоретизирането в нашия бизнес. След като не е бил верен никому, освен на себе си, защо подхвърля тази си идея точно на нас? Защо не на англичаните или дори на руснаците? Ти спомена, че Юрий Козлов е бил при него преди известно време.

— Да — съгласи се Хоук, — и аз му зададох този въпрос. Отговорът беше, че руснаците ще допуснат много груби грешки и ще го направят съвсем ачик, освен това събитието навярно ще трябва да стане в Саудитска Арабия, а нашите връзки там са безкрайно по-добри от техните. Колкото до англичаните, те просто нямат парите.

— Но той предлага да ги използваме като прикритие, тези безобидни бостански плашила, ако нещата се провалят. Малко е странно, че такава мисъл идва от един англичанин.

Хоук отново поклати глава:

— Съвсем не е странно. Както казах, той е верен само на самия себе си. Работил е за англичаните, когато му е отървало, точно както е работил за всеки друг, когато е бил на сметка, а в идеята му има доста смисъл. Ако ние натиснем спусъка, откатът ще бъде ужасяващ.

— И ти мислиш, че англичаните ще го направят вместо нас? И ако го направят, ще бъде надеждно? Те не се ли занимават още с къртиците си?

Сега Хоук почувства, че директорът започваше да се отнася по-положително към предложението му. В края на краищата той вече разглеждаше механизма на идеята. В гласа на Хоук се прокрадна нотка на рядко за него въодушевление:

— Да, мисля, че англичаните ще се навият. В момента политиците на тази страна са на място, а ние имаме пълно доверие в състоянието на МИ-6. Те направиха голямо прочистване през последните десет години. Повечето от хората, внедрени от Съветите, бяха в контраразузнаването, в МИ-5, а контраразузнаването няма да бъде намесено по никакъв начин. Причард спомена името на някой си Гемъл. Той е заместник-директор по операциите в МИ-6. Първото, което направих тази сутрин, беше да поискам досието му и той ми изглежда надежден. Освен това е арабист и не е от старите кадри.

Директорът рязко стана от мястото си и почна да кръстосва из кабинета.

— Нека съпоставим рисковете и резултатите. Ако рисковете бъдат сведени до минимум, като накараме англичаните да се поперчат, тогава въобще няма да има никакво равновесие, защото печалбата ще бъде невероятна. Виждал ли си последния бюлетин по енергетика, изпратен на президента? Саудитците са изцяло против това ние да се запасяваме с петрол. Нашата програма да преминем на въглища е извънредно оптимистична, както и програмата на „Шел“ за алтернативни източници на енергия. Арабите ни държат за гушата и сигурно ще стане още по-зле, преди положението да започне да се подобрява. Те не желаят никакви военни бази в Пролива и горчивата истина е, че ако в самата Саудитска Арабия се случи нещо лошо и петролният поток бъде отрязан, тази страна ще преживее такава индустриална криза, пред която Голямата депресия ще изглежда като икономически бум. — Той престана да крачи из стаята и се обърна към Хоук. — И така, колкото и безумна да изглежда тази идея, тя ни дава възможност, ако успеем, да дърпаме всички конци в този район.

Хоук не отговори. Вече знаеше, че Бранд е готов да направи първите крачки.

Бранд продължи разходката си.

— Въпросът е сега да можем да я пробутаме на президента, а после да държим Конгреса колкото е възможно по-надалеч. — Бранд разсъждаваше на глас. — Първо, ще трябва да спечелим Клайн на наша страна. Евентуално бих могъл да поговоря с президента за това, но той се вслушва в думите на Клайн също толкова, колкото и в моите, и навярно дори и повече, и ако Клайн е против, ще се опита да разубеди президента.

Говореше за Гари Клайн, съветник по националната сигурност на президента и човек, прочут със своя цинизъм, неотстъпчивост и кръвожадни намерения. Бранд продължи да говори за Конгреса.

— Ще бъде невъзможно да получим формално одобрение от комитетите по надзор над разузнаването. Би трябвало да се опитаме да докопаме неофициално Сам Дул. Макар че менгемето се разтвори, има няколко члена на неговия комитет, които ще нададат вой до Господа Бога, ако разберат, че ЦРУ е намесено в някакъв опит за съсипването на цяла една религия.

Тук Хоук най-после се намеси:

— Най-малкото ще трябва да имаме моралното мнозинство на наша страна.

Бранд се ухили насреща му:

— Това със сигурност. Те са готови на нова „Пустинна буря“, но все пак ние първо ще трябва да се позанимаем с Конгреса и преди всичко с Клайн.

— Ще направите ли писмен доклад?

— Не, по дяволите — отговори Бранд и енергично разтърси глава. — Не желая нищо написано, нищичко. Ще трябва да почнем извънредно внимателно и извънредно бавно, а ако получим зелен светофар, ти ще заминеш за Лондон и ще поговориш с МИ-6, но никой, абсолютно никой не бива да чуе макар и шепот по този въпрос. — Погледна часовника си. — Първо ще си уредя среща с Клайн и ще разбера реакцията му. После ще видим докъде можем да стигнем.

Хоук стана и се отправи към вратата. Вече на прага, той попита:

— А какво става с пътуването ми до Средния изток? Трябва да замина след около две седмици.

Бранд се изправи насред кабинета, като се поклащаше на токовете си:

— Утре по това време ще знам реакцията на Клайн, а после ще видим.

Хоук си тръгна, но Бранд добави след него:

— Между другото това беше интересна идея и аз се радвам, че не закъсня да ме запознаеш с нея. Добре свършена работа, Мортън.

Докато вървеше по коридора към кабинета си, Хоук се усмихваше.